Защо има толкова изнасилвания в сериалите?

| от |

tv

Тази година в телевизионните сериали на женските персонажи им се налага многократно да се изправят срещу изнасилване от миналото им – част от сюжета, която показва, че обществото ни най-накрая се сблъсква с този проблем.

Свикнали сме да виждаме подобни сценарии в криминални сериали като Law and Order:SVU, но отскоро този елемент се появява и в гомелите драма продукции: House of Cards, The Americans, Scandal, Top of The Lake, Game of Thrones и Downtown Abbey. Някои хора смятат, че това просто се използва за създаване на напрежение и съчуствие в публиката. Това е най-ужасното нещо което може да се случи на герой наред с убийство и измъчване.

“Вече в няколко от изнасилванията в сериалите жертвите са представени като студени, безмилостни образи. Тези героини не се харесват на широката публика.”, казва Lisa Cuklanz, професор в Бостънския колеж и авторка на “Rape on Prime Time”.

“Koгато обаче научаваме за случилото им се в миналото тези жени се очовечават и разбираме защо са такива.”

Всички героини, включително Елизабет от The Americans, Мели от Scandal, Робин от Top of The Lake и Клер от House Of Cards се вписват в образа на силни жени, които е трудно да харесаме. На моменти обаче сценария с изнасилване-с-цел-съчувствие изглежда изкуствен и евтин.

Свикнали сме да виждаме и чуваме за изнасилвания които се случват по време на събитията в сериала. Но в гореспоменатите сериали става въпрос за изнасилване, случило се отдавна на героинята. Не виждаме как и кога точно е станала трагедията, а виждаме как се отразява това в дългосрочен план. Всъщност докато не се повдигне или напомни инцидента дори не разбираме за него.

Тази промяна в начина на изобразяването на изнасилванията не е случайна. В крайна сметка събитията на екрана рефлектират обществото, в което живеем. Настоящи инциденти като случая с изнасилване Steubenville, в общежитията в Щатите, както и в армията поддържат разговора по темата повече от всякога. Били сме свидетели на героини, които отмъщават за изнасилване (Veronica Mars). В други случаи се използва за обрат в историята (Mad Men). Но настоящата вълна на изнасилвания на екрана, наблягаща на дългосрочните ефекти от случката произтича директно от съвременното общество.

Както казва Джоел Фийлдс, продуцента на The Americans: “Обществото ни се опитва лека по лека да измени израза от “жертва на изнасилване” на “оцеляла изнасилване”. В сериала сюжетната линия не е поставена за да предизвика съчувствие, а за да покаже как пазена дълго време тайна се отразява на отношенията със съпруга й.

“Това е събитие, която тя прикрива”, казва продуцента Джо Уайзбърг. “В сценария се набляга много на факта, че може би именно прикриването през годините я е разделило със съпруга й. Чак когато Елизабет разкрива случката на съпруга си те са в състояние да започнат да оправят отношенията си.”

Когато виждаме само тренираната, шпионска страна на Елизабет изглежда, че просто си проси съчувствие. Но като съпруга и майка тя се бори с далеч по-дълбок проблем. Във всеки един от сериалите по един или друг начин жените си отмъщават.

Истината е, че тези жени започват да лекуват чувствата си едва когато разкрият случката пред роднина или близък, а не когато отмъстят. Съзнателно поставено в сериалите или не, всичко това е отражение на усилията на обществото ни да извади на преден план изнасилванията. Единствено и само по този начин ще можем да се изцерим.

По Time

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.

 
 

Хелена Бонам Картър: 12 любими нейни роли

| от chronicle.bg |

Хелена Бонам Картър е легенда в киното. Носителка на награда „БАФТА“, „Еми“ и „Сателит“. Номинирана за две награди „Оскар“, три награди „Сатурн“и седем награди „Златен глобус“.

Освен това, тя е командор на Британската империя от 2012 г. заради приноса й към драматургията.

Хелена Бонам Картър е родена на днешната дата в Лондон – в семейство на баща-директор на банка и майка – психотерапевт.

От 1994 до 1999 г. има връзка с Кенет Брана, а от 2001 до 2014 г. е с режисьора Тим Бъртън. Двамата имат две деца – син на име Били (р. 2003) и дъщеря на име Нел (р. 2007).

Хелена прави филмовия си дебют във филм на К. М. Пейтън, „Модел на рози“, преди да се появи в първата си главна роля в „Лейди Джейн“. Следват много роли, които са удоволствие за зрителите.

В галерията сме подбрали нашите любими.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.