Япония отлага посещение на Путин в Токио

| от |

Японският премиер Шинзо Абе се отказа да приеме тази година руския държавен глава Владимир Путин заради напрежението свързано със ситуацията в Украйна и японските санкции срещу Москва, съобщи местната преса.

Двете страни имат принципно споразумение за посещение на руския държавен глава в Япония през есента, но Вашингтон поиска от Токио да остави този проект, твърди агенция „Киодо Нюз“, цитирайки правителствени източници. За японското правителство е важно да остане в добри отношения със Запада и затова то се присъедини към санкциите срещу Русия, подчерта „Киодо“.

Япония би искала да може да приеме Владимир Путин през пролетта, но всичко ще зависи от отношенията между Вашингтон и Москва, сочи агенцията. /АФП, БГНЕС

 
 

Запознайте се с Иза – полякинята, която опитоми дива лисица

| от chronicle.bg |

Лисиците са диви животни и доста враждебни към хората. Но не и за Иза Лисон.

Тя е полякина, живее в Краков, все още е само на 20, а освен с фотография, се учи неврофизика и невро биология.

„Не е лесно да снимаш лисица. Подобно е на това да снимаш куче, но трябва да си много по-бърз, защото лисиците нямат навик да стоят неподвижни“, споделя Иза за опита си с лисицата Фрея.

Иза започва да се занимава с фотография преди осем години, или както сама се изразява: „Почти през половината от късия ми живот.“

Освен Фрея, която няма никакъв проблем да се сгуши в Иза и да бъде обект на фотосесия, 20-годишната полякиня снима всякакви животни, но предимно кучета.

„Обожавам кучета. Уикендите си прекарвам в село в Южна Полша, заедно с един очарователен голдън ретривър – Луна“, разказва за себе си Иза.

Както си личи, снимките са „пипани“, но главно във фона, докато „моделът“ остава истински.

„Снимам главно по залез слънце, заради по-меката светлина. Обичам цветни места, като полета с цветя или със златни листа през есента.

„Не съм кой знае какъв специалист в обработването на снимките, използвам само няколко опции на Photoshop. Но най-трудно ми е при избирането на снимка, която да обработя. Най-важното за мен е да заснема „модела“ по нетрадиционен начин“, казва още Иза.

В галерията горе може да видите част от прекрасните й снимки.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Как да си направим самолет?

| от |

Един Boeing 737-800 тежи 41,145 килограма. При това празен. Как нещо, тежащо 41 тона, успява да излети във въздуха и то по 6 пъти на ден? А нашите хартиени самолетчета падат почти веднага. Авиационната техника е изключително комплексно съчетание от математика, физика, химия, механика и куп други науки. Затова се срещаме с Ейлийн. Тя ще ни открехне по темата как човекът успя да полети в небето.

 

Ейлийн Бакалова е на 21 години, родом от град Неделино. Завършва езикова гимназия СОУ „Отец Паисий“ в град Мадан. В момента е трети курс в Техническия университет със специалност „Авиационна техника и технилогии“.  Мечтата й е един ден да стане пилот. В свободното си време обича да прекарва с приятелите си и да чете книги.

 

Мартин: Разкажи ни за специалността ти – „Авиационна техника и технологии“?

Ейлийн: Целият курс е от 45 човека и сме разпределени в две специализации – „Експлоатация и ремонт на въздухоплавателни средства“ и „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Разделението по специализации става в трети курс. Аз специализирам в „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Основните предмети, които изучаваме са – „Аеродинамика на летателни апарати“; „Навигация“; „Динамика на полета“; „Летателни апарати и авиационни двигатели“; „Обслужване на въздушното движение“.

Как да си направим самолет?

По принцип става много лесно. Нужни са около 430 млн. щатски долара, няколко ролки изолирбан и много свински опашки. Шегата настрана. Необходими са специализирани екипи, които отговарят за всеки един компонент от конструкцията, двигателните системи, електронно-приборната техника. Процесът е сложен и преминава през множество проверки, преди самолетът да бъде готов за експлоатация.

Как, за бога, самолетите успяват летят?!

За да може един самолет да полети е необходимо постоянно да има съперничество между подемната сила и силата на тежеста, както и между тягата и силата на челното съпротивление.  Подемната сила трява да е достатъчно голяма, за да се противопостави на теглото, а тягата е необходимо да бъде достатъчно силна, за да се противопостави на челното съпротивление.

Знаеш ли нещо за авиокомпаниите, което ние не знам?

Може би не знаете защо например нискотарифните компании са толкова евтини? Основното правило на нискотарифните компании е да правят максимален брой полети на ден. Това обикновено означава по 6 излитания и кацания на ден. Ето защо нискотарифните компании по прицнип не извършват дълги полети. Друго нещо, което намалява цената на билетите ни, е правилото „не повече от 30 минути на земя“. От престоя на земя не се печели и за да може да се осъществят 6-7 излитания и кацания на ден, след всеки полет самолетът е максимално бързо разтоварван и натоварван отново. Друго важно нещо е самолетите да са само от един тип, за да може да са взаимнозаменяеми. Ryanair например използват само Boeing 737-800.

Можеш ли да ни обясниш как да направим най-доброто хартиено самолетче?

Когато бях малка много обичах да правя хартиени самолети, но след това се увлякох по истинските. Колкото и техники да ви кажа, хартиените ви самолети няма да полетят по-бързо от Airbus А380.

Какво трябва да знаят хората за самолетите? И има ли нещо, което масово разбираме по грешен начин?

Всеобща заблуда е, че летенето със самолет е опасно. Всъщност това е най-сигурният транспорт. В днешно време на пътя умират в пъти повече хора. Проблемът при самолетите е само, че хората на борда при всеки полет са от 100 – 300 човека и при злощастен случай загубата е наистина голяма. Но, съвременните самолети са изключително добре проектирани и оборудвани, за да може броят на катастрофите да намалава с всяка изминала година. Екипажите вече са достатъчно добре обучени, за да приземят самолет дори когато двигателят откаже.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.