Airbus A380 се върна обратно в Сингапур, спука гума при кацането

| от |

Airbus A380 на Singapore Airlines бе принуден да се върне на летището в  Сингапур, като при кацането спука гуми на колесника. При инцидента няма пострадали.

Самолетът е трябвало да изпълни полет SQ322 от Сингапур до Лондон. При набирането на височина след излитането е открит проблем в бордната климатична система и екипажът е решил да се върне обратно.

Кацането е извършено 40 минути след излитането. Машината е била значително по-тежка от препоръчителното, заради количеството гориво на борда, което е станало причина за спукването на гумите на колесника.

Пътниците и екипажът са евакуирани успешно.

SingaporeAirlines-9VSKA

 
 

Гал Гадот отново ще е „Жената чудо“

| от chronicle.bg |

Продължение на един от най-гледаните филми тази година – „Жената чудо“, беше обявено от Уорнър Брадърс на тазгодишния Комик-кон в Сан Диего, САЩ. Гал Гадот отново ще влезе в ролята на безстрашната Даяна Принс.

Филмът се превърна в един от най-доходоносните от поредицата за супергерои и затова неговото продължение беше само въпрос на време. „Жената чудо“ изпревари в бокс-офиса  „Мъж от стомана“, „Батман срещу Супермен“ и „Отряд за самоубийци“ със своите 767.7 милиона долара спечелени по целия свят. С това историята за Даяна Принс счупи рекордите и се превърна в най-успешния филм, режисиран от жена.

Пати Дженкинс, режисьор на филма, заяви, че историята ще се развива в Америка.

 
 

Гангстери, суджуци и Despacito: 90-те пак са тук

| от Дилян Ценов |

Хубавите години от края на ХХ век… Колко често си ги припомняме с носталгия! Онова хубаво и разнолико време, започнало с безгранична еуфория от новата ера и завършило с разочарование от неслучилите се промени. А между тези две състояния – цяла пъстроцветна картина от купони, корупция, веселби, мафия, безгрижия, мутри, чалга, убийства и побоища…Мании, които завладяха почти целия свят.

Но спокойно. Носталгията вече е излишна. Деветдесетте отново са тук. И то в осъвременен и hardcore вариант.

Четири тона суджук вдигнаха цялата страна на крака. Няма страшно обаче, каза Цацаров – нито един не е достигнал до министър-председателя. Спокойни сме значи. Властите си вършат работата. Обаче нас нещо ни притеснява. Какви са тия суджуци сега? За какво са му на някого? Четири тона суджук си е много. Да не би една конкретна зима отпреди 21 години да се връща? Нищо чудно утре да се събудиш и да разбереш, че с получената днес заплата можеш да си купиш цял… хляб.

Главозамайващата популярност на родния поп-фолк напоследък отново ни пренася в годините, когато всичко живо полудяваше по чалгата. Тогава жанрът беше нов, необичаен, някак освобождаваше от нормите преди 89-та. Сега сякаш тенденциите се завръщат, дори по отношение на стила. Така например откриваме поразително много сходства между лирическата героиня от песента на Галена #THE BOSS с неръждаемия бял мерседес на Нелина. Също като червенокосата деветдесетарска красавица, която „не се продава и за пари“ и „не разменя любов за коли“, и съвременната й съратница гордо заявява „ох, папи, парите не ща ти“ и „ох, папи, не и с мазерати“… изглежда алегорията с марките коли отново се завръща. Хубаво е, че все пак предават урок по еманципация на младите дами.

Отиваш да се видиш с приятели и решаваш да минеш през парка – груба грешка. Трима мъжаги с потници , татуировки с националните ни герои и завидни мускули, те ступват хубавичко без причина. Разхождаш се с майка си по тротоара посред бял ден и след малко и двете сте пребити и обречени цял живот да носите белези по лицата. Или още по-пузовския (на Марио Пузо) вариант – излизаш сутринта да разходиш кучето в парка… и те гръмват. Хмм, почти имаш чувството че от Мерцедеса на светофара ще излязат Васко и Жоро, а подир тях, за да весели компанията, пее Володя Стоянов.

И като стана дума за пеене…масовото винаги си е било на мода. Е… масово, масово – няма лошо. От време на време я филм, я песен побърква всички. Помните какво стана с „Титаник“ през 90-те. Но 2 млрд. гледания вече повдигат някои въпроси. Не че в Despacito се пее за някоя новооткрита истина за живота, която самите Фонси и Деди Янки са открили. Нещо в това парче обаче облада целия свят и песента направи рекорд. Тези, които са били свидетели на появяването на Macarena и груповият нелеп танц, имитиран на всяко парти, изживяват същата еуфория и сега. И отново, песента не е нищо велико, но то пък явно и не трябва. Стига да има мелодия.

Не ни стига всичко това, ами и Орхан Мурад е претърпял метаморфоза. Обаче много лоша метаморфоза…Подмладен, със сменен пол и доста по-дръзко излъчване..славата на Мурад се прероди в дъщеря му Сузанита. Само че за разлика от щерката, таткото поне пееше за хубави човешки неща и астрономия във вид на хиляди слънца, но не смееше да смесва митологични и религиозни персонажи.

Луди години бяха. Не бива да страдаме по тях обаче. По всичко личи, че са тук. И това са само част от сходствата. Може би обаче, ако поне детството на децата беше като нашето през онези години, сходството щеше да е една идея по-поносимо.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Явлението „Кевин Спейси“: най-добрите роли на гиганта

| от chronicle.bg |

Кевин Спейси е едно от явленията на съвременното кино. Той започва кариерата си в театъра.

Като малък Кевин бил доста буен и баща му го изпраща във военна школа, откъдето го гонят след едно сбиване. В следващото училище се увлича по драматичното изкуство и започва да играе в любителски спектакли. Негови партньори на училищната сцена са Мери Уинингъм и Вал Килмър, който го убеждава да продължи да учи актьорско майсторство в известната школа „Джулиард“.

В началото на 80-те години участва в бродуейски постановки като „Духове“ на Хенрик Ибсен, „Мизантроп“ на Жан-Батист Молиер и „Чайка“ на Антон Чехов, но повечето пъти като дубльор.

Когато големият театрален и кинорежисьор Майк Никълс поставя на сцената пиесата „Смут“, Кевин Спейси му предлага да замества актьори, в случай на болест или друга причина. И понеже доста от тях отсъстват, Кевин получава шанс да се изяви. По-късно именно Никълс го кани в киното за роли във филмите си „Heartburn (1986) “ и „Работещо момиче“ (Working Girl, 1988).

Няколко години по-късно Кевин получава театралната награда „Тони“ за „Lost in Yonkers“ (1991) и започва да пробива в киното, където обаче играе най-вече „най-добрите приятели на главните герои“, според собственото му признание.

Поддържащата му роля в „Обичайните заподозрени“ му носи първия „Оскар“.

„Привличат ме персонажите, преживяващи нравствена криза или дори морален разпад“, казва Кевин Спейси, който през 2000 г. получава „Оскар“ за ролята си на Лестър Бърнам в един от безспорно най-силните филми на Холивуд „Американски прелести“.

Днес Спейси е един от най-емблематичните актьори на Холивуд. Той е носител на две награди м“Оскар“  – за „най-добра поддържаща роля“ във филма „Обичайните заподозрени“ и за „най-добър актьор“ за ролята му в „Американски прелести“.

Кевин Спейси е командор на Британската империя от 2010 г. заради приноса му към драматургията. И един от личните ни любимци. По случай днешния му рожден ден, подбрахме в галерията най-добрите му роли. Според нас.