Живот край мушкатото

| от |

 

Равноделни червеникави кичури, стегнати прилежно в ролки. Ярка блуза на цветя и памучна пола до глезена. Ярко червило на свити, стиснати устни и големи очила с диоптри. Не, момче, няма да ти каже как да го свържеш, защото не е Латинка Петрова. Това е леля Венче от четвъртия етаж и ако много искаш да знаеш, може да изядеш някой зад врата.

Леля Венче не е просто съседка. Тя е стожер на блока. Домоуправителка от 20 години и от 15-тина – касиерка. Влиза по чехли във всеки дом и навсякъде е добре приета, защото никой не иска да влиза в директни разправии с нея. На времето беше учителка по родинознание в кварталното училище до пенсия, та успя да пусне корени и в училищния двор.

Все още пие кафе със санитарките, за да е в час с дейността на училището. И без това образователното министерство не си върши работата, добре че е леля ти Венче да дава акъл на тая младата директорката, дето кой знае как я назначиха там. А трябваше да е леля Венче, тя ги разбира образователните реформи.

Но сега е домакиня по професия. Ама не от тези новите домакини, дето ходят по фризьори само и не си гледат децата. Леля Венче е станала в 4 сутринта, не е спала заради жегите. Забъркала е супа, мусака и е пържила филийки за закуска. Ако си неин съсед, вече си усетил миризмата на лук още в 6-7 часа. Ако си късметлия да си в съседния блок и си станал за работа, можеш да видиш как леля Венче закусва обилно на балкона – тика залъци от хляба в устата си и хапва елегантно от киселото мляко на промоция.

Леля Венче обожава ранните утрини и страда неистово, че топлите дни са към края си. Затова се наслаждава на последните моменти край мушкатото на терасата. Как само обича да дебне оттам! Да подава любопитни диоптри между листенцата на цветето, правейки се че го почиства, а котката й да лежи лениво на балконските плочки.

Леля Венче току се повдига на пръсти, досущ като прима балерина в чехлите си 42-ри номер и хвърля поглед към минаващите край блока. Трябва да се контролира достъпа до кооперацията, това да не е Аврамов дом, говори си тихичко леля Венче.

Леля Венче не наднича, тя направо си гледа, като неистово стиска устничките си, за да не излезе въпрос от устата й. Все пак тя е интелигентната комшийка, не като Гинчето от втория етаж дето пита по селски „Откъде идеш бре, момче”.

Леля Венче не задава въпроси, тя констатира.

Едно от уникалните умозаключения достигна до хазяина ти вчера – видяла те да се олюляваш по стълбите в 16 часа и му звъннала, да му каже, че наемателят пак се е напил. Така де, да не се беше спъвал по стълбите, момче, защото вече не си просто съсед, а пияният наемател. Друг е въпросът, че леля Венче си блъска денонощно главата как си плащаш сметките, като не й даваш отчет.

Ще го обсъдят с Гинчето и тоя въпрос. Трябва да се знае кой къде и за кого работи и какви са доходите, че на блока трябва да се сменя дограма, да се прави разчет…А Гинчето гледа с малките си сиви очички и цъка с език „Що не го пита, бе Венче, докога смята да пие т’ва момче. Аз ако съм, няма да му спестя”, укорява я Гинчето и сърба от турското си кафе. Ама Гинчето к’во ли разбира, тя е от село. Не е софиянка от Младост като леля Венче.

Леля Венче я познава целият квартал, уважава я, всички зачитат мнението й.

Ето например живущите във входа спряха да я поздравяват тази младата, съмнителната девойка от петия етаж, дето ходи с неприлично късите си поли и високите токчета. Едно нещо не дава мира на леля Венче ден и нощ – кой й купува на тая въртиопашка тия скъпите обувки, с катарамите. Мъж не е виждала да я изпраща, значи го крие.

Сигурно е престъпник, за да има толкова пари, анализира на ум леля ти Венче и току си подърпва пеньоара. А тая , младата, хич не поздравява в асансьора, вирнала носа …. И тя сигурно е от село, дошла в София да се омъжи. Навремето и леля ти Венче как се обличаше, стилно, като от каталог нa Burda – ех, какви обувки слагаше от Италия, и какви шифонени поли.

Ама леля ти Венче имаше хубави крака, а не като на съседката – криви и къси.

И това ще го обсъдят с Гинчето, ама първо да полее мушкатото. Да си измисли нова история за следващия живущ, който й падне пред погледа, че конкуренцията от съседния блок не спи.

Ей го и Ваньо от 36-ти, простира си белите потници. Как не му омръзна по цял ден да седи на тоя балкон и да клюкарства, ядосва се леля Венче. Цял живот му гледа физиономията от отсрещния балкон и все знае нещо повече за новите в квартала. Ама той не е достоверен източник, чул-недочул е и приказва. А леля ти Венче има мисъл, тече версия в главата й.

Да я бяха взели в кметството съветник, щеше да намери решение и за дупките по улиците, и пейка да сложи пред блока, да издигне беседка, та да може с Гинчето на въздух да си пият кафетата, а не по балкони, около мушкатото…Ама как хубаво е цъфнало, а? Защото е добър човек леля ти Венче, каквото бодне – никне. А не клюкарка и злобна бабичка, както й викат тия невъзпитаните хаймани от блока. Добре че навремето го взеха този стратегически апартамент, да имат поглед върху квартала и да се грижат за мира и реда в него.

А когато лятото си отиде и дойде зимата ще трябва да минава по етажите да събира такси. Ще събира информация по етажите, ще изнесе мушкатото в коридора и честичко ще го наглежда, хем да хвърли едно око на стълбището. И най-накрая ще разбере кой оставя врата на асансьора отворена на третия етаж.

 
 

Мократа Амбър Хърд в „Aquaman“

| от chronicle.bg |

Режисьорът на „Aquaman“ Джеймс Уан ни показва Амбър Хърд в костюм на Мера.

DC разширява вселената си за пореден път с филма за водния супергерой и феновете нямат търпение. За сега подгрява с Джейсън Момоа („Game of Thrones“), който ще изпълнява главната роля. С напредването на снимките обаче все повече други герои се показват. Актрисата Амбър Хърд („The Danish Girl“) обяви участието си във филма в Туитър. Тя ще играе Мера – обектът на чувствата на Акуамен и кралица на морето. Джеймс Уан не остана по-назад и също ни показа снимка на Амбър.

Снимките ни показват Мера в традиционния й вид – като в комиксите, за разлика от Акуамен, чийто оригинален образ е на светъл, рус мъж. В ролята си Амбър е с червена коса и зелен костюм. Това ни дава подов да мислим, че филмът ще е по-успешен от зле приялите се „Batman vs. Superman“ и „Suicide Squad“.

 

 

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

Празнуваме Св. Константин и Елена

| от chronicle.bg, по БТА |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Император Константин е погребан в златен ковчег в църквата „Свети Апостоли“ в Цариград, а градът 16 века носи името му – Константинопол. Оттогава на 14 септември църквата чества Въздвижението на честния и животворящ кръст.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушката в чувал“.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа, но почти само като атракция.

Празникът започва няколко дни преди деня на Свети Константин и Елена – със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата.

На мегданите предварително е приготвена голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а всички се събират около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно – и хороводните мелодии, предназначени за обреда.

Когато огънят стихне, останалата жарава – живите още въглени, се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на Св.Св. Константин и Елена.

В жаравата влизат боси нестинарите, които най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути.

След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

Наистина ли Памела Андерсън е неузнаваема?

| от chronicle.bg |

Вече веднъж го преживяхме с любимата Бриджит Джоунс, когато Рене Зелуегър се появи на събитие с променена визия. Всички, които помнят пухкавите устни на героинята от култовия филм не можеха да повярват какво се е случило с актрисата и започнаха безкрайни разговори за пластичната хирургия и това, което причинява на любимите ни лица от екрана. Никой обаче не обърна внимание на друго – между снимките на Бриджит Джоунс и деня на фотоса бяха минали години. Ако образът от филма не остарява, актьорът в ролята не е открил философския камък, който да го дари с вечна младост.

Сега ни се случи още веднъж. С Памела Андерсън. 

Актрисата се появи в Кан и за своите 49 години изглежда невероятно, С пригладена на опашка коса и семпла рокля, тя наистина беше едно от събитията на червения килим. Не така обаче видяха мнозина актрисата от „Спасители на плажа“. „Неузнаваема“, „провокира въпроси за пластичната хирургия“ и т.н. заглавия отново се появиха онлайн. Независимо какви са причините да изглежда толкова добре, на Памела Андерсън могат да завидят мнозина 49-годишни жени.

Всъщност голямата промяна е, че актрисата е оставила зад гърба си провокативните и разголени дрехи, като ги е заменила с доста по-семпли облекло и грим. В галерията можете да видите снимки на „новата“ Памела и да ги сравните с предишното й амплоа.

Междувременно появата на актрисата в Кан провокира и друг разговор – за отношенията й с Джулиан Асанж. Преди време тя определи създателя на „Уикилийкс“ като един от най-любимите й хора на планетата. Тя често посещаваше австралиеца в посолството на Еквадор в Лондон, където той поиска политическо убежище през 2012 година, за да избегне екстрадирането си в Швеция по обвинения за изнасилване – обвинения, които в петък бяха окончателно свалени.