Жената по време на апокалипсис

| от |

Почти сигурно е, че когато апокалипсисът настъпи, ще е вечер. Събитието ще те изненада, ама сериозно. Ти ще си пиеш биричката в някой бар, с компанията на някое готино място или в най-лошия случай – у вас на дивана. Апокалипсисът ще се случи като във филм на Джей Джей Ейбрамс. Бързо и мощно.

Значи, настава този ми ти ад, ти си поркаш бирата, или пък спасяваш животи (зависи какъв човек си), или в най-лошия случай – се скриваш под масата и пак си поркаш бирата. По-важното е жената какво прави в този момент. Според някакви психологически изследвания, в случай на паника и авария, жените, водени от майчинския инстинкт, били по-адекватни. Имат план за всичко, един вид. Дали?

Първото, което на повече жени им трябва в днешния свят, е по-добро чувство за хумор. Не акъл. Те това си го имат даже в излишък. Само ако знаеш колко вариации на чувствата ти са измислили, докато ти пиеш оная последна бира, ще разбереш за какво говоря.

Наскоро попаднах на статия, в която жена, с интелектуално ниво над средното, разказва, мислейки си, че го прави с чувство за хумор, какво би казала на мъжа си, ако апокалипсисът ги свари неподготвени в дома им, докато вечерят мусака. Тя, смятайки, че е много женско, настояваше и разсъждаваше пространствено и дълго, над дилемата дали в чантата си за първа помощ при апокалипсис, да сложи пинсети или терлиците на детето.

Жената ще разсъждава, плаче и анализира, когато гаджето я зареже, но стане ли дума за края на света, първото, което ще вземе, са пинсети и мокри кърпички. Иронично? Не мисля. 

В безкрайно дългата статия на забавната дама се обясняваше как, ако нещо наистина фатално стане – нападнати сме от извънземни, дракони, земетресение и Скалата го няма да ни спаси – то тя смята да води дълги диалози на разум и чувства със съпруга си, за да го убеди да си вземе най-добрата риза и резервни гащи. За нея, за него и за детето, разбира се.

Дали жените наистина са толкова глуповати по време на криза? Можеш да се обзаложиш. Затова най-добре си пий бирата и си приготви най-важните неща – вода, алкохол, удобни обувки, пуловер и нещо, с което да палиш огън. Ако имаш котка, вземи и нея.

Ако мен апокалипсисът ме свари неподготвена, имам няколко места, които искам да обиколя и със сигурност пинсети не ми трябват. Само удобни обувки и секси бельо. Приеми, че съм си жена в крайна сметка и бельото е толкова важно, колкото и терличките на детето.

Жената е нелогичното създание, над което хората си блъскат главите и никога няма да разберат. Тя е магическо създание, което ще се притеснява дни и нощи над онова, което ти е написала в едно съобщение, но няма да се панира толкова, ако светът изведнъж е нападнат от орки.

Дори и в моменти на паника и зла участ, жената иска да е специална. Да е харесваната, умната, успялата, тази, която ще спаси света. Тя иска да е Кейт Уинслет на борда на Титаник. Да излезе драматичния победител от най-страшната битка. Дали това ще се случи, докато е с пинсети в едната ръка и детски терлички в другата, няма значение. Просто й дай този миг.

Кажи й, че е права и после задели тайно водата и средствата за палене на огън.

Жената е най-лошият съветник на самата себе си. Затова, докато тя си мисли нейните си сюжети на паника, докато спасява дечица с развети от вятъра коси, ти бъди мъж и й помогни да се справи. Кажи й, че не е била права, разбира се, но й помогни да изгази от блатото на фантазиите, в което умело сама се е набутала.

И най-важното, което трябва да знаеш за жената, стане ли дума за апокалипсис, е, че за нея той има различни форми – от онова, което ти е казала онзи ден по телефона, през роклята, която не може да има, до нападение от зли извънземни същества.  И те са еднакво страшни и важни в главата й. Там малки проблеми няма. И тя често иска да ги оправи с най-безумните решения.

Затова този път направи нещо специално. Спаси я от апокалипсиса, който първо започва в главата й, а след това, с бира в ръка, отивай да спасяваш и останалия свят.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Пикасо ще бъде героят на втори сезон на „Геният“

| от chronicle.bg |

National Geographic обяви, че вторият сезон на поредицата „ГЕНИЯТ“ ще проследи живота и работата на испанския художник Пабло Пикасо – един от най-влиятелните и известни артисти на 20-ти век.

Новият сезон ще бъде излъчен премиерно през 2018.

Артистичната кариера на Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Киприано де ла Сантисима Тринидад Руиз и Пикасо се простира в над 80 от общо 91 години от неговия живот, голяма част от които прекарани в неговия втори дом – Франция. Подобно на героя от първия сезон на „ГЕНИЯТ“ – Алберт Айнщайн, Пикасо преобразява и интерпретира света по напълно нов и неортодоксален начин и постоянно провокира представите ни за изкуство и творчество. Плодотворният художник създава над 50 000 творби, сред които най-известни са Старият китарист от Синия му период, изложена в Арт Института в Чикаго; Герника, вдъхновена от нацистката бомбардировка над едноименния малък град в Испания, която може да бъде видяна в музея Reina Sofia, Мадрид; Госпожиците от Авиньон, вдъхновена от неговата любовница и муза Фернанд Оливие, изложена в Музея за Съвременно изкуство в Ню Йорк.

Страстната му натура и неуморимата му творческа енергия са неразривно свързани с личния му живот, изпълнен с шумни бракове, безброй афери и постоянно менящи се политически и лични съюзници. В годините, прекарани в кипящия от живот Париж в началото на 20 век, Пикасо се среща с писатели, художници и артисти като Ърнест Хемингуей, Коко Шанел, Анри Матис, Марк Шагал, Гертруд Щайн, Жорж Брак и Жан Кокто. Пикасо постоянно преоткрива себе си, винаги стремящ се към новото и отвъд познатите граници на артистична изява.

Кен Билър отново ще бъде начело на екипа на сериала, като ще влезе в ролята и на изпълнителен продуцент и сценарист за новия сезон. Втори сезон идва отново от Fox 21 Television Studios, чийто скорошен сериал „Народът срещу О. Джей Симпсън: Американска криминална история“ доминира на всички награди и оглави избора на критиката; Imagine Television, създатели на сериалите “24” и “Империя” с изпълнителни продуценти Брайън Грейзър и Рон Хауърд, както и изпълнителният продуцент Франки Калфо и продуцентът Анна Кълп; и Madison Wells Media’s OddLot Entertainment, които по-рано тази година продуцираха номинирания за Оскар игрален филм “На всяка цена,” с изпълнителни продуценти Джиджи Прицкер и Рейчъл Шейн. Сам Соколов и Джеф Кууни от EUE/Sokolow също са изпълнителни продуценти. Снимките на сериала се очаква да започнат по-късно тази година, а премиерата е планирана за 2018 по National Geograhic в 171 държави на 45 езика.

 
 

Мастифът Марта е най-грозното куче в света

| от chronicle.bg, БТА |

Мастиф, който тежи 56 кг и е кръстен Марта, бе обявен за победител в 29-ия ежегоден конкурс за най-грозното куче в света, организиран в Петалума, Калифорния.

Неаполитанският мастиф Марта бе фаворит за спечелване на титлата още от началото на конкурса, като често се просваше на земята с клюмнала глава, когато се предполагаше, че е наблюдаван. „Марта бе спасена, когато бе почти ослепяла. След няколко хирургични интервенции тя възвърна зрението си“, заяви собственичката й Шърли Зиндлър.

Шърли и нейният домашен любимец получиха като награда 1500 долара и пътуване до Ню Йорк, за да се появят пред медиите.

16-годишният Моу, който е кръстоска между брюкселски грифон и мопс и бе най-възрастният участник в конкурса, зае второ място. Той е загубил зрението и слуха си, но има остро обоняние.

Миналата година победител стана 17-годишно женско чихуахуа.