Юлиана Николова: Забелязвам драматизъм по медиите за еврофондовете

| от |

Забелязвам нотка на драматизъм в медиите по отношение на еврофондовете за България. Това заяви пред БГНЕС Юлиана Николова, бивш директор на Европейския институт, ръководител и експерт по редица европроекти, директор на портал „Европа“ и член на Гражданския съвет на РБ.

Отблокирането на европарите по ОП „Околна среда“ и средствата, които България има да плаща по санкциите, както и остатъка от вноската на България в бюджета на ЕС не са свързани, за да се прави просто прихващане, обясни тя, опонирайки по този начин на редица коментатори, които вещаят черна перспектива за тази и нулева година за еврофондовете у нас за 2015 г .

Размразяването на евросредствата по ОП „Околна среда“ дава възможност разходите, които са направени от бюджета и за които ние досега нямахме възможност да претендираме да си ги поискаме, продължи Николова. Освен това се надявам средствата, които ще получим да са доста повече от тези 800 млн. лв. Всички разходи, които сме направили тази година до 30-ти октомври по оперативните програми, които сме поискали, ще ни бъдат възстановени, изрази надежда тя. Сметката не е толкова проста. Но всичко зависи от ефективността, от това дали ще имаме завършени проекти до 30-ти октомври следващата година, посочи Николова.

За 2015 г. при добра организация и при променени системи в регионалното и в сферата на околната среда много по-лесно ще се завършват проекти и ще има много повече искания от българската държава към ЕС за възстановяване на средства. Може би, ще го докараме до 80% от парите, които сме планирали за структурните фондове, добави тя. Николова отбеляза, че имаме свръхдоговаряне на всички програми, т.е. дори да не изпълним някои от проектите, ако те са финансирани от държавата, можем да си възстановим парите по тях.

Периодът 2007-2013 г. приключва през 2015 г. и се очаква да получим средствата по проекти, плащани с пари от бюджета. За следващия програмен период 2014-2020 г. е възможно да получим одобрение на поне 2 оперативни програми, при които ще разчитаме на годишния аванс през 2015 г.: със сигурност – първата е ОП „Човешки ресурси“ , има шанс и за ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“. Другите оперативни програми дори и да не бъдат одобрени до края на този месец от ЕК ще направят това през втората половина на следващата година, подчерта Николова. Това не пречи през бюджета да се финансират проекти по тях. А когато се одобрят – веднага да се поискат парите и те да бъдат възстановени, уточни тя.

Нека да сме наясно – ако се провери текущото състояние на данните в сайта на дирекцията за регионите и градско развитие на ЕК, ще видим, че до 30 октомври т.г. са одобрени само 6 оперативни програми. Това говори, че ние не изоставаме кой знае колко и тази драма не е само наша, нито само на държавите-членки, а по-скоро – на ниво ЕК и на състоянието на бюджета на ЕС. /БГНЕС

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.