Забранените книги, които станаха филми

| от chronicle.bg |

Безспорно читателите, които уважават свободата на словото – и особено тази на писаното слово – изпадат в агресия при самото споменаване на словосъчетанието „забранени книги“.

Но доколкото в наши дни броят четящи е все по-малко, сайтът wordandfilm.com предлага десет отлични киноадаптации на забранени, скандални или спорни книги.

В галерията може да видите кои са те.

„Фермата на животните“(1954)

Едноименният роман на Джордж Оруел (1945) е публикуван по време, когато Сталин е в зенита на властта си в Съветския съюз. Оруел, очевидно не особено голям почитател на философията на лидерство на Сталин, има сериозни затруднения да намери издател на книгата си, която като тема и съдържание е спорна и е открито сатирично критикуваща Вожда. Накрая (за щастие) „Животинската ферма“ намира своя дом сред книгите на Secker and Warburg. След излизането си тя е забранена в СССР, Обединените арабски емирства, Куба и Северна Корея. Макар да е адаптирана много пъти, тази адаптация, която си заслужава да гледате (естествено, желателно е първо да прочетете книгата!) е анимационната версия от 1954 на Джой Бачелър.

Въпреки че донякъде се отклонява от изходния материал, тя е интересно и същевременно забавно попълнение в света на филмовите адаптации на книги.

„Шифърът на Леонардо“ (2006)

Бестселърът на Дан Браун (издаден през 2003-та) ни запознава с Робърт Лангдън и идеята, че в света на християнството има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Романът е посрещнат на нож от католическата църква като оскърбление на християнството, а властите в Ливан стигат дотам да го забранят изцяло.Излизането му предизвиква скандал сред критиците, историците и теолозите. Рон Хауърд режисира филмовата му адаптация през 2006 с участието на Том Ханкс и Одри Тоту. Критиците са също толкова разделени по отношение на филма, но в крайна сметка независимо каква е вашата позиция по темата, в основата си той представлява страхотно, увлекателно приключение

„Отнесени от вихъра“ (1939)

Не е нужно много време,за да бъде грабната от Холивуд книгата на Маргарет Мичъл (1936), удостоена с „Пулицър“ и Национална награда за най-добра книга. Епичната история от „Отнесени от вихъра“ е пренесена на големия екран от Дейвид Селзник и Виктор Флеминг. Снимките са невероятно мащабни и често проблемни, но след излизането си през 1939, сюжетът, сценарият и звездите (Кларк Гейбъл и Вивиан Лий) му носят десет награди „Оскар“.

През годините книгата неведнъж е била обект на забрани, които впоследствие са отменяни, заради реалистичните описания в нея на робството и расовите проблеми.

„Лесна, А?“ (Вдъхновен от „Алената буква“) (2010)

През 2010-та, сценаристът Бърт В. Ройъл заедно с режисьора Уил Глък правят (доста свободна) киноадаптация на романа на Натаниъл Хоторн „Алената буква“ (1850).

Заедно двамата създават филм, който влиза наравно с „Баровки“ и „10 неща, които мразя в теб“ в категорията „Най-добри класики на тийн драма-комедията“ (и реално стартира кариерата на Ема Стоун).

Темите в романа на Хоторн – незаконността, изневярата – са доста рискови за времето си и водят до многократна забрана на книгата през годините след издаването й.

„Да убиеш присмехулник“ (1962)

Събитията в превърналия се в класика едноименен роман на Харпър Лий (1960) се развиват в началото на 30-те години в Алабама. Атикъс Финч, уважаван адвокат и баща на Скаут и Джем, се заема със защитата на чернокож мъж на име Том Робинсън.

Том е обвинен в изнасилване на бяла жена – и, защитавайки го, Атикъс се излага на презрението и заплахите на местните жители в предимно расисткия град в американския Юг. Въпреки многото опити по цял свят да бъде забранен награденият с „Пулицър“ роман на Харпър Лий (последният от тях през 2013 г), книгата се продава в над 30 милиона копия.

Киноадаптацията от 1962 година с участието на Грегъри Пек, Брок Питърс и Робърт Дювал печели три награди „Оскар“ и е номинирана за още пет.

„Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

През 1962 година Кен Киси публикува едноименния роман, събитията в който се развиват в психиатрична болница в Орегон.

Разказан от гледната точка на Вожда Бромдън, индианец, считан за глухоням, той представя дълбоки наблюдения и размисли за света на другите пациентите там. Най-често те се концентрират върху Рандъл Патрик Макмърфи, човек, който се преструва на луд, за да излежи присъдата си в психиатрията, вместо в затвора.

Книгата е обявена за скандална и е забранявана многократно в САЩ, като е наричана „порнография“ и „боклук“. Милош Форман я екранизира през 1975-та, като във филмовата версия участват Джак Никълсън, Уил Сампсън и Луиз Флетчър – и тя печели пет награди Оскар, включително за най-добър филм, режисура, главна женска роля и главна мъжка роля.

„Където бродят дивите неща“ (2009)

Адаптацията на Спайк Джоунс по класическата книга на Морис Сендак има перфектен изходен материал, перфектен Макс (в ролята Макс Робъртс Рекърдс), и перфектен сценарист (Дейв Егърс).

И все пак въпреки прекрасната си визия и гореспоменатите перфектни компоненти, филмът не пожъна особено голям успех в кината или сред критиците. Книгата през годините неведнъж е била забранявана заради мрачната си тематика – но въпреки всичко остава постоянен фаворит на много родители.

„За мишките и хората“ (1939)

Последната адаптация по тази легендарна книга на Джон Стайнбек е от тази година – на Бродуей, с Джеймс Франко в ролята на Джордж и Крис О’Дауд в ролята на Лени.

Има обаче и много други. Препоръчваме ви да прескочите киноверсията от 1992 под режисурата на Гари Синийз (с участието на Синийз като Джордж и Джон Малкович като Лени) и да се насочите по-назад в миналото, към номинираната за Оскар адаптация на Люис Майлстоун от 1939 гoдина.

Книгата през годините е забранявана заради точното и детайлно представяне на робството в САЩ.

„Изборът на Софи“ (1982)

Едноименният роман на Уилям Стайрън от 1979 гoдина предава историята на трима души, живеещи заедно в пансион в Бруклин през 1947-ма. Един от тримата – Софи, е оцелял в концентрационните лагери, които са били твърде честа част от пейзажа на Втората световна война, и носи в себе си вината за решението, което е взела тогава.

Романът е забраняван многократно, за последно през 2001-ва, заради откровено сексуалното съдържание в него. Последният опит за забрана обаче доведе до активна контра-кампания от ученици и студенти.

През 1982 режисьорът Алън Пакула адаптира за големия екран романа на Стайрън, с участието на Мерил Стрийп, която за това си участие получава втория от трите си до момента награди „Оскар“ за главна женска роля.

„Властелинът на пръстените“ (2001)

Фентъзи-романът на Дж.Р.Р. Толкин (издаден през 1954-та), който е началото на епична трилогия, е адаптиран многократно след публикуването си.

Когато Питър Джаксън решава да режисира нова трилогия през 2001-ва., всички предишни версии биват забравени заради креативната изобретателност на Джаксън, вдъхнала нов живот на историята, същевременно придържайки се относително близо до изходния материал на Толкин (за жалост той изневери на този си стил с „Хобит“).

Правени са неведнъж опити трилогията да бъде забранена на база това, че е „нерелигиозна“. Въпреки това първата от трите книги от поредицата и досега си остава един от най-големите бестселъри на всички времена.

Текстът е публикуван в Webcafe.bg

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

adidas представи новите PureBoost

| от chronicle.bg |

adidas Running представи новите обувки adidas PureBOOST. Те са вдъхновени от бегачи и са създадени за бегачи.

PureBOOST има по-висока пета и прогресивно изваяна средна част на подметката BOOST, с по-широка предна част за оптимална опора по време на бягане при завой – перфектна за тичане в градска среда. Външната част на подметката също е проектирана, за да отговори на специфичните изисквания за бягане в града, с гума разположена в средната част на подметката за допълнителна стабилност и защита. Проектираната като еластична мрежа, външна част на подметката, осигурява превъзходно сцепление като в същото време позволява на стъпалото да си взаимодейства хармонично със средната част на подметката изработена от пяната BOOST.

DSCF9442_LR

Новата текстилна горна част е изключително адаптивна и влиза в синхрон с походката на бегача. Новата конструкция на двойно обгръщащия стъпалото език, осигурява подкрепа, но също така позволява на крака да се движи в хармония с горната част на обувката.

За разработването на продукти за бягане, adidas използва нашия научно-изследователски екип, който използва системата за тестване на продукти ARAMIS – технология за проследяване на движението, която позволява детайлен анализ на движението на тялото. Всичко това ни вдъхнови да проектираме обувка за бягане в града, отличаваща се с елементи, адаптиращи се към различните предизвикателства.

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.