Бомбардираха единственото работещо летище в Триполи

| от |

Летище Митига, единственото работещо в района на либийската столица Триполи, е било бомбардирано днес от изтребител МиГ-23, предаде испанският в.“Ел Мундо. Загинали са най-малко двама цивилни, пострадало е и младо момиче, пише в. Преса.

Не е ясно откъде е идвал самолетът. Той е летял на малка височина и е пуснал три ракети, две от които са паднали между контролната кула и пистата за кацане. Няма сериозни материални щети на летището. Повечето поражения са нанесени над намиращите се наблизо къщи, където има и няколко ранени души.

Като резултат летището, което се използва и от военните, веднага е било затворено, а полетите са пренасочвани към град Мисрата.

По принцип Митига е военна база, но след тежките поражения, нанесени на летището в Триполи, се използва и за граждански полети.

 
 

Кара Делевин играе в новия филм на Люк Бесон

| от chronicle.bg, по БТА |

През 2015 г. Кара Делевин обикаляше телевизионни студиа, за да направи промоция на филма „Хартиени градове“, в който се е снимала. Младата жена току-що бе обърнала една страница – бе приключила с манекенството, за да се посвети на киното.

Две години по-късно тя се превъплъти в образа на Лорелин в суперпродукцията на Люк Бесон „Валериан и градът на хилядите планети“, която днес излиза по екраните в САЩ, а следващата седмица във Франция. Навремето 24-годишната британска актриса се появи в американското сутрешно телевизионно предаване „Добър ден, Сакраменто“ и водещият я попита дали е чела книгата на Джон Грийн, по коята е адаптиран филмът на Джейк Шрайър. Тя отговори, че не само я е чела, но и написала разказ по темата.

„Винаги ще се намерят такива хора – каза сега тя на пресконференция в Бевърли хилс, докато представяше новата лента на Бесон, адаптирана по френски комикси. – Смятам, че това ми предоставя възможност да бележа територията си и да покажа, че съм се справила със задачата си. Работя усърдно и съм решила да докажа на онези, които имат някакви предубеждения, че грешат.“

Кара започва кариерата си като манекенка и бързо става един от най-търсените модели. Тя участва в дефилетата на модна къща „Бърбъри“ и става нейно лице. Истинското й увлечение обаче е киното.
Кариерата й на актриса започва с участие във филма „Ана Каренина“ (2012), в който изпълнява ролята на принцеса Сорокина. Следва участието й в няколко успешни филма, сред които „Отряд самоубийци“, излязъл по екраните през 2016 г.

Когато търсел актриса, която да изпълни ролята на смелата Лорелин, женското алтер его на Валериан, Бесон избрал Делевин. „Тя случайно станала манекенка, защото скаут й казал, че е фотогенична – разказа режисьорът. – Кара постигна успех като манекенка, защото е забавна, но според мен е родена актриса. Бях изумен от способностите й и смятам, че я чака много дълга актьорска кариера.“

 
 

Ротвайлер разкъса малко кученце или парадокса на естествения подбор

| от |

Предполагам знаете – ротвайлер разкъса малко кученце във вторник сутринта до Борисовата градина.

Коварното несъобразяване на съседите е класически троп. И това не е само при нас, разбира се, по целия свят го има. Най-лесният пример е как едно време Германия съсипа съседката си Франция за има-няма 2 седмици. В този случай също има цивилни жертви.

Стопанката на ротвайлера има още един ротвайлер, две немски овчарки и един пинчер. За тях съседи твърдят, че са агресивни, а жената ги разхожда без каишка и наморник. С един агресивен пинчер ще се преборим, но два ротвайлера и две овчарки са много. Няма да ни стигнат оплакванията до Общината.

Ясно е, че проблемът е в жената. Ясно е, че тази жена познава кучетата, както е ясно и че е глупава да не им сложи наморници. Защо не му слагаш намордник? Искаш да си говорите с кучето ли, какво?

Но колкото и гаден случай да е този, вече такива неща са като че ли нормални. Някак влиза в печално появилата се категория „стандартното гадно“. Като катастрофите и сбиванията между ученици. Друга ми я мисълта.

В животинския свят все още съществува естественият подбор. Ако едно животно е по-силно, разкъсва другото в парка пред блока. В човешкия, надживотински уж свят естественият подбор, е едва забележим. Като рапърът Кулио. Като БНТ2.

Жената е достатъчно нескопосана да не сложи наморник на злобните си кучета. На каквото и да е белег това – дали на глупост, на наивност или на самонадеяност – във всеки случай тя би била губеща в естествения подбор.

И сега парадоксът:

Парадоксално е как именно тя получава надмощие над околните, които се страхуват, заради успехите на сателитните й кучета в подбора. Тоест, губещ в „природното състезание“ човек, в момента печели именно в това състезание.

Инструментите, които тя използва за победата не са само наглостта й и кучетата. Има го и страхът на останалите човеци. Срамен ансамбъл от тези две неща е причината.

Разочароващо не знам към какво сочи това. Може би е коментар към достойнството на средностатистическия човек, не знам. Като всеки българин, затруднен от философията зад някакво събитие, и аз ще кажа просто – правете си извода сами.

И си пазете децата да не ходят далеч от вас, защото има опасности.

Може да ги вържете на каишка.

 
 

Гадни улици, кръстени на велики личности

| от |

Представете си, че ей сега в този момент Цариградско шосе вече не се казва така, ами се казва с вашето име. Вие ще сте един от един от мацината удостоени с честта да нарекат този път на тяхно име. Заедно с Ленин и Хитлер. Но въпросът е – ще се радвате ли на мародерствата, които се случват там. Най-вероятно не.

Защо тогава кръщаваме тъмни, гадни улици на велики личности? Или по-скоро, защо допускаме улиците, кръстени на велики личности, да тънат в депресия?

улица „Алабин“

Алабин е едно тъмно, каширано уличе, което започва със Съдебната палата и свършва в площад Македония. Преди да обясня с какво е характерен площад Македония, искам изрично да отбележа, че нямаме нищо против хората с каквато и да е сексуалност. Проституцията обаче е нещо, което граф Пьотър Алабин не заслужава върху улицата си.
Той е инициатор на създаването на Самарското знаме за Българското опълчение, а също така, докато е губернатор в София, подпомага изграждането на паметника на Левски. Все хубави работи.

улица „Парчевич“

Общо взето всичко от ул. „Витошка“ към Руски паметник е като всичко от булевард Дондуков към Сточна гара – старият град. Гледали ли сте „The Interview“? Когато Джеймс Франко беше в Северна Корея и се разхождаше по улиците й по тъмно, видя, че всичко беше само фасада. Та на „Парчевич“ е така. Някой въобще живее ли там? Или Големият брат иска да си мислим така? Не знам. Мистерия.
Императорът на Свещената римска империя удостоява с баронска титла Петър Парчевич. Той е един от най-големите българи през 17 век.

булевард „Цар Борис III“

Ако велоалеята е най-безопасното място на улицата ти, значи нещата не са на център. Този и следващият булевард са единствените места в София, където да видиш дюнери не е обещаващо. Освен това, булевардът води към Нов Български Университет.
Няма да обясняваме кой е Цар Борис III.
Но докато сме на темата:

булевард „Княгиня Мария-Луиза“

Там е ужас. Криминален, черен, бежански ужас. Не че всички бежанци са задължително лоши хора, но изглеждат страшно. Само вижте какви са цените на квартирите около булеварда и около Руски паметник. Все едно мястото не е в столицата.
Мария-Луиза Бурбон-Пармска e италианска принцеса, първата съпруга на княз Фердинанд I. По-добре да си в горите на брат Симеон, отколкото на нейния булевард.

Това най-вероятно е част 1 от серия текстове, които ще направим на подобни теми. Защото има цели квартали, кръстени на националните ни герои, в които обаче се случват най-позорни работи.

Да не говорим пък за отборите.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!