Завръщането на “доктрината Брежнев“

| от |

В рамките на 30 години Кремъл направи два завоя на 180 градуса: от сила към цивилизованост и после обратно. Сега отново важи доктрината на силата. И затова проблемите от 1970-те години пак излизат на дневен ред, пише Дойче веле.

Силовата политика на Москва след ерата на Сталин се променя неколкократно. Германският изследовател Ян Клаас Берендс от Центъра за съвременни исторически изследвания в Потсдам е посветил на темата голям проект, в който експертът разглежда не само различните нагласи към силовата политика, но и опита на Михаил Горбачов да „цивилизова” Русия. Според Берендс, именно категориите „цивилизованост” и „сила” могат да обяснят промените в руското общество от 70-те години на миналия век до днес. Предлагаме Ви част от тезите на историка:

„Общият дом“ на Горбачов

В многобройните дискусии, водени навремето от външнополитическите съветници на Михаил Горбачов, две цифри играят особено важна роля: 1968 и 1979. Годините, в които Съветският съюз нахлува първо в Чехословакия, а после в Афганистан, се сочат като „лошото наследство” от епохата на съветския застой. Горбачов пое властта в Кремъл през 1985 година, но още преди това експерти като Александър Яковлев и Анатолий Черняев вече бяха стигнали до извода, че употребата на военна сила вреди на имиджа и на международната тежест на Съветския съюз. Тогавашните реформатори вярваха, че така необходимата модернизация на СССР може да се извърши единствено в условията на международно сътрудничество. И затова предложиха на Горбачов да преосмисли изцяло външната политика на Москва. Така бе отменена „доктрината Брежнев“, която защитаваше правото на Кремъл да извършва военни интервенции извън територията на СССР.

Постепенно Горбачов сложи край на конфронтацията със САЩ, а под мотото за „общия дом” подхвана политика на сближаване с Европа. През 1989 година в Москва на шега говореха за „доктрината Синатра”, визирайки популярната песен на американския изпълнител – тоест, че всяка европейска страна има право да върви по свой собствен път. Горбачов тържествено обяви отказ от употреба на сила както вътре, така и извън съветския блок и така постави основата на фазата на партньорство със Запада. Но самоопределението на народите си имаше цена. Първо през 1989 година Москва изгуби империята си, а после – през 1991 година, се разпадна и самият СССР. Наследството на перестройката пък си имаше лице и опако. За реформа на армията и силите за сигурност например не стигнаха нито силите, нито времето. „Органите” си останаха недокоснати. За разлика от страните в Средна и Източна Европа, руският апарат на силовите и тайните служби не се промени – на власт останаха старите кадри със старото мислене.

Завоят

До момента, в който анексира Крим, Русия вървеше по път, различен от съветския, и сякаш се сближаваше със западните ценности. На Елцин и на Путин се гледаше като наследници на Горбачов, но всъщност още през 1993 година Москва започна да обръща гръб на „проекта Горбачов“, който имаше за цел да „цивилизова“ Русия. На първо време този завой се забелязваше само във вътрешните конфликти на руска територия. През същата тази година Елцин даде заповед да се обстрелва „Белия дом” в Москва, а при интервенцията в Чечения руската държава изби хиляди свои граждани. Още в онзи момент Москва показа, че се връща към политиката на силата.

Тъй като и при управлението на Елцин мощният силов апарат продължи да обслужва властта, той си остана недосегаем. Още по време на втория Елцинов мандат някогашните ключови кадри се върнаха на старите си позиции и така създадоха условията за безшумния пуч, тръгнал някъде в началото на 21-ви век. Опитът да се изгради правова държава също тъй мълчаливо беше прекратен в края на 90-те години. В резултат се оказа, че не само в политиката, но и в икономиката личните връзки и преданости и неформалните уговорки са по-важни от правилата и законите. Пред държавата гражданинът е съвършено беззащитен – този принцип важеше в Съветския съюз, важи и в постсъветска Русия. Той е универсален и засяга всички – от бездомника до олигарха или чуждестранните фирми, които инвестират в Русия. Една система, която вътре в страната залага на тотално беззаконие, естествено не вижда причина във външните си отношения да се придържа към международното право.

Доктрината за „близката чужбина“

Успоредно с това в Москва се утвърди едно имперско отношение към постсъветското пространство, което Кремъл дефинира като „близка чужбина” и оттам насетне разглеждаше като възможна цел за интервенции. Тоест, постсъветските държави на практика бяха с ограничен суверенитет, а външнополитическите решения на Киев или Ереван се нуждаеха от одобрението на Москва. Нежелателни се оказаха всякакви индивидуални ориентации в посока Запад. Тъкмо по тази причина в Русия приеха като голямо поражение западната интеграция на балтийските държави, а Путин реши да предотврати всякакво по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток.

На първо време Русия ограничи реакциите си до агресивна реторика и някое и друго икономическо ужилване. През 2008 година обаче военната сила като инструмент на руската външна политика окончателно се завърна на сцената – при войната в Грузия, която искаше да влезе в НАТО. И все пак: дори тогава Кремъл не се отказа изцяло от сътрудничеството със Запада. Олимпийските игри в Сочи бяха последният голям опит да се демонстрира в международен план, че Русия е миролюбива световна сила. Но украинската революция на Майдана принуди Москва да вземе окончателно решение: международно сътрудничество или имперска хегемония. Още от самото начало Кремъл пристискаше своя съюзник Янукович да потуши протестите. След това Русия анексира Крим и влезе в необявена война с Киев, а това окончателно сложи точка на политиката на сътрудничество, стартирана през 1985 година.

Назад към 1970-те години

В края на юни Путин формулира своята доктрина пред дипломатическия корпус в Москва: Русия има право на военна интервенция в границите на „руския свят”. Това означава, че руската външна политика отново официално се опира на военната сила извън границите на държавната си територия. Така в рамките на по-малко от 30 години Кремъл направи два завоя на 180 градуса: от сила към цивилизованост и после обратно.

В резултат от последния завой на дневен ред отново излизат проблемите от 70-те години на миналия век: съседи, които се страхуват от Москва, почти пълна изолация на Русия на международната сцена, вътрешнополитическа стагнация и все по-видимо изоставане спрямо Западния свят. И не на последно място: изтощителни, скъпоструващи и контрапродуктивни военни конфликти.

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

Френска фитнес блогърка загина при нелеп инцидент

| от chronicle.bg |

Ребека Бюргер, френска фитнес блогърка, загина при нелеп инцидент, след като диспенсър за бита сметана избухна в гърдите й.

Ребека има 160 000 последователи в Инстаграм и над 55 000 във Фейсбук. Тя е починала през уикенда. Местни издания посочват, че тя е получила инфаркт след инцидента, въпреки че при нея е имало лекари.

Семейството съобщи за смъртта й онлайн, определяйки я като „битов инцидент“. В профила й в Инстаграм се появи предупреждение за дефектните опаковки на битата сметана с обяснение, че именно това е предизвикало смъртта й.

Принципът, на който работят диспенсърите за бита сметана е следният – те изстрелват газ в метална капсула, която поддържа налягането високо. От години френска група за правата на потребителите предупреждава за дефект с връзките на газовите капсули и опасността да се счупят и изстрелят с висока скорост. Заради серия инциденти с такива диспенсъри френската служба за права на потребителите издаде предупреждение, в което посочва, че такива инциденти има от 2010 година насам. Властите предупреждават, че дори след години употреба, тези флакони могат да направят проблем.  

Collation du jour : shaker whey vanille glacé @womensbest.fr

Публикация, споделена от Rebecca Burger (@rebeccablikes) на

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Запознайте се с новите слушалки Beoplay E4

| от chronicle.bg |

Датската луксозна марка Bang&Olufsen разширява портфолиото си с още един продукт – слушалките Beoplay E4.

Те са от ново поколение и разполагат с по-добра функция за изолиране на външния шум (ANC), като блокират звук с до 15 dB по-ниска честота спрямо предишната ANC технология на Beoplay H3. По този начин слушателят трудно би чул дори ако самолет прелети над него.

Благодарение на т.нар. режим на прозрачност (transparency mode) само с един бърз жест пък може едновременно да изключите както шумоизолиращата функция, така и музиката, и да се върнете в обкръжението си.

2017_03_E4_Black_2

Новите Beoplay E4 са с подобрен дизайн. Батерията им е тънка, с полимерна повърхност, която осигурява по-голяма тактилност и издръжливост. Преработен е и дизайнът на устройството за управление на музиката, така че да се постигне по-лесно и интуитивно потребителско преживяване. Слушалките са изработени от лек алуминий, което ги прави изключително здрави и устойчиви на надраскване. В същото време са и изключително леки – общото им тегло е 50g.

Иновативните Beoplay E4 се предлагат в черен цвят и на цена от 249 евро. Очаква се през юли да пристигнат в шоурума на Bang&Olufsen – на ул. „Оборище“ 10 в София.