Asiana Airlines с полети до Астана

| от CHR Aero with ANNA |


На 8 август Asiana Airlines започна седмични полети (в събота) между Сеул Инчеон (ICN) и Астана (TSE), столицата на Казахстан.

Полетите по 4 511-километровата отсечка се извършват с Airbus A330-300 на авиокомпанията. Маршрутът вече се обслужва седмично (във вторник) от Air Astana, с която Asiana има код шер споразумение.

Asiana вече изпълнява полети два пъти седмично до бившата столица на Казахстан Алмати.

 
 

Ван Гог срещу реалността

| от Chronicle.bg |

Винсент ван Гог е роден на 30 март 1853-а в Холандския град Зунден.

Великият художник-импресионист е живял в редица европейски столици като Лондон, Брюксел и Париж, но най-креативният му период е, когато живее в Арл.

Именно провансалският град край река Рона вдъхновява някои от най-известните му произведения.

Вижте как изглеждат в реалността местата, вдъхновили художника да нарисува някои от най-безценните си произведения.

Звездна нощ над Рона (1888 г.)
Това е може би най-известното произведение на Ван Гог. То изобразява крайбрежието на Рона при Арл под светлините на нощното небе. Сцената на картината не е далеч от апартамента, където импресионистът е живял под наем – „Жълтата къща“ на площад Ламартин.

Кафе-тераса през нощта (1888 г.)
Друга изключителна картина, изобразяваща нощния Арл. Кафенето, вдъхновило художника е реставрирано в началото на 90-те, за да прилича на образа от картината и дори е преименувано на името на Ван Гог.

Жълтата къща (1888 г.)
Периодът, в който Ван Гог живее в Жълтата къща на площад Ламартин №2 в Арл, е най-плодотворният в живота му, който е така кратък и трагичен. Той е наел четири стаи в мезонет във въпросната сграда, която се намира в центъра на картината. За нещастие Жълтата къща е пострадала сериозно при бомбардировките по време на ВСВ и е била съборена.

Спалнята в Арл (1889 г.)
Когато пристига в Арл Ван Гог е в доста по-оптимистичен период от живота си и се надява там да твори заедно със своите приятели артисти като Пол Гоген. Затова и украсява стаята си с пъстри цветове. Снимката разбира се не е на стаята му във вече несъществуващата Жълта къща, а е на реплика, създадена по картината от Института по изкуствата в Чикаго. Стаята присъства и в Airbnb, като нощувката там струва 10 долара.

Мостът Ланглоа в Арл (1888 г.)
Японските дърворезби са вдъхновили много от художниците-импресионисти, сред които и Ван Гог. Според него Мостът Ланглоа изглеждал като японски и често го е рисувал в свои картини или скици.

Богомолци напускат църквата в Нюнен (1884 г.)
Това е една от ранните творби на художника. Семейството му живее в Нюнен (южна Холандия) между 1883-1885 г., а баща му Теодор, отговарял за църквата. Платното е откраднато от музея на Ван Гог в Амстердам през 2002 г. и бе намерена едва миналата година от италианските власти. През 2017 г. тя бе върната в музея.

Църквата в Овер (1890 г.)
След престоя си в Арл Ван Гог прекарва известно време в близка болница за психично болни в Прованс. След това той се мести в Овер, в близост то Париж. Към края на живота си той изпитва силна носталгия по времето, което е прекарал в Нюнен. Рисува църквата в Овер само няколко седмици преди да се самоубие на 29 юли 1890 г.

 
 

Десет филма на Кристофър Нолан право в десятката

| от chronicle.bg |

За 19 години Кирстофър Нолан прави 10 филма, с което доказва, че количеството невинаги определя качеството. Зрелищата, сценографиите и брилянтните актьорски състави са само част от нещата, които правят филмите му шедьоври.

Режисьорът, който реабилитира филмите за супергерои, съвсем нормално, невинаги е бил големият играч в Холивуд. Въпреки че първите му два филма получават предимно добри мнения, Нолан постепенно си проправя пътя в лигата на големите кинодейци, за да може днес да прави чудовищно добри филми за широката публика.

В творчеството си поставя акцент на променящите се представи за времето и как емоционалният хаос може да доведе обществото до крах. Верен на принципите си, Нолан има пристрастия към някои теми, които винаги присъстват в лентите му, независимо от мащаба им.

Тази седмица светът е възхитен за пореден път от Кристофър Нолан. Този път заглавието е „Дюнкерк“. Филмът оглави бокс-офис класацията на САЩ и по всичко личи, че приходите ще продължават главоломно да се трупат. Нолан отново показа как се правят филми от такъв характер.
Неминуемо е в такъв момент да не обърнем поглед назад към „Мементо“, „Генезис“, „Интерстелар“ и още други.

Вижте в галерията горе най-доброто, което Кристофър Нолан ни даде през изминалите 19 години.

 
 

11 екранни двойки, които пренесоха любовта си в живота

| от chronicle.bg |

Много често, когато гледаме добре направени любовни сцени, се чудим как пък така актьорите издържат да не си се метнат и след края на сцената, извън обхвата на камерите. При качествена режисура и добра актьорска игра, любовната или еротичната сцена трябва да изглежда толкова реална, че зрителят да забрави, че това са актьори, накарани да се целуват и пипат пред камерите, и започваме да гледаме на тях като на истински любовници.

В повечето случаи професионализмът надделява или екранните ласки не водят до реално привличане. Или поне не при двамата актьори. Трудно можем да си представим мъж, който да не пожелае Чарлийз Терон, след като я е целувал. Но хора всякакви…

Честичко обаче се случва и друго. Актьорите реално се залюбват и пренасят екранната любов в живота. В галерията сме събрали 11 двойки, чиято любов се е заформила на снимачната площадка и се е пренесла в реалността. Някои от тях са заедно и до днес, други – не.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.