Летище Божурище в зоната на здрача (репортаж на сп. Криле)

| от |

Снимки – сп. Клуб КРИЛЕ

Техният фотограф Кристиян Благоев направи кратка разходка до летище Божурище и ни предостави следните кадри.

 

Ето и материал от последния брой на сп.КРИЛЕ по проблема: 

Досиетата Х

Летище Божурище за 106 апартамента… далавера в зоната на здрача 

“Запазването на летище Божурище трябва да се превърне в национална кауза!” С тези думи започнахме разговора си с полковник (о. з.) Тома Ковачев, който е и съпредседател (с професор Борис Бонев – президент на Българската аерокосмическа агенция) на инициативния комитет за запазване на летището. Създадената временна анкетна комисия към Парламента трябва да излезе с доклад, който да бъде изпратен на Министерския съвет и на Главната прокуратура. Тома Ковачев се оказва в центъра на тежката битка с “Индустриален парк София” АД (IPS) за спасяването на летище Божурище. 

“Бих искал да продължа, изтъквайки факта, че летище Божурище е едно от най-старите летища не само в България и в Европа, но и в света. По своите климатични особености то е признато за най-добро за практикуване на авиационни спортове и се нарежда само сред четири летища с подобни дадености в света. Това са Грюнау в околностите на Берлин, полското Снежанка и Бишъп в САЩ, четвъртото е Божурище, разбира се. Бих искал да подчертая също така, че летището се намираше в зона извън директрисата на летище Враждебна (летище София), а дейността му не пречеше и на военното летище, по-късно авиобаза Доброславци. 

1016998_859134714113384_1528627694879479570_n

От друга страна летище Божурище остави трайни следи в историята на българската авиация и ще припомня накратко някои факти. През 1911 г. то започва да съществува като летище. През 1914 г. тук е сформирано първото аеропланно училище, а през 1917 г. е създадена и първата Държавна аеропланна работилница (ДАР). Тя произвежда 11 типа самолети, от тях шест серийно, от които два типа бойни. През 1925 г. на летището се изпълняват и първите парашутни скокове. Пет години по-късно там е построена и първата аерогара в България. В периода 1937-1939 г. на летище Божурище сме обучавали полски летци и то оставя трайни следи в развитието и историята на полската авиация. 
На всички, които се интересуват от темата, е известно, че летището беше продадено, по-точно заменено за стотина апартамента в столицата и в Пловдив. Теренът беше прeдаден на “Индустриал парк София” АД, собственост на италиански финансов консорциум срещу стотина апартамента. Това беше направено по един задкулисен начин от правителството на НДСВ, когато министър на отбраната беше Николай Свинаров. Така наречената сделка беше финализирана по време на мандата на кабинета на тройната коалиция, когато министър на отбраната беше Веселин Близнаков, също от НДСВ. Тази задкулисна, бих я нарекъл престъпна сделка, заменка, може да се охарактеризира като “кон за кокошка, дори за врабец”. Статутът на летището беше променен на земеделска земя от 9-а категория. Престъпни министри станаха милионери с продажбата на летище Божурище! За мен това е национално предателство.” 

Как стоят нещата днес? Според адвокат Тома Ковачев (в момента единственият юрист сред авиаторите) “двама министри на културата – Стефан Данаилов и Вежди Рашидов, се опитват да постигнат обявяването на летището за паметник на културата, но без успех. Причините са както обективни, така и субективни. Надявам се да се подготви петиция и да бъде внесена в Народното събрание и Министерския съвет за одържавяването на летище Божурище. Държавата има право на такъв ход по чл. 101 от Закона за собствеността. Бих се радвал да бъде постигната националната кауза и временната комисия към Народното събрание да излезе със становище, което да възвърне статута на културен и исторически паметник на летище Божурище”. 

Летище Божурище 

Летище Божурище се намира в южната част на градчето, носещо същото име, от София е на 4 km, а от път Е80 – на 2 km. Фактически от зората на българската авиация то става едно първостепенно българско летище и остава такова до началото на реактивната ера на авиацията в България. Дори в герба на градчето Божурище е включен стилизиран образ на летището – недвусмислена символика. За ранните символични дати в историята на летището разказа полковник о. з. Тома Ковачев, но според него не трябва да се подминава фактът, че оттук на 20 декември 1943 г. излита за последната си бойна мисия поручик Димитър Списаревски, геройски загинал за отбраната на София. След 9 септември 1944 г. на това летище продължават да се пишат славни страници от историята на българската авиация. Започва интензивно развитие на авиационните спортове – безмоторно и моторно летене, парашутизъм. Тук се създава и започва да осъществява дейност Софийският аероклуб, отначало в структурата на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО), преминавайки по-късно в структурите на Отдела за военнотехническа подготовка на населението (ОВТПН). Именно тогава мнозина български младежи усещат тръпката към небето в планера, моторния самолет или под купола на парашута. От летище Божурище своите криле получават поколения пилоти както за БГА, така и за ВВС. Тук е издигнат и паметник на загиналите български парашутисти, запазен и до днес. 

Ньойският диктат след 1919 г. налага драконовски мерки на практика за тотална ликвидация на българската войска. Авиацията не прави изключение, попадайки под жестоките им удари, довели до ликвидацията на бойната авиация и аеропланното производство на България. Запазването на летището коства огромни усилия на страната ни, но все пак то е запазено – като гражданско. През 1930 г. там се изгражда и първата аерогара у нас, чиято сграда е запазена дори до днес. На тържествена церемония през 1937 г. (годината на раждане на Симеон ІІ), на летище Божурище цар Борис ІІІ връчва бойните знамена на новосформираните бойни части на Въздушните на Н. В. Войски. От тогава въпреки всичките ограничаващи и забранителни клаузи на Ньойския диктат летище Божурище отново става първото бойно летище на България. По ирония на съдбата (можем да го наречем типичен български парадокс) именно Симеон Сакскобурготски (синът на цар Борис ІІІ, спасил летището заедно с цената на огромни всенародни усилия) и правителството на неговата партия НДСВ ликвидира един исторически символ както за нашата авиация, така и за България – превръщайки го в земеделска земя от 9-а категория. Трудно е да се намерят думи за министрите от НДСВ като инициатори и изпълнители на тази срамна и унизителна сделка – заменка, одобрена броени дни преди края на мандата им. Официално летище Божурище не се ползва от 2005 г., но година по-рано статутът му е заменен (решение на МС) и от публична държавна собственост преминава в частна държавна собственост. 

Далаверата – 106 апартамента в София и в Пловдив 
През 2005 г. министърът на отбраната Николай Свинаров от НДСВ ликвидира летището и теренът е заменен от МО за 50 апартамента. Заменката обаче е дадена на военната прокуратура и едва през 2007 г., когато страната се управлява от правителството на тройната коалиция (БСП, НДСВ и ДПС), теренът с площ 1054 декара е предаден на IPS, собственост на италиански консорциум в замяна на 106 апартамента в София и Пловдив с доплащане. 

Междувременно двама министри на културата правят отчаяни – опити да обявят летището за културен паметник. През 2007 г. инициативният комитет за спасяване на летището (съществува от 2005 г.) се обръща към Стефан Данаилов, министър на културата по онова време, и в началото на 2008 г. случаят е внесен за разглеждане на заседание на Националния съвет за опазване на паметниците на културата (НСОПК). То завършва с препоръка към министъра теренът да бъде одържавен и летището да бъде обявено за културен паметник от национално значение. Подписът на министър Данаилов стои на протокола от заседанието на НСОПК, в който се съдържа и препоръката. В “Държавен вестник” министерска заповед не е публикувана и процедурата не стартира. 

През 2010 г. подписът на наследника на Данаилов – Вежди Рашидов от ПП ГЕРБ, стои именно под такава заповед. Заради сериозни административни пропуски обаче тя е отменена от Върховния административен съд (ВАС) през ноември. ВАС присъжда терена на италианския консорциум и това решение става претекст депутатите да извършат проверка. По инициатива на депутата и зам.-председател на ПГ на ГЕРБ Красимир Велчев беше създадена временна анкетна комисия, която ще проучва обстоятелствата около сделката за летище Божурище. По изчисления на Велчев тази сделка (заменка) е ощетила държавата поне с 4 млн. лева. Предложението точката да влезе в дневния ред на Парламента идва от ПП ГЕРБ и получи единодушна подкрепа в пленарната зала. По време на продължилите почти час дебати по типичния и традиционен български обичай депутатите не си спестиха размяната на по-остри реплики. Председател на комисията ще бъде бившият министър на транспорта и сега депутат от КБ Петър Мутафчиев. 

В момента на територията на летището освен сградата на първата аерогара в България е запазена и пистата от 70-те години и хангарът на Lufthansa. 

Максим ГЕНОВ

Повече по темата в сп. Клуб Криле и на http://pan.bg

 
 

„Linkin Park“ за самоубийството на Честър Бенингтън

| от chronicle.bg, по БТА |

Самоубийството на певеца на „Линкин парк“ Честър Бенинтгън дошло като гръм от ясно небе за останалите членове на състава му, които трябвало да участват във фотосесия с него, съобщава сайтът TMZ.

Снимките е трябвало да бъдат направени един час, след като е било открито безжизненото му тяло. Групата се е готвела за нови гастроли точно след една седмица. Бенингтън е почивал заедно със съпругата си в щата Аризона и се завърнал в Лос Анджелис в сряда. Според последни данни вокалистът на „Линкин парк“ се е самоубил или в сряда вечерта, или четвъртък сутринта.

На бандата й предстоеше турне под названието „One More Light“, което трябваше да стартира на 27 юли в гр. Мансфийлд, щата Масачузетс, и да приключи на 5 ноември в Токио.

Много звезди от света на музикалния бизнес изказаха съболезнованията си във връзка с трагичната кончина на Бенингтън. 23-годишният Стормзи, който наскоро записа с него и групата му парчето „Good Goodbye“ заяви, че е с разбито сърце след случилото се. Съболезнованията си изрази и Фарел Уилямс. Според рапъра Честър Бенингтън е повлиял на цяло поколение музиканти. Певицата на групата „Парамор“ Хейли Уилямс изтъкна, че Честър е вкарал много красота в свят, който доста често е много мрачен. Фронтменът на „Грийн дей“ Били Джо Армстронг довери ,че винаги ще си спомня за Честър като за един интелигентен и мил човек с невероятен певчески талант.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Защо трябва да прочетеш (и гледаш) „Снежния човек“?

| от |

Имаш три основни и много важни причини да очакваш месец октомври, така както малките деца чакат Коледа, защото именно тогава излиза новият филм на шведа Томас Алфредсон „Снежния човек“. Освен самият Алфредсон, от когото вече трябва да си гледал „Дама, поп, асо, шпионин“ и Let The Right One In, другите две причини за очакването са Майкъл Фасбендър и романът на Ю Несбьо, на който е базиран чудесния смразяващ трилър, който ще видим.

Ю Несбьо е норвежки автор, който преди да заеме позицията на писател на пълен работен ден, е футболист, а след това и китарист на норвежка хардкор банда. Второто е и до днес, но футбол не играе. Предимно пише, когато не свири. Поредицата му за пропадняка и пияница инспектор Хари Хуле започва да излиза през 1997 година, когато в студена Норвегия се публикува „Прилепът“. Трябва да минат няколко години и почти цялата поредица за детектива да излезе в родната държава на Несбьо, за да може книгите да бъдат преведени на английски. Минават близо 10 години. Някъде по това време „Снежния човек“ попада в Мартин Скорсезе. И той решава, че иска да филмира романа.

За проекта започна да се говори още преди книгата да беше преведена на български. „Мартин Скорсезе иска да филмира норвежки автор… Какво става с адаптацията по Ю Несбьо…“ В крайна сметка правата за книгата остават на режисьора, но той така и не успява да намери време за него и го прехвърля в ръцете на онзи, който смята, че ще го направи най-добре – Томас Алфредсон. Мартин Скорсезе обаче остава в продуценския екип и следи адаптацията по романа.

От друга страна е Томас Алфредсон. Той е шведски режисьор, който работи от началото на 90-те, но продукцията, която го заковава сред имената, които всеки уважаващ себе си киноман трябва да следи, е „Дама, поп, асо, шпионин“ по романа на Джон льо Каре. Филмът му носи награда БАФТА и има три номинации за „Оскар“, включително една за Гари Олдман, който след дълга тиха вражда с Академията, в крайна сметка получава заслужено признание. Макар и самата статуетка да му се изплъзва.

Междувременно обаче Томас Алфредсон прави и множество чудесни шведски продукции, като най-възторжената е кървавият трилър „Покани ме да вляза“, адаптиращ романа на Йон Линдквист. Алфредсон обича страшната и добра литература, и очевидно и тя го обича. Разбират се добре и синхронът им е като в страшен кървав танц. Затова не е чудно, че диригентската позиция в продукцията „Снежния човек“ се пада на него.

И, разбира се, имаме Майкъл Фасбендър. Колкото и cheesy да звучи Фасбендър стои добре почти навсякъде. Дори и в ужасния и зле направен Assassin’s creed имаше само едно нещо, което нелепо в цялата иначе нелепост, която този, така наречен филм представляваше и това беше Фасбендър. Тук той ще играе Хари Хуле – пропаднал сприхав детектив, който пие много, пуши още повече и не признава авторитети. И ако в американските филми и всякакви други истории тези качества звучат като клише, което вече някой някъде е гледал, то в случая това не е така.

Ю Несбьо някак успява да изкълчи трилър жанра и да изтиска нещо повече от него. Същото прави и Томас Алфредсон. Надеждата остава, че това ще се случи и с Майкъл Фасбендър.

Преди да бъде филм обаче „Снежния човек“ е книга. От тези, които ако беше по-малък, щеше да се напикаваш в леглото от страх. В него зъл мъж обезглавява, наранява и тероризира жени по много болезнени и изобретателни начини. Нищо в насилието и унижението на човека не е чуждо на Несбьо и неговите персонажи. Книгата я има на български, както и цялата поредица за Хари Хуле, защото „Снежния човек“ е седмата книга за битката на детектива с пороците, похотта и престъпниците. Другите романи от поредицата са също така насилствени и изненадващи, но спокойно можем да кажем, че „Снежния човек“ е черешката на червената торта, която прави Несбьо литературна рок звезда.

Зимата наистина идва… тази година обаче със „Снежния човек“. Поне за нас.   

 
 

Бруклин Декър и Анди Родик очакват второ дете

| от chronicle.bg по БТА |

Актрисата и модел Бруклин Декър и тенисистът Анди Родик ще стават родители за втори път.

За щастливото събитие е намекнал лично 34-годишният Родик на церемонията за въвеждането си в Залата на славата на тениса.

Изразявайки възхищението от съпругата си, Анди Родик, цитиран от И!Нюз, е споделил: „Ханк някой ден ще осъзнае какъв късметлия е. Дъщеря ни, която е на път, също ще разбере, че има най-добрата майка на Земята“.

Ханк е 21-месечният син на Родик и 30-годишната Бруклин Декър, които са семейство от 2009 г..

В галерията може да видите снимки на прекрасната Бруклин Декър.