Заедно с Русия срещу грингосите

| от |

2631

Тобиас Койфер, в. „Велт“, 16 юли 2014 г./

Владимир Путин щял да бъде изолиран в целия свят след анексирането на Крим, твърдяха западни политици. Но с обиколката си в Латинска Америка руският президент показа кой в действителност е недолюбван на този континент в растеж: не Русия, а САЩ.

От Хавана до Буенос Айрес Путин беше посрещнат с отворени обятия. Левите латиноамерикански правителства се показаха извънредно гъвкави. За кастровците, ортеговците и кирхнеровците официално нищо не е по-омразно от могъщите олигарси, които се противопоставят на неосоциалистическия курс, възприет от покойния революционен лидер на Венецуела Уго Чавес. С приятеля на олигарсите Путин нещата обаче не стоят точно така. Това се дължи преди всичко на факта, че руснакът от една страна обслужва антиамериканските им рефлекси, а от друга страна подкрепя единството на региона, за което се застъпваше Чавес: Русия е заинтересована от една единна, силна Латинска Америка, каза Путин, който тази седмица посети Куба, Никарагуа, Аржентина и Бразилия.

Президентът на САЩ Барак Обама беше оставил Латинска Америка да клони наляво. Пътуванията на Обама из субконтинента, който често бива пренебрежително определян като „задния двор на САЩ“,
са въпреки географската близост редки и кратки. Той смята Азия за по-важен партньорски регион. Неговата администрация няма завършена концепция за Латинска Америка и политически отговор на
предизвикателствата на антиамериканските правителства в региона. Путин обаче дава еднозначни сигнали на пренебрегваните от Вашингтон съседи: „Днес сътрудничеството с латиноамериканските държави е от ключова важност за руската външна политика.“

Именно заради това Путин има много приятели в Латинска Америка. Във фалангата южноамерикански държави, които все още минават за приятелски настроени към САЩ, останаха Колумбия,Парагвай, Панама, Хондурас и Мексико, всяка от които е по различен начин близка със САЩ. Но дори президентът на Колумбия Хуан Мануел Сантос, някога убеден консерватор с опит в гражданските дейности, сменя курса със светкавична бързина. Сантос нарича това официално „политика на третия път“ между лявото и дясното. Това ще бъде и мотото на втория му мандат, който започва след няколко седмици.

Путин се възползва от разпространеното в Латинска Америка негодувание срещу САЩ. Това има последици най-вече за американската икономика. Путиновият енергиен концерн „Газпром“ не се интересува от права на човека или международни стандарти за опазване на околната среда. Докато петролните концерни от САЩ като например „Шеврон“ са обект на порицание заради миналите си грехове към околната среда, сега Русия ще получи възможност да експлоатира латиноамериканските находища.

В Куба, където петролните залежи са пренебрежимо малки, това има най-вече политическо значение. Дори консервативните латиноамерикански правителства настояват за отмяна на американското ембарго срещу Куба. Сега Русия обявява своята инициатива и демонстративно застава зад държавата на Кастро. В добавка Путин опрощава на Куба гигантски дълг в размер на 30 милиарда долара.

Това е съвършено разчетен във времето жест, в момент, когато мениджъри на американски хеджфондове настоятелно изискват от аржентинското правителство да изплати дълговете си. Великодушието на Москва към Хавана има големи предимства и за двете страни: Куба и без това не би могла да изплати дълговете си и благодарение на руските инвестиции в петролната икономика намалява зависимостта си от катастрофално управляваната Венецуела, на която кубински експерти предричат скорошен крах. Досега Венецуела беше най-важният доставчик на Куба.

Действително, напоследък и Вашингтон и Хавана направиха насрещни стъпки, но решението да бъде възстановена руската шпионска база в Куба внушава по-скоро, че президентът на Куба Раул Кастро занапред ще поддържа курс на конфронтация с Америка.

Край на ембаргото и без това не се предвижда. А Москва със сигурност няма да настоява за свободни избори на острова – което е едно от условията на САЩ за отмяна на ембаргото. Ролята на жертва има много предимства за Хавана: тя подкрепя диктатурата и налива свежи средства в празните каси.

В Аржентина и Бразилия става дума за милиардни инвестиции, които американците от САЩ не правят или за които искат да получат ексклузивни права. Навсякъде Русия опитва да запълни вакуума, оставен от САЩ в неориентираната латиноамериканска политика. Стратегическа цел е омаломощаването на Панама: малката държава на Панамския канал с банковата си система и с ключовия за световната търговия воден път се смята за най-важният съюзник на САЩ в Средна Америка.

Президентът на Никарагуа Ортега сега ще строи с китайска и руска помощ гигантския Никарагуански канал. Ако фалшификаторът на избори от Манагуа успее с този проект, най-вече на руските и азиатските товарни кораби няма да се налага да използват скъпия маршрут през Панама и значението на САЩ като неин покровител допълнително ще намалее.

САЩ се сринаха надолу в скалата на симпатиите и в Бразилия чрез разкрития от Едуард Сноудън шпионски скандал. Създаването на руски подслушвателен пункт в Куба е нещо, на което много латиноамериканци тайничко се радват. Руският пункт се възприема като заслужен отговор на действията на американската разузнавателна Агенция за национална сигурност в Бразилия. Бразилският всекидневник „Ещадо де Сау Паулу“ видя в бразилската визита на Путин, която приключи със среща с редица латиноамерикански президенти, доказателство „че Русия в никакъв
случай не е изолирана“.

Путин беше много доволен от стълпотворението от държавни глави – подобна изява той не беше имал отдавна. Американският президент Обама е заплашен от точно обратното. Следващата американска среща на върха може да се провали заради кубинския въпрос: латиноамерикански президенти като еквадорския Рафаел Кореа Делгадо са съгласни да участват само ако дневният ред не бъде „диктуван“ от САЩ и Куба бъде допусната до участие. /БТА/

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

#BookClub: Летен гайд за четене

| от |

Това лято, преди да отлетиш за някоя топла точка или да се пренесеш на родно или чужбинско черноморие, бъди добре зареден с книги. Защото лятното четене е като лятното къпане – наложително е и е добре да се прави всеки ден. Дори по два пъти на ден. За целта ние имаме кратък списък от пет заглавия, с които потенциално може да прекараш няколко чудесни часа.

„Серафина и черният плащ“, Робърт Бийти

Серафина е странно малко момиче, което има афинитет към скривалища и мистерии. Тя живее в тайните подземия на огромното имение Билтмор и става свидетел на зъл пъклен план, в който мъж с черен плащ краде деца. Серафина е най-новото интересно и забавно творение на детската литуратура, което обединява в себе си мистерия, трилър и фентъзи елементи. Това е първата книга от трилогията, която препоръчваме.

„Ето така я губиш“, Джуно Диас

Джуно Диас е носител на „Пулицър“ за литература, а това е първият му сборник с разкази у нас. Дългоочаквана и чудесна, тази книга съдържа истории, които могат да ти скъсат сърцето, да те разплачат и понякога дори, да те разсмеят. Как я губиш и защо, какво се случва и как тялото ти буквално страда… Джуно Диас намира думите, с които да изрази най-силно най-простите емоции, каквито са обичта и любовта.

„Туин Пийкс: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър

Който не е чел дневника на Лора Палмър и записките на агент Дейл Купар преди много години, когато излязоха за първи път, сега има шанс да го направи. Възраждането на сюрреалистичния епос „Туин Пийкс“ е нашето guilty pleasure. Четем и гледаме.

„Последното раздаване“, Майкъл Добс

Паралелно с размазващия сезон на House of cards на родния пазар излиза и третата част от книгите на Майсъл Добс, които служат за основа първо на сериала на BBC, а впоследствие и на този на Netflix. Препоръчваме Добс точно толкова горещо, колкото и целия House of Cards. Никога не забравяй, че именно неговия Франсис Ъркарт е вдъхновение за модерния Макбет и нашият личен любим президент Франк Ъндърууд.

„Одеса“, Херман Кох

Херман Кох е холандския майстор на ежедневното напрежение. Той може да направи история от всяка дребна на пръв поглед случка, която нормалният човек ще подмине с лека ръка. Това е най-новият му роман на родния пазар и подобно на предишните му – „Вечерята“ (който трябва да се прочете), „Уважаеми господин М.“ и „Вилата с басейна“ – и „Одеса“ е на пръв поглед тривиална история, която преминава в лудешко пробягване между двама стари приятели и мечтите, които понякога е добре да не се сбъдват.   

 
 

Най-смешната жена в Instagram и пародийните снимки на звездите

| от chronicle.bg |

Ако все още не сте в Instagram, имате страхотна причина, за да се присъедините към социалната мрежа. И тя е Селесте Барбър.

35-годишната австралийска комедийна актриса пародира звездите, изваждайки най-известните им снимки и опитвайки се да ги наподобява. Резултатът е смях в най-чиста форма.

Наскоро Барбър дори бе обявена за най-забавната жена в интернет от платформата WhoHaHa, която се опитва да насочи вниманието към смешните жени във виртуалното пространство.

Профилът на Барбър наброява повече от 1,8 милиона последователи, които редовно се смеят на снимките й.

През 2016-а написа статията „Женена съм за мъж, който е по-секси от мен. По-трудно е, отколкото си мислех”, в която разкрива какво е мъжът до теб да получава повече комплименти от теб.

Дори сама признава, че постоянно му натяква, че заради красотата си, получава всичко наготово, докато определя себе си като просто „умна” и „забавна”.

Да, донякъде думите й и целият й образ в Instagram могат да бъдат приемани като поредното феминистично недоразумение, но пък Селесте наистина е дяволски смешна.

Nothing like a night swim. #celestechallengeaccepted #celestebarber #funny #nicolescherzinger @nicolescherzy

Публикация, споделена от Celeste Barber (@celestebarber) на

Подбрахме част от най-добрите й снимки, за да ви докажем. Разгледайте ги в галерията.

 
 

Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не слага в книгата си нищо, което вече не е било правени от хората някъде по света в някакъв момент от историята.

маргарет атууд
Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала. 

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

handmaid's tale историята на прислужницата

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

серена джой, история на прислужницата

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

 история на прислужницата

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

handmaid's tale историята на прислужницата

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

жени в иран
Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

иран жени

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди.  „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.