Западът ли е виновен за Ирак?

| от |

Ако Ирак не беше изкуствено създадена държава от западните колониални сили, страната сега нямаше да е арена на кървави сблъсъци, пише Дойче веле. Или най-малкото нямаше да е толкова нестабилна. Защо обаче тази представа е погрешна?

Една популярна теза гласи, че съвременната държава Ирак е изкуствено създадено образувание от шепа колониални мечтатели в Лондон и Париж по време на Първата световна война. Оттук следва и заключението, че корените на трайните вражди между сунити, шиити и кюрди в днешен Ирак трябва да се търсят в произволно прокараните навремето граници на една държава, обединила етноси, които просто не могат да съществуват заедно. Норвежкият историк Рейдар Висер, който от 1990 г. изследва архивите за Ирак в Истанбул, Лондон и Делхи, казва: „Всичките приказки за това, че днешните граници съществуват от едва 100 години, и че за всичко са виновни европейските колониални сили, са пълна глупост“.

Със сигурност за днешната трагедия на Ирак вина носят и западните стратези, с техния изявен интерес към иракския петрол и пристанищата, коментира по този повод „Зюддойче цайтунг“. В днешните си граници и с всичките си етнически и религиозни разделителни линии Ирак е съществувал и много преди Първата световна война, макар и не като самостоятелна държава.

Различните етнически общности на сунити, шиити, кюрди, християни и юдеи враждували постоянно помежду си. В същото време обаче те наричали себе си иракчани, разграничавайки се от персите, с които воювали, или от османите, на които плащали данъци. Съществувала е дори иракска идентичност, а някои изследователи говорят даже за наченки на иракски патриотизъм, допълва „Зюддойче цайтунг“.

Произволни граници

Близкоизточни експерти, привърженици на теорията за вредното влияние на европейските сили, често се аргументират с договора Сайкс-Пико, пописан между Великобритания и Франция през май 1916 година. С него Лондон и Париж се разбират как да си поделят бившите арабски владения на разпадащата се Османска империя. Така Франция си „запазва“ Дамаск и районите по средиземноморското кайбрежие, а Великобритания – Багдад, Басра и Аман.

Споразумението, подписано от френския консул в Бейрут Франсоа Жорж-Пико и британския дипломат Марк Сайкс, станало възможно благодарение на това, че другата велика сила с интереси в региона, Русия, дала съгласието си за подобна подялба. В замяна руският цар получил съгласието на Париж и Лондон да упражнява контрол върху Босфора и Дарданелите, Истанбул и арменските области на Османската империя. След Октомврийската революция от 1917 г. Русия вече нямала цар, а болшевистка Русия била изключена от по-нататъшните геостратегически сметки на великите сили. Вбесен от това Ленин решил да публикува тайната договорка във вестник „Правда“.

Създаденото през 1921 г. от англичаните кралство Ирак повтаряло изцяло границите и етнически-религиозното многообразие на съществувалия близо 400 години по-рано Ирак в състава на Османската империя. Едва през последните 30 години преди Първата световна война територията му е разделена на три административни области – Багдад, Басра и Мосул. В разгара на въстанията в арабския свят, добили известност като „Арабската пролет“, турският вестник „Хюриет“ помести анализ на анонимен бивш турски посланик за Тунис, Египет, Либия и Сирия, в който се казваше следното: „В случая изобщо не става въпрос за реформи, демокрация или нещо подобно, а за нова подялба! Всичко, което се случва сега, е ново издание на тайния договор Сакс-Пико“.

Иракчаните сами са си виновни?

За сегашния хаос в Ирак не е виновен Западът, пише по същата тема вестник „Ди Велт“. Много от проблемите в района на Близкия Изток са „домашно причинени“ – например в липсата на всякакъв политически плурализъм. Във връзка с възхода на джихадистите от ИДИЛ вестникът отбелязва: „Ако местните лидери искат нова 30-годишна война, не е трудно да я започнат. Но виновен за това вече няма да е Западът, а онези регионални сили, които разпалват сектантска омраза с надеждата, че ще могат да я инструментализират“.

 

 
 

Мързелът на мъжете

| от |

Мъжете това, мъжете онова, знам. Но мъжете наистина сме мързеливи дотолкова, че когато видиш някой всеотдайно работлив, си мислиш, че му има нещо. И най-вероятно действително му има нещо. Или получава неадекватно голяма доза самочувствие от това, че върши познато до болка действие много добре, или бяга от някакви кофти събития в живота си, или няма никакви други събития в живота си. Има, разбира се, и мъже, които намират приключение в работата си. Но сега ще говорим за мързеливото болшинство. Нека подчертаем, че мързелът не е  безотговорност, но за това – после.

Колеги ми разказаха за два поредни идентични случая в автомивка. Закарват колата си там в 3 следобед. Мъжът им казва, че, уви, приключва в 6 и няма време. „Можеш ли да останеш малко?“ – запитват, но „Не мога, много съм уморен“. На следващия ден – същото. От една страна човекът работи до 6 и да го попиташ дали не може да работи повече е все едно да питаш таксиметровия шофьор дали не може да кара над ограничението. Има си причини да откаже. От друга страна обаче – аре стига глупости! Таксиметровият шофьор може да кара над ограничението преспокойно! Автомивката също може да остане малко повече.

Мързелът е модерната чума, но си има причина за нея. Просто ни става скучно много бързо.

Дори да работиш с разнообразие, в един момент започваш да очакваш определено ниво на разнообразие. Така ти става скучно и губиш мотивация. Това се отнася до поне 80% от мързеливите мъже.

Мотивация.

Мързеливите не са безотговорни. Безотговорните хора са малко и те бързо са отблъснати от обществото, защото всички мразим да се грижим за несериозни пикльовци. Болшинството мързеливи мъже просто нямат мотивация. Нека пак вкараме двете страни: от една страна, човекът работи на автомивка и чисти коли. Този мъж чисти коли, всеки ден, по няколко и всичките са еднакви. Колко е интересно да чистиш коли. От друга страна обаче не е спечелил длъжността си от Супершоу Невада. Не е като да е изтъркал едно талонче „Златните пирамиди“ и бум – печелите миене на коли. Знае с какво се е захванал, което автоматично значи, че се се съгласил да го прави – тогава да заминава да го прави. Сори. Същото е и с някои полицаи (малко, но ги има). „Ама ние работим в опасни ситуации“. Човече, да… Ти си полицай, това правят полицаите. Радвай се, че има опасни ситуации, иначе ще трябва да разтърваваш пияни холандци по дискотеките.

Разбирам, че мотивацията е ниска, прекалено ниска. Но разваляш хорото, ако не го играеш.

Разсейване.

Мързелът е заешка дупка като в приказката за Алиса. Ако вършиш нещо познато за пореден път и не си набрал достатъчно инерция, за да го изкараш докрай, посредством волята си – YouTube е на два клика. (Разбира се, другите социалки са още по-близо, но моят фаворит е YouTube.) Разсейването е като да губиш на сварка – загубите се увеличават с геометрична прогресия. Ако загубиш 50% от стотинките си, с остатъка трябва да изкара 100% печалба, само за да излезеш на чисто. Мисълта ми е, че се изисква много по-малко воля, за да се дотътриш да си свършиш задълженията, за които си се съгласил, отколкото за да се изкараш от красивите, уютни прегръдки на бездънния YouTube.

 

 

*В текста се правят безпардонни обобщения, които, разбира се, имат своите изключения.

 
 

Ексхумират останките на Салвадор Дали

| от chronicle.bg |

Съд в испанската столица постанови ексхумацията на останките на художника Салвадор Дали /1904-1989/ във връзка с иск за установяване на бащинство, съобщиха световните агенции.

Мярката е свързана с необходимостта от провеждането на биологичен тест за бащинство, след като ищцата Пилар Абел поиска да бъде призната за дъщеря на живописеца.

Салвадор Дали е роден на 11 май 1904 година. Той е един от най-известните представители на сюрреализма, като през дългата си творческа кариера творецът създаде стотици художествени произведения, включително илюстрации за книги, скулптури, картини. Дали почина на 23 януари 1989 година в каталунския град Фигерас.

На негово име е наречен астероидът 2919 Dali, открит през 1981 година.

 
 

Миранда Кер предаде на полицията бижута за 8 милиона долара

| от chronicle.bg, по БТА |

Австралийската манекенка Миранда Кер предостави на американските власти подарени й бижута на стойност 8 милиона долара, които са свързани с корупционен скандал в малайзийския фонд за развитие 1MDB, съобщиха Ройтерс и Франс прес.

Миранда Кер получила бижутата от малайзийския бизнесмен Джо Лоу, близък на семейството на премиера Мохамед Наджиб бин Тун Хаджи Абдул Разак, и сега ги предала на полицията в Лос Анджелис.

„От началото на разследването Миранда Кер оказва пълно съдействие и се ангажира да върне подарените й бижута – поясни близък до следствието източник. – Тя ще продължи да подпомага разследването.“

34-годишната манекенка е сред знаменитостите, които са въвлечени в скандала, свързан с 1MDB.
В средата на месец юни актьорът Леонардо ди Каприо върна няколко получени от Лоу подаръка, включително награда „Оскар“, присъдена на Марлон Брандо, картина от Пикасо и колаж от Баскиа.

Малайзийският бизнесмен е заподозрян, че чрез банкова сметка в САЩ е изпрал над 400 милиона долара, отклонени от фонда 1MDB.

Миранда Кер и Леонардо ди Каприо не са обект на съдебно преследване в САЩ във връзка с тази афера.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.