Абсурдът „българско риалити“

| от |

Онзи ден един приятел ме попита защо, по дяволите, продължавам да чакам с трепет и вълнение деветия сезон на американското риалити The Voice, което на български хич не ставало, докато тука си тече един приличен X Factor.

Фактът, че някой определя новия сезон на X Factor или което и да било реалити по родната телевизия, за „прилично“ и дори „вълнуващо“, е леко притеснителeн.

Първо, в България, подобно на новия клип на Гери-Никол, всички риалити предавания са като пошла имитация на нещо чужбинско. Независимо дали медията у нас е купила, тоест платила е за правата на предаването, за да ползва неговата марка и библия, или е направила някаква видоизменена модификация тип „за мене си го правя“. Все не се получава.

Затова предпочитам американския The Voice. Девет сезона той не ми доскучава и грам, а напротив. Талантът и цедката за стигането до някакъв лайф концерт се увеличават. Вероятността да видиш някой, който грачи, но има „вдъхновяваща история“ и затова на някой друг му дожалява за него и го оставя, а хората цъкат есемеси, е минимална. Не, такава вероятност няма. Дори и да не грачиш, пак си аут, защото има други, които са много по-добри от тебе. Така е устроен животът. Свиквай.

Американският The Voice е риалити телевизията в нещо като перфектната й форма. От участниците, през водещия до треньорите, част от които се сменят на всеки сезон, всичко е изпипано до последния детайл и всеки знае защо е там. И ти знаеш, което е по-важното, иначе как, по дяволите, се очаква да следиш сюжета. Това е различното в оная западнярската американска телевизия – сюжет има. Нищо не е безмислено. От момичето, което върти обръчи, през певеца, който свири на банджо – всяко нещо има смисъл и причина да е точно там и да задържи вниманието ти за два часа.

Времето на зрителя е ценно, а той адски взискателен. Западняците може би са първите, които го усетиха, защото всяка точка рейтинг при тях е важна. Ние тук си имаме „ще бъде детска планета“ и сме щастливи от този факт. Гледаме жадно телевизора, когато излъчват нещо, което уж е модерно, но просто е по-лъскава версия на „Златния Орфей“.

И събитията ни са същите. Руските вариетета пасти да ядат.

The Voice e един от най-успешните музикални риалити формати до момента и една награда „Еми“, която краси офиса на продуцентите, говори достатъчно за това. Ако и към това сте скептични, то пуснете си девети сезон. Вярвайте ми, вероятността да се върнете към родния X Factor след това или поне да го гледате със същите очи, е толкова малка, колкото Гери-Никол да направи песен, която реално става за слушане.

Реалити формата у нас, купен от чужда продукция, е като фалшивата „Била“ в Банско и като такси „ОК Суперлукс“. Хем изглежда и звучи като нея, но влезеш ли вътре, осъзнаваш колко жестоко си се объркал.

Както казах, хората стават все по-взискателни към нещата, които гледат. А странното е, че критериите им за правене на риалити всъщност се занижават правопропорционално с изискванията. Ти искаш да гледаш шоу, те ти предлагат тоя боклук по националната телевизия, смятайки, че и този път ще им мине номерът.

Радвам се, че съществува магията на интернет.

Благодарение на него можеш да видиш как нещата трябва да бъдат направени. Разбира се, че американската риалити телевизия понякога бърка и прави гафове. Нещата понякога изглеждат прекалено нагласени, прекалено излъскани, на моменти доста фалшиви. Да, и там се случва. Но родната имитация е толкова жалка, че дори тези моменти им се получават като наистина лошо заснет епизод на „Съдби на кръстопът“.

Е, поне имат талант в една област – в развалянето на нещо, което се е доказало. Tе нали го „адаптират“, за да стане „пó за нас си“. Не знам кои сте вие, но съм сигурна, че аз не съм като вас.

Когато избереш да гледаш шоу за таланти, винаги ще предпочетеш онова, в което хората пеят или най-малкото въртят обръчи със стил, а не онова, в което Миро се кълчи като психично болен. Ще ме прощавате за израза. Или, не дай си Боже, някаква жена с гигантски цици да ти обяснява какво да подобриш в стила си.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

Най-интересното от хип-хоп сцената на едно място

| от chronicle.bg |

Тази година започва много силно за хип-хоп сцената в България. След няколко ударни партита от началото на януари в края му идва моментът за кулминацията – Back To The Unity. Това е платформа, която събира в себе си есенцията на българската хип-хоп сцена.

За пореден път на една сцена ще се качат както утвърдени имена в жанра, така и обещаващи млади таланти. Това са Нокаут, X-Team, F.O., Stick Insect, Atila, 5 o’clock, Keranov & Jay, Feel, Secta, Splitkid, Homelesz, DIS, Logo5, So Called Crew, Sistah/187, DJ Akasha, Ума и Дума, F-act & vWhy, DJ Unkle Billy, МС Нема & Chibook, Mish Mash.

Това ще бъде осмото издание на Back To The Unity, като всяко следващо набира все повече скорост. Неслучайно си печели славата на едно от най-големите меропроприятия за хип-хоп в България. Традиционно това се превръща в мястото, където артистите се обединяват за качествена и неопетнена българска музика.

Back To The Unity ще се състои на 27 януари в Mixtape 5, а вратите отварят точно в 21.00 ч. Билети – на касите на Ticketlogic.

 
 

Google не успява да произведе достатъчно смартфони Pixel

| от chronicle.bg |

Google не смогва да отговори на потребителското търсене на смартфоните от серията Pixel, особено на модела с 5.5-инчов екран Pixel XL.

В момента XL във всичките му версии не е достъпен в онлайн магазина на Google. Стана ясно, че 128 GB моделът пък няма наличности от 30 ноември насам.

Основният партньор на Google – американския оператор Verizon – сочи като най-ранна дата за доставки втората седмица на март (за модела със 128 GB).

Стандартният 5-инчов Pixel бил по-лесен за откриване както от Google, така и от Verizon.

Източник: The Verge

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.