Японската мечта – лунна слънчева електроцентрала

| от |

Автор Киро М. Иванов

 „Всяко велико дело е предшествано от велика мечта!“

 Тази мисъл е изказана от знаменития писател-фантаст Жул Верн. При него 64 от общо 108-те му смайващи идеи са се сбъднали, за 34 има потвърждение, че са осъществими, а само 10 са нереални.
Най-голямата му идея-мечта откриваме в романите „От Земята до Луната“(1865) и „Около Луната“(1869), които фактически са едно произведение от две части. В него трима астронавти – Барбикейн, Ардан и Никол, пъхнати в цилиндричен снаряд, изстрелян от дулото на артилерийско оръдие, достигат района на Луната. Снарядът е изведен на окололунна орбита, обикаля няколко пъти вечерното ни светило и се връща на Земята. Такъв е сюжетът, предаден с две изречения.

Трябваше да минат сто години, за да станем свидетели на сбъдването на великата мечта-идея! Осъществиха я в 1968 г. тримата американски космонавти – Ф. Борман, Д. Ловел и У. Андерс, с кораба „Аполо-8″! Обикаляйки Луната, те изпълниха и „Жул-Верновата програма“…

Две години по-рано съветската автоматична станция „Луна-9″ извърши меко кацане на Луната, а „Луна-10″ стана неин първи спътник.
Космическата мечта-идея на Жул Верн фактически започна да се сбъдва от 4 октомври 1957 г., когато в бившия Съветски съюз бе изстрелян първият изкуствен спътник на Земята. Четири години по-късно, на 12 април 1961 г., Юрий Гагарин се откъсна от земното притегляне и обиколи нашата малка планета с кораба „Восток“, за да запише името си на първо място в дългия вече списък на космонавтите от много страни в света.

За успехите, постигнати от съвременната космонавтика, четем и слушаме всеки ден. Сега ни е трудно да си представим стопанската и научна дейност на човечеството в областта на радиопредаванията и телевизията, метеорологията и мореплаването, геологията и геодезията, хидрологията и океанологията, селското стопанство и опазването на околната среда без помощта на космически средства.

В близкото бъдеще човечеството очаква с помощта на космическа техника да бъдат решени още по-важни проблеми на човешката цивилизация, свързани с енергетиката и екологията при индустриалното използване на космоса. Защото прогнозите сочат 40% увеличение на консумацията на енергия в 2050 година!

Специалистите твърдят, че няма възможност за ограничаване на глобалното затопляне до плюс 2 градуса по Целзий, ако продължим да използваме конвенционалните фосилни горива като основен енергиен източник, без да улавяме и да съхраняваме въглерода. Според тях в обозримото бъдеще щели да свършат и ресурсите от нефт, газ и въглища, които задоволяват 80% от енергийните потребности. Няма да говорим за атомните и водните електроцентрали, нито за алтернативните източници, чийто относителен дял в общия сбор от енергии все още е малък. Тогава?

Още в зората на космонавтиката великият руски учен К. Е. Циолковски пише:

„…почти цялата енергия от Слънцето пропада в настоящия момент безполезно за човечеството… Няма нищо странно в идеята да се възползваме от тази енергия!“

Чудно ли бе, че в средата на 80-те години на ХХ век учените отправиха взора си към слънчевите електростанции. Пресметнато е, че енергопотреблението на човечеството представлява само 1/10 000 от количеството енергия, която Слънцето доставя на Земята! И още – в Космоса Слънцето свети през цялото денонощие, там няма и помен от облаци. Условията на безтегловност позволяват разполагането на инженерни съоръжения с невиждани размери.

Проблем над проблемите днес са транспортните космически системи (ТКС), ракетите-носители и космическите кораби. По-възрастните читатели бяха свидетели на детството на космонавтиката. Днес млади и стари четем и слушаме за слънчеви електроцентрали не на Земята, не около нея, а на Луната. Мечта или реалност за близкото бъдеще представлява японският проект Luna ring, за когото научихме в края на 2013 година?

– Нашата цел е получаване на неограничено количество чиста енергия, която ще се доставя от Луната на Земята – споделя Тетсуджи Йошида, ръководител на отдела „Космическо развитие“  в корпорацията „Shimizi“ в Токио. – Гигантски пояс от соларни панели ще опасва целия екватор на Луната, за да може непрекъснато да се генерира енергия…
А сега да си представим нагледно получаването на енергията от Слънцето и изпращането й до потребителите. Соларни панели сме виждали, знаем колко ни струва и електричеството от тях. През десетилетията и годините производството им се увеличава, намалява теглото и цената им, но все пак едно е да ги произвеждаш и разнасяш по Земята, съвсем друго е да стигнат до повърхността на Луната.
Казахме, че проблем над проблемите за овладяването на Космоса е транспортът. Поради това японците предвиждат изграждането на пояса да стане с лунни суровини и с помощта на роботи, разположени на Луната. Водата ще се получава посредством третиране на лунната почва с водород, доставян от Земята; бетонът също – чрез размесване на лунна почва с чакъл и с цимент, получавани на място; роботи ще изравняват повърхността на екватора, те ще копаят и дупките за отливането на фундамента за антените, както и каналите, в които ще се полагат кабелите за изпращане на слънчевата енергия до видимата от Земята страна на Луната.

Всичко ще се наблюдава и контролира от Земята 24 часа в денонощието. Предвидена е и група астронавти, които ще помагат на роботите на място по време на изграждането на слънчевата електроцентрала. Конфигурацията на лунния пояс ще е с дължина 11 000 км, а широчината ще варира от няколко до 400 км. Антените, които ще пренасят енергията, ще бъдат с диаметър 20 км!

Процесът на предаване и приемане на енергията ще се управлява непрекъснато посредством радиовръзка; предавателите ще са разположени във видимата от Земята половина на Луната и ще изпращат енергията до приемници в различни точки на Земята.

Роботите, машините и специалното оборудване, произведени в Япония, ще се сглобяват в Космоса, на специална орбитална станция, и оттам ще се пренасят на лунната повърхност. Не зная дали ще ми повярвате, но направата на соларните панели ще става от лунни ресурси в „завод“, който ще се придвижва автоматично по екватора и ще снабдява монтажниците-роботи…

Научаваме, че и Китай възнамерявал да разположи соларни панели на повърхността на Луната.

„Един пояс от такива съоръжения би могъл да захранва целия свят!“ – твърди проф. Оуян Дзъюан от Китайската академия на науките.
За проекти на слънчеви електростанции имаме информация от средата на 80-те години на ХХ век. Предвиждаше се разполагането им да е на околоземна орбита – т.нар. спътникови слънчеви електростанции (ССЕ).

Тъй като няма конкретни данни от японските учени относно проекта им за лунна слънчева електростанция, за любознателните читатели ще съобщим някои данни за спътниковите електростанции, които са с несравними преимущества пред наземните соларни съоръжения. Благодарение на непрекъснатия процес на производство на електричество за 24 часа от тях се получава от 6 до 15 пъти повече слънчева енергия!
Спътниковите слънчеви електростанции представляват огромна конструкция, на която основни елементи са слънчевите батерии. Получаваният от тях електрически ток се преобразува във високочестотно излъчване, което се предава на Земята и отново се преобразува в електрически ток с определени параметри.

Използването на фотоелектрическия способ за непосредствено преобразуване на лъчистата енергия на Слънцето в електрическа на основата на полупроводникови слънчеви елементи с коефициент на полезното действие от 10 до 20% налага „улавянето“ на голямо количество лъчиста енергия и съответно необходимост от много големи площи със слънчеви батерии.

За да добие представа читателят, ще съобщим още, че в средата на 80-те години при полезна мощност на ССЕ от 5 ГВт размерите на слънчевите колектори следваше да са 5х10 км, т.е. 50 кв. км, а масата на електростанцията на работна орбита се предполагаше да бъде от 20 000 до 60 000 тона в зависимост от конструкцията на съоръжението и от системата за предаване на енергията. Още по-впечатляваща е сумарната маса на опорната околоземна орбита (на височина 500 км), която заедно с горивото за междуорбиталния транспорт би достигнала 100-300 хиляди тона!

По някои пресмятания за монтажа на ССЕ в Космоса с прилагането на автоматични методи щели да бъдат необходими 500 монтажници за работа от 6 до 12 месеца.

На въпроса необходимо ли е да проектираме и да строим електростанции в Космоса, отговора търсим в икономическите показатели на ССЕ. При съвременното равнище на технологиите разходите за производство на електроенергия посредством ССЕ значително би превишило стойността на един киловат, получаван от топлинна или атомна електроцентрала.

Вярно е, че масата на слънчевите батерии, както и цената им в края на ХХ век намаляха десетки пъти, но транспортните космически средства си остават проблем над проблемите. Как да бъдат изведени на орбита около Земята милиони и милиони тонове конструкции?
Една от идеите е с ядрени ракети-носители за многократна употреба.

Представа за мащабите на космическите производствени комплекси и за транспортните нужди можем да получим от оценките, съдържащи се в някои проекти за създаване на ССЕ. Ако производството на панелите и слънчевите батерии е на орбита (масата им представлява 50% от общата маса на ССЕ), за разполагане на демонстрационна ССЕ с мощност 30 МВт на геостационарна орбита щял да е необходим експериментален завод с 4 поточни линии (всяка с маса по 100 т и производителност 1200 кв. м в денонощие при обслужващ персонал общо 50 души).
За разполагане на система от ССЕ с мощност 5 ГВт щял да е необходим орбитален завод с 16 поточни линии (всяка с маса 200 т и производителност 8500 кв. м в денонощие) и численост на персонала 210 човека.
Оставям читателите сами да повярват или да не повярват на изявленията на японските и китайските учени.


Все пак тя си остава за нас тайна

Милиони години нашата майка Земя и небесната царица – Луната – си пращат мълчаливи погледи, гледат се като тайнствени загадки, виждат се, а не се познават. Науката и фантазията издигат човешкия дух до красивата наша спътница и се мъчат да я разгадаят, да я разберат. Колко мечтатели през хубавите нощи вдигат печални и учудени погледи към нея, колко астрономически тръби стрелят с проницателните си мъртви стъклени очи!

Науката и астрономията са ни открили много неща за Луната. Но все пак тя си остава за нас тайна.

(Из „Ян Бибиян на Луната“ от Елин Пелин)

Как ще се събира слънчевата енергия в Космоса

Американският фантаст, професор по биохимия в Бостънския университет Айзък Азимов, по време на Световното изложение през 1964 г. прогнозира във вестник „Ню Йорк таймс“ как ще изглежда светът петдесет години по-късно, в 2014 година:

„… 7. Големи слънчеви електроцентрали ще работят в пустините – в Аризона, Израел, Казахстан. До 2014 година трябва да бъде разработена технология за „събиране“ на слънчевата енергия в Космоса и изпращането й на Земята…“

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.

 
 

British Airways планира днес да възобнови обслужването на полетите

| от chronicle.bg |

Британският авиопревозвач British Airways се готви днес да обслужва „почти нормално“ полетите си на летище „Гетуик“ и „повечето“ полети от „Хийтроу“ след тежкия компютърен срив, който предизвика хаос в трафика през уикенда.

Ще има някои нарушения в разписанието ни за неделя, тъй като самолетите и екипажите ни по света не са на място, съобщи компанията в ранните часове на днешния ден в Twitter, извинявайки се сериозните нарушения вчера. British Airways призовава пътниците да не се отправят към летищата, освен ако полетът им не е потвърден.

 
 

В Чили започна строителството на най-големия телескоп в света

| от chronicle.bg по БТА |

Чилийският президент Мишел Бачелет направи първата копка за строителството на най-големия оптичен телескоп в света в пустинята Атакама.

Европейският изключително голям телескоп EELT (European Extremely Large Telescope), ще бъде построен от Европейската южна обсерватория с бюджет от около 1 милиард евро по разчети от 2012 г. Главното му огледало ще е с диаметър 39 м. Той трябва да започне работа през 2024 г.

Заради постоянно чистото небе и сухия студен въздух пустинята Атакама предоставя оптимални условия за наземни астрономически наблюдения.

С телескопа EELT астрономите ще търсят екзопланети,като той ще може да открива още по-малки, да снима по-големите и евентуално да показва характеристиките на атмосферата им – ключово изискване, за да бъде установена възможност за наличие на живот там.

„Този огромен скок в капацитета е голям като експериментирания от Галилей, когато е гледал нощното небе със своя малък телескоп“ – каза генералният директор на Европейската южна обсерватория Тим де Зеув.

В Европейската южна обсерватория участват 16 държави, сред които Франция, Германия, Италия и Великобритания, заедно с държавата домакин Чили.

 
 

Даян Крюгер: пътят към наградата в Кан

| от chronicle.bg |

След като на кинофестивала в Кан снощи Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса във филма „Изневиделица“, погледите се насочиха към нея. Киноманите, разбира се, знаят коя е Даян Крюгер, но ние сме длъжни да припомним:

Даян се ражда на 15 юли 1976 в семейството на банков чиновник и компютърен специалист. Има по-малък брат – Щефан. От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. Контузия обаче рано прекратява балетната и кариера. Когато е на 13 години, родителите й се развеждат и тя е отгледана от майка си. Оттогава досега не поддържа връзка с баща си, чиито проблеми с алкохола са причина за развода.

След травма загубва възможността да се занимава професионално с балет и се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми.

MV5BMTQ1MDM1NDQyM15BMl5BanBnXkFtZTgwMTg1MDc3MTE@._V1_SY1000_CR0,0,674,1000_AL_

Дебюта си на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита Троя, където играе Хубавата Елена. Същата година се снима в друг голям филм – Съкровището, където си партнира в главната роля с Никълъс Кейдж. През 2007 г. участва в продължението на филма и е водеща на церемонията по откриването и закриването на кинофестивала в Кан.

През 2009г. се снима във филма на Куентин Тарантино „Гадни копилета“ , за което е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля за Screen Actors Guild Award.

В галерията може да видите ролите й, които със сигурност си струва да гледате.