Живот край мушкатото

| от |

 

Равноделни червеникави кичури, стегнати прилежно в ролки. Ярка блуза на цветя и памучна пола до глезена. Ярко червило на свити, стиснати устни и големи очила с диоптри. Не, момче, няма да ти каже как да го свържеш, защото не е Латинка Петрова. Това е леля Венче от четвъртия етаж и ако много искаш да знаеш, може да изядеш някой зад врата.

Леля Венче не е просто съседка. Тя е стожер на блока. Домоуправителка от 20 години и от 15-тина – касиерка. Влиза по чехли във всеки дом и навсякъде е добре приета, защото никой не иска да влиза в директни разправии с нея. На времето беше учителка по родинознание в кварталното училище до пенсия, та успя да пусне корени и в училищния двор.

Все още пие кафе със санитарките, за да е в час с дейността на училището. И без това образователното министерство не си върши работата, добре че е леля ти Венче да дава акъл на тая младата директорката, дето кой знае как я назначиха там. А трябваше да е леля Венче, тя ги разбира образователните реформи.

Но сега е домакиня по професия. Ама не от тези новите домакини, дето ходят по фризьори само и не си гледат децата. Леля Венче е станала в 4 сутринта, не е спала заради жегите. Забъркала е супа, мусака и е пържила филийки за закуска. Ако си неин съсед, вече си усетил миризмата на лук още в 6-7 часа. Ако си късметлия да си в съседния блок и си станал за работа, можеш да видиш как леля Венче закусва обилно на балкона – тика залъци от хляба в устата си и хапва елегантно от киселото мляко на промоция.

Леля Венче обожава ранните утрини и страда неистово, че топлите дни са към края си. Затова се наслаждава на последните моменти край мушкатото на терасата. Как само обича да дебне оттам! Да подава любопитни диоптри между листенцата на цветето, правейки се че го почиства, а котката й да лежи лениво на балконските плочки.

Леля Венче току се повдига на пръсти, досущ като прима балерина в чехлите си 42-ри номер и хвърля поглед към минаващите край блока. Трябва да се контролира достъпа до кооперацията, това да не е Аврамов дом, говори си тихичко леля Венче.

Леля Венче не наднича, тя направо си гледа, като неистово стиска устничките си, за да не излезе въпрос от устата й. Все пак тя е интелигентната комшийка, не като Гинчето от втория етаж дето пита по селски „Откъде идеш бре, момче”.

Леля Венче не задава въпроси, тя констатира.

Едно от уникалните умозаключения достигна до хазяина ти вчера – видяла те да се олюляваш по стълбите в 16 часа и му звъннала, да му каже, че наемателят пак се е напил. Така де, да не се беше спъвал по стълбите, момче, защото вече не си просто съсед, а пияният наемател. Друг е въпросът, че леля Венче си блъска денонощно главата как си плащаш сметките, като не й даваш отчет.

Ще го обсъдят с Гинчето и тоя въпрос. Трябва да се знае кой къде и за кого работи и какви са доходите, че на блока трябва да се сменя дограма, да се прави разчет…А Гинчето гледа с малките си сиви очички и цъка с език „Що не го пита, бе Венче, докога смята да пие т’ва момче. Аз ако съм, няма да му спестя”, укорява я Гинчето и сърба от турското си кафе. Ама Гинчето к’во ли разбира, тя е от село. Не е софиянка от Младост като леля Венче.

Леля Венче я познава целият квартал, уважава я, всички зачитат мнението й.

Ето например живущите във входа спряха да я поздравяват тази младата, съмнителната девойка от петия етаж, дето ходи с неприлично късите си поли и високите токчета. Едно нещо не дава мира на леля Венче ден и нощ – кой й купува на тая въртиопашка тия скъпите обувки, с катарамите. Мъж не е виждала да я изпраща, значи го крие.

Сигурно е престъпник, за да има толкова пари, анализира на ум леля ти Венче и току си подърпва пеньоара. А тая , младата, хич не поздравява в асансьора, вирнала носа …. И тя сигурно е от село, дошла в София да се омъжи. Навремето и леля ти Венче как се обличаше, стилно, като от каталог нa Burda – ех, какви обувки слагаше от Италия, и какви шифонени поли.

Ама леля ти Венче имаше хубави крака, а не като на съседката – криви и къси.

И това ще го обсъдят с Гинчето, ама първо да полее мушкатото. Да си измисли нова история за следващия живущ, който й падне пред погледа, че конкуренцията от съседния блок не спи.

Ей го и Ваньо от 36-ти, простира си белите потници. Как не му омръзна по цял ден да седи на тоя балкон и да клюкарства, ядосва се леля Венче. Цял живот му гледа физиономията от отсрещния балкон и все знае нещо повече за новите в квартала. Ама той не е достоверен източник, чул-недочул е и приказва. А леля ти Венче има мисъл, тече версия в главата й.

Да я бяха взели в кметството съветник, щеше да намери решение и за дупките по улиците, и пейка да сложи пред блока, да издигне беседка, та да може с Гинчето на въздух да си пият кафетата, а не по балкони, около мушкатото…Ама как хубаво е цъфнало, а? Защото е добър човек леля ти Венче, каквото бодне – никне. А не клюкарка и злобна бабичка, както й викат тия невъзпитаните хаймани от блока. Добре че навремето го взеха този стратегически апартамент, да имат поглед върху квартала и да се грижат за мира и реда в него.

А когато лятото си отиде и дойде зимата ще трябва да минава по етажите да събира такси. Ще събира информация по етажите, ще изнесе мушкатото в коридора и честичко ще го наглежда, хем да хвърли едно око на стълбището. И най-накрая ще разбере кой оставя врата на асансьора отворена на третия етаж.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

RIP, авторско право

| от |

Днес е Световният ден на авторското право. Ура! По принцип, на световния ден на СПИН раздават презервативи. На Св. Валентин се раздават презервативи. На световния ден на авторското право съответно трябва да се раздават авторски договори. Искаме авторски договори. Презервативите не са като бананите по комунизма – има ги целогодишно. Тоест са като бананите по демокрацията. Авторското право обаче не е.

Скоро ми подариха грамофон. Лошото на грамофона е, че не можеш да дърпаш нелегално плочи. Можеш да дърпаш нелегално чанти и да си купуваш плочи, но това не е елегантно. Тоест, в последно време плащам за музика. Хубаво ли ми е? Не. Ще отида ли тази събота на битака на лов за грамофонни плочи? Да. Хайде, съдете ме!

Чувството отново да се допреш до този най-екзотичен елемент в света на музиката – авторското право, е приятно. Дали заради ретро тръпката, която някои хора, най-често млади, наивни момичета, изпитват, когато вдишат завладяващия аромат на плесента в старите книги. Или заради латентна хипстърия. Няма значение – кеф цена няма, нали? Затова ставаме рано-рано сутрин за работа. Със сигурност не се чувствам по-добре, когато плащам за музика, все едно съм спасил дърво или съм бил веган 10 минути, пощадявайки половин кокошка, или съм изключил водата, докато си мия зъбите, за да не вземе да остане планетата без вода, не. Просто има нещо приключенско в самия процес на търсене, а и звукът е готин. Нали знаете приказката „Ако отидете в дома на някого и там няма книги, не правете секс с него“. Позволете да парафразирам: „Ако отидете в дома на някого и там има грамофон, вижте за книги и ако няма книги, подхвърлете му няколко и след това правете секс“. Разбира се, това не означава, че всичко, което слушам, е от грамофон. Къде ще намеря плоча на Ку-ку бенд и Слави Трифонов?

Което ни довежда до: Денят на влюбените си има Св. Валентин, а денят на авторското право си има Св. Сиромахов. Да, ще засегнем и това, няма как. Нека разясним с две думи казуса „Народа срещу Иво Сиромахов“ – нашата теза е, че той ни краде статусите, неговата теза е, че веднъж щом си изложил нещо в социалната мрежа, то става народно творчество и е свободно от права.

И все пак… Когато някой напише например шега във фейсбук, отгоре седи името му, отдолу шегата му. Когато Иво вземе тази шега – отгоре седи името, отдолу шегата на човека. Едно е да препечаташ „Дракула“ от Брам Стокър, която няма авторски, и да я продаваш в книжарниците си. Съвсем друго е да я препечаташ и вместо Брам Стокър да пише „Автор: Сиромаха“. Иначе всички мебели, които имам от Икеа, ще са марка „Мартин“.

Не ви карам, очевидно, да спазвате на хората авторското право. Ако бях взел някакви пари по някаква програма – да, но иначе би било глупаво и наивно. Но това, което бих поискал от вас е: идете днес след работа в някой бар, поръчайте си едно уиски и го ударете на екс за правото хората да защитават интелектуалния си труд. После идете в друг бар, където уискито е менте, ударете отново едно на екс и избягайте. Така пазите алкохола оригинален и подпомагате творците по най-добрия начин.

 
 

23 филма, обвинени в расизъм заради кастинга

| от |

Холивуд се побърква по какво ли не. Но един от най-големите проблеми е предимството на белите актьори пред останалите – дори когато ролята не е на бял човек.

През 1965 година легендата Лорънс Оливие се боядисва в черно, за да играе в „Отело“. Джон Уейн пък, който е по-американец от Белия дом, играе монголеца Чингис Хан. Днес имаме Скарлет Йохансон в „Дух в броня“, както и доста други – Мат Деймън и целия каст на „Изход: Богове и Царе“.Официалният термин е „whitewashing“ и буквално се превежда като „промиване“.

Режисьорите твърдят, че не могат да намерят актьори със съответния произход и цвят на кожата, които да успеят да изнесат целия филм. Казват, че всичко е измислица и затова няма значение кой какъв човек играе или пък просто се примиряват с това, че имат някой да играе ролята там.

В зенита на политическата коректнос, ще ви покажем 23 филма, в които актьорите играят освен роля, и раса. Прощавайте, но Ема Стоун играе полуазиатка!

 
 

Строителен работник спечели 50 000 лева от билет „Златото на инките“

| от СПОНСОРИРАНО СЪДЪРЖАНИЕ |

Късметлията Дюнями Садък от старозагорското село Габарево получи страхотен подарък от Лотария България. 56-годишният строителен работник спечели 50 000 лева, само със закупуването на един билет „Златото на инките“.

„Винаги съм вярвал, че когато имаш късмет и един билет е достатъчен. Аз съм живото доказателство затова“, споделя Дюнями.

Разказва, че е купил билета от хранителен магазин в родното си село, който изтрил веднага, а секунди по-късно продавачката потвърдила добрата вест.

„Първоначално онемях, но бързо дойдох на себе си. В този миг нямаше по-щастлив от мен!“, допълва той.

Щастливецът планира с част от парите да си купи малка къщичка, а с другата – ще отиде на почивка. Естествено, ще почерпи и близките си!

Платена публикация