Влечугите също могат да са сладури – част 1

| от |

Влечугите са едни от най-несправедливо третираните животинки по света. Те също имат миловидно излъчване, вижте. / Bored Panda

 
 

Няколко неща, по които звездите се отличават от нас

| от chronicle.bg |

Да, и звездите са хора… но понякога правят нечовешки неща. За някои от тях ние можем само да си мечтаем.

От това да харчат невероятни суми за привидно дребни предмети до какви ли не други екстравагантности – звездите никак не са като нас. В галерията ни днес сме събрали няколко момента, в които най-малко можем да се идентифицираме с познатите ни до такава сладка болка лица.

Моменти като този, в който Дуейн Джонсън Скалата подари на човек чисто нова кола. Човекът е негова фенка, а колата е Форд Мустанг! Той също така я покани на премиерата на последния му филм „Baywatch“.

 
 

„SpaceX“отлага изстрелването на българския спътник поне до петък

| от chronicle.bg, по БТА |

Компанията „Спейс Екс“ отлага поне до петък 23 юни изстрелването на първия български геостационарен спътник BulgariaSat-1, което бе първоначално планирано за вчера, съобщи SpaceFlights.NEWS.

Официалната причина за забавянето е проблем с пневматичен клапан на ракетата „Фалкон 9″.

Първата възможна дата за изстрелването на българския спитник от Кейп Канаверал ще е 23 юни между 18.10 и 20.10 ч. по Гринуич. Резервната дата е неделя 25 юни.

 

 

 
 

Дете закла костенурка в бизнес парка и я изяде. Майката: „Не пише, че е забранено“*

| от chronicle.bg |

Нов неприятен инцидент на територията на Бизнес парк – София не позволява на духовете на скандала да утихнат.

Четиригодишното Ангел-че на мама е извадило една от костенурките, които обитават езерцето в средата на парка, намушкало я е с ножа, който тати му е подарил, и я е изяло сурова пред погледите на обядващите служители.

„Не разбрах какво е направил Ангелчо, докато не видях, че новата му дрешка е изцапана с кръв. Изкарах си акъла, но после разбрах, че е от костенурката. Не виждам защо това трябва да е драма. Никъде няма табела, на която да пише, че е забранено яденето на костенурки в Бизнес парка. Баща му му подари касапския нож, за да се предпазва в училище. А и децата трябва да се учат да се оправят сред природата“, коментира майката пред Chronicle.bg

В същото време милиони потребители отделиха по час и половина от работния си ден, за да коментират случката.

„Майките в бизнес парка на клада!“, скандира Az Obicham Meso, на 24 години.

„Ей, не спряха значи да ограничават правата на децата. Било е гладно милото, нахранило се е“, контрира жена с профилна и кавър снимка на детето си.

Днес във Facebook се организира протест на будни майки, които искат управата на бизнес парка да подаде оставка и да вземат нещата в свои ръце.

„Вън работещите от парка! Парковете са на децата“, апелират те.

Главният прокурор Сотир Цацаров каза, че жандармерията е в готовност, ако протестът на майките излезе извън контрол. Полицаите са се въоръжили с електрошокови палки и сълзотворен газ, в случай че майките се барикадират с детски колички и започнат да замерят офисите в бизнес парка с използвани памперси.

Скандалът продължава.

*Текстът, разбира се, е плод на въображението, но битовите скандали, които ни заливат, оставят все по-малко пространство за фантазията на човешкия ум. 

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“