В Пекин за 72 часа получавате 3000 години
„За 72 часа получавате 3000 години“ – тази туристическа реклама е първото нещо, което след изморителния полет ме посреща на летището в Пекин. По време на краткия ми, 3-дневен престой в китайската столица се убеждавам колко истина има в тези думи.
Първото, което поразява в Пекин, са мащабите и естетиката, любовта към красивото, която проличава във всеки детайл. Все пак се намираме в една от люлките на световните цивилизации. От леко затъмнените стъкла на микробуса, с който се движа, се виждат море от зеленина, изобилие от цветя край магистралата и между мантинелите, отделящи двете посоки на движението. Още през първия ми час на пекинска земя разбирам, че в тази страна розата е на най-голяма почит. Тя е навсякъде, във всевъзможни цветове, редуваща се с пламъчета и тагетис. Очаквам нещо екзотично, а виждам познати и в България цветя.
Приликата обаче свършва дотук. Още с влизането в самия Пекин небостъргачите, край които се движим, смайват с красивата си съвременна архитектура. Сградите са хармонично съчетани едни с други, събрали са в себе си модерното с елементи на древната китайска архитектура. В съзнанието ми се е запечатал небостъргач, върху покрива на който е кацнала стара китайска къща с характерния си завит нагоре покрив, заобиколена от градинка.
Имаш усещането, че си попаднал в един съвсем нов, току-що построен град на ХХI век. Отчасти това си е така. Домакините обясняват, че повечето впечатляващи постройки, край които минаваме, са се появили през последните десетина години. Градът е толкова променен, модерен и привлекателен, че се питаш това ли е древният Пекин с 3000-годишната си история, това ли е сивият град от годините на културната революция. Същото се отнася и до хората – модерни, лъчезарни, уверени в себе си, които изграждат една от най-бързоразвиващите се икономики в света.
По статистически данни от 2012 година в Пекин живеят 20,69 милиона жители. Но единственото място, където това може да се усети, е площад „Тянанмън“. Тук са се събрали хиляди туристи, за да разгледат „Забранения град“ или Мавзолея на Мао Цзедун. По автобусните спирки в Пекин не чакат тълпи, в пиковите часове автобусите от градския транспорт се движат почти един след друг
и нито един от тях не е препълнен. Минавайки край един автобус, виждам шофьора му да го кара с бели ръкавици. Другата, запечатала се в съзнанието ми гледка, са многото колела и моторчета – предпочитано транспортно средство от млади и стари.
В гигантския мегаполис изумява чистотата. В страната, заляла с китайски ресторанти целия свят, се срещат западни заведения от прочути вериги, като KFC например, издигнати близо до традиционни местни ресторанти, в които можеш да опиташ от прословутата патица по пекински до пържени корени от лотос. В Китай има специално отношение към храната. На обяд или вечеря по-малко от 30-ина блюда не са ми поднасяли. Всичко е толкова вкусно, че залисан да опитваш, забравяш да ги броиш. А и това едва ли е най-важното. Убеждавам се, че ястията в Пекин са доста по-различни от предлаганото в китайски ресторант в България. Причината е, че част от продуктите просто липсват у нас и трудно могат да бъдат доставени. Но и в самия Китай има много разнообразни кухни, от които само основните са 8, свързани с историческото развитие и особеностите на готварската технология. Оказват влияние климатичните условия, местните продукти, хранителните навици и т.н. От 8-те кухни най-разпространена е съчуанската, която обръща голямо внимание на цвета, аромата, вкуса и формата на ястието и си е спечелила репутацията на „едно ястие с 1 форма, 100 ястия със 100 вкуса“.
За несвикналите европейци е изненадващо редуването на серия от основни ястия със супи и плодове. На вечеря например могат да ти поднесат 3-4 супи, като с някоя от тях вечерята почти приключва. Към основните блюда се сервират и плодове, като в този сезон преобладават динята, пъпешът и плодът на дракона – розово-лилав отвън с бяла сърцевина отвътре, осеяна с малки черни семчици.
Освен вкусна, храната е и великолепно поднесена, аранжирана като произведение на изкуството. На вечеря ме водят в ресторант „Бян и фан“, построен през 1416 година, на 14-ата година от управлението на император Юнлъ (в превод Вечно щастие) от династията Мин. В заведението с близо 600-годишна история ни поднасят патица по пекински, изпечена в специална пещ. За приготвянето й самите китайци казват, че е толкова сложно, че ако искаш да опиташ нещо наистина вкусно, трябва да отидеш на ресторант.
В задължителните маршрути за туристи влизат Забраненият град, Небесният храм, Великата китайска стена. Там разбираш колко древен е Пекин, колко богата история има. Ако не си го усетил докато пътуваш и гледаш как се редуват ултрамодерни небостъргачи с древни постройки.
В един такъв модерен небостъргач се помещава в. „Чайна дейли“. В сградата има голям вътрешен двор, увенчан със стъклен купол, издигащ се на 15-ина метра височина, през който струи слънцето. Всекидневникът, създаден през 1981 година, се списва на английски език, издава се в 900-хиляден тираж и се разпространява в Европа, Африка, Азия, Северна и Южна Америка.
Читателите на онлайн изданието му са над 2 милиона. Самото книжно тяло е от 24 страници. От 1 януари 2015 година всички те ще са цветни, обясняват в редакцията. Имам щастието да попадна и в Китайския народен университет, елитно китайско висше учебно заведение в центъра на т.нар.университетски район. В него има 8500 студенти, обучаващи се в степен бакалавър, и 10 000 магистри и докторанти. В университета учат и много чуждестранни студенти. Към Китайския народен университет са създадени 14 центъра за следдокторска специализация, 74 звена за подготовка на докторанти, 97 звена с магистърски програми и 25 елитни звена в национален мащаб.
Университетът разполага с повече от 1300 преподаватели, 400 професори и 360 научни ръководители на докторанти. Поддържа връзки с над 100 висши учебни заведения в повече от 30 държави по света.
Програмата ми е толкова наситена, че едва в късните вечерни часове на втория ден успявам да се разходя из пекинската улица „Витоша“, според думите на преводачката ми. Сред лъскавите витрини има и безистени със сергии, отрупани с всевъзможни неща.
Влизам в един от тях и още в началото попадам на павилионче с храна. Предлагат ми пържени скорпиони на клечка. Канят ме да си избера една, на която те още шават. Гледката е доста тблъскваща и за мой срам се отказвам. Връщам се бързо на улицата и съм отново пред лъскавите витрини, сред хората, излезли да се поразходят.
Трите дни в Пекин бързо отлитат и отново поемам към летището. Имах невероятен късмет с времето – слънчево, без смог, който в Пекин е убийствен. Усещам мащабите му по това, че дори в прекрасното време много хора се движат по улицата с маски на лицето. Виждам ги дори на лицата на двама будистки монаси. Напускайки Пекин не спирам да си мисля как ли ще изглежда градът само след 10-15 години. Знам само, че бих искала да го видя.
