В Пекин за 72 часа получавате 3000 години

| от |

„За 72 часа получавате 3000 години“ – тази туристическа реклама е първото нещо, което след изморителния полет ме посреща на летището в Пекин. По време на краткия ми, 3-дневен престой в китайската столица се убеждавам колко истина има в тези думи.

Първото, което поразява в Пекин, са мащабите и естетиката, любовта към красивото, която проличава във всеки детайл. Все пак се намираме в една от люлките на световните цивилизации. От леко затъмнените стъкла на микробуса, с който се движа, се  виждат море от зеленина, изобилие от цветя край магистралата и  между мантинелите, отделящи двете посоки на движението. Още през първия ми час на пекинска земя разбирам, че в тази страна  розата е на най-голяма почит. Тя е навсякъде, във всевъзможни  цветове, редуваща се с пламъчета и тагетис. Очаквам нещо  екзотично, а виждам познати и в България цветя.

Приликата обаче свършва дотук. Още с влизането в самия Пекин небостъргачите, край които се движим, смайват с красивата си съвременна архитектура. Сградите са хармонично съчетани едни с  други, събрали са в себе си модерното с елементи на древната китайска архитектура. В съзнанието ми се е запечатал небостъргач, върху покрива на който е кацнала стара китайска къща с характерния си завит нагоре покрив, заобиколена от градинка.

Имаш усещането, че си попаднал в един съвсем нов, току-що построен град на ХХI век. Отчасти това си е така. Домакините обясняват, че повечето впечатляващи постройки, край които минаваме, са се появили през последните десетина години. Градът е толкова променен, модерен и привлекателен, че се питаш това ли е древният Пекин с 3000-годишната си история, това ли е сивият град от годините на културната революция. Същото се отнася и до хората – модерни, лъчезарни, уверени в себе си, които изграждат една от най-бързоразвиващите се икономики в света.

По статистически данни от 2012 година в Пекин живеят 20,69   милиона жители. Но единственото място, където това може да се  усети, е площад „Тянанмън“. Тук са се събрали хиляди туристи, за да разгледат „Забранения град“ или Мавзолея на Мао Цзедун. По автобусните спирки в Пекин не чакат тълпи, в пиковите часове автобусите от градския транспорт се движат почти един след друг

и нито един от тях не е препълнен. Минавайки край един автобус, виждам шофьора му да го кара с бели ръкавици. Другата,  запечатала се в съзнанието ми гледка, са многото колела и моторчета – предпочитано транспортно средство от млади и стари.

В гигантския мегаполис изумява чистотата. В страната, заляла с китайски ресторанти целия свят, се срещат западни заведения от прочути вериги, като KFC например, издигнати близо до традиционни местни ресторанти, в които можеш да опиташ от  прословутата патица по пекински до пържени корени от лотос.  В Китай има специално отношение към храната. На обяд или вечеря по-малко от 30-ина блюда не са ми поднасяли. Всичко е  толкова вкусно, че залисан да опитваш, забравяш да ги броиш. А и това едва ли е най-важното. Убеждавам се, че ястията в Пекин са доста по-различни от предлаганото в китайски ресторант в  България. Причината е, че част от продуктите просто липсват у  нас и трудно могат да бъдат доставени. Но и в самия Китай има много разнообразни кухни, от които само основните са 8, свързани с историческото развитие и особеностите на готварската  технология. Оказват влияние климатичните условия, местните  продукти, хранителните навици и т.н. От 8-те кухни  най-разпространена е съчуанската, която обръща голямо внимание на цвета, аромата, вкуса и формата на ястието и си е спечелила  репутацията на „едно ястие с 1 форма, 100 ястия със 100 вкуса“.

За несвикналите европейци е изненадващо редуването на серия  от основни ястия със супи и плодове. На вечеря например могат да ти поднесат 3-4 супи, като с някоя от тях вечерята почти  приключва. Към основните блюда се сервират и плодове, като в  този сезон преобладават динята, пъпешът и плодът на дракона –  розово-лилав отвън с бяла сърцевина отвътре, осеяна с малки черни семчици.

Освен вкусна, храната е и великолепно поднесена, аранжирана като произведение на изкуството. На вечеря ме водят в ресторант  „Бян и фан“, построен през 1416 година, на 14-ата година от управлението на император Юнлъ (в превод Вечно щастие) от династията Мин. В заведението с близо 600-годишна история ни  поднасят патица по пекински, изпечена в специална пещ. За приготвянето й самите китайци казват, че е толкова сложно, че ако искаш да опиташ нещо наистина вкусно, трябва да отидеш на ресторант.

В задължителните маршрути за туристи влизат Забраненият  град, Небесният храм, Великата китайска стена. Там разбираш  колко древен е Пекин, колко богата история има. Ако не си го  усетил докато пътуваш и гледаш как се редуват ултрамодерни  небостъргачи с древни постройки.

В един такъв модерен небостъргач се помещава в. „Чайна дейли“. В сградата има голям вътрешен двор, увенчан със стъклен купол, издигащ се на 15-ина метра височина, през който струи слънцето. Всекидневникът, създаден през 1981 година, се списва  на английски език, издава се в 900-хиляден тираж и се  разпространява в Европа, Африка, Азия, Северна и Южна Америка.

Читателите на онлайн изданието му са над 2 милиона. Самото  книжно тяло е от 24 страници. От 1 януари 2015 година всички те  ще са цветни, обясняват в редакцията. Имам щастието да попадна и в Китайския народен университет,  елитно китайско висше учебно заведение в центъра на  т.нар.университетски район. В него има 8500 студенти, обучаващи се в степен бакалавър, и 10 000 магистри и докторанти. В университета учат и много чуждестранни студенти. Към Китайския  народен университет са създадени 14 центъра за следдокторска  специализация, 74 звена за подготовка на докторанти, 97 звена с  магистърски програми и 25 елитни звена в национален мащаб.

Университетът разполага с повече от 1300 преподаватели, 400  професори и 360 научни ръководители на докторанти. Поддържа връзки с над 100 висши учебни заведения в повече от 30 държави по света.

Програмата ми е толкова наситена, че едва в късните вечерни  часове на втория ден успявам да се разходя из пекинската улица „Витоша“, според думите на преводачката ми. Сред лъскавите  витрини има и безистени със сергии, отрупани с всевъзможни неща.

Влизам в един от тях и още в началото попадам на павилионче с  храна. Предлагат ми пържени скорпиони на клечка. Канят ме да си  избера една, на която те още шават. Гледката е доста тблъскваща и за мой срам се отказвам.  Връщам се бързо на улицата и съм отново пред лъскавите  витрини, сред хората, излезли да се поразходят.

Трите дни в Пекин бързо отлитат и отново поемам към  летището. Имах невероятен късмет с времето – слънчево, без смог, който в Пекин е убийствен. Усещам мащабите му по това, че дори  в прекрасното време много хора се движат по улицата с маски на лицето. Виждам ги дори на лицата на двама будистки монаси.  Напускайки Пекин не спирам да си мисля как ли ще изглежда градът само след 10-15 години. Знам само, че бих искала да го видя.

 

 
 

Първият филм в България, адаптиран за хора с ограничено зрение

| от chronicle.bg, по БТА |

„Белгийският крал“ е първият филм в България, адаптиран за хора с ограничено зрение. Първата прожекция у нас за незряща публика е днес от 17.00 ч. в Дома на киното.

„Кино за незрящи“ е проект на „София филм фест“ /“Арт фест“, с перспектива да стане постоянна инициатива, за да могат хората с ограничено зрение да припознаят киното в своя живот. Тревожно е, че много малко от незрящите хора са влизали някога в киносалон. Това е на път да се промени – благодарение на усилията на организаторите все повече филми ще бъдат технически адаптирани.

През март, по време на 21-ия СФФ, за първи път бяха показани два филма, тематично свързани с живота на хора, които са загубили зрението си. Прожекциите бяха експериментални, като в реализирането им се включиха актьори, четящи на живо в залата диалога между героите, както и обяснителния текст между репликите, за да могат незрящите да си представят сцените и детайлите в тях възможно най-добре, припомнят инициаторите.

„Белгийският крал“ е първият филм в България, който е дублиран по специален начин, чрез което става достъпен за хора с нарушено зрение. Озвучаването на филма е осъществено в партньорство с „Доли медия студио“.

Филмът е пародия на документален роуд муви, в който един крал се събужда за реалния свят – в ролята е белгийският актьор Петер Ван ден Бегин. Сред актьорите са и Брюно Жорис, Титус де Воогт, Люси Дебе. Нина Николина влиза в ролята на българската фолклорна певица Ана, която спечелва сърцето на белгийския крал, а Валентин Ганев е заместник-шефът на турските тайни служби. Холандският режисьор Питер ван дер Хауен е в ролята на документалиста Дънкан Лойд, а сръбският актьор Горан Радакович е снайперист от Сараево и любител на птиците.

„Белгийският крал“ е заснет почти изцяло в България, в него участва истински български фолклорен ансамбъл с певици от най-известните български хорове – „Мистерията на българските гласове“, „Филип Кутев“, квартет „Славей“, както и двама ученици от Училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София. Именно ученици от това училище ще бъдат в Дома на киното днес, за да се срещнат с филма, събрал най-много зрители по време на 21-ия СФФ. Тяхното присъствие е осигурено с любезното съдействие на г-жа Мария Константинова, оперативен директор на „ИзиПей“ и председател на организация „Право на зрение“.
Билетите за незрящи са на преференциална цена от 5 лв., за всички останали – по 7 лв.

 
 

Червените коси на Холивуд, които обожаваме

| от chronicle.bg |

Никога не сме крили, че червенокосите жени са ни слабост. Ама никога! То дори не е за криене…

Червеният цвят на косата не само привлича окото по-лесно, но и добавя още няколко дози сексапил. Ако се разминете с такава жена на улицата, няма как да не се обърнете.

Огнени, пленяващи и загатващи като за нещо забранено, червенокосите жени винаги ще заемат специално място в мъжките сърца. Ако и вие сте почитатели, сме сигурни, че ще ни разберете.

Тях може да ги гледаме на малък и на голям екран, на светло и на тъмно.

Затова сме подготвили една пристрастна класация. Пристрастна, защото си е наша. На нашите червенокоски. На нашите и на Холивуд. И на много мъжки фантазии.

Вижте я в галерията.

 
 

Смешната история за голия Чанинг и началото на връзката с Джена

| от chronicle.bg |

Чанинг и Джена Тейтъм са една от най-готините светски двойки. Двамата винаги са с огромни усмивки на лицата си и са до болка откровени.

Благодарение на Джена, вече знаем и историята как е пламнала искрата между двамата.

Двамата се запознават на снимачната площадка на Step Up. И двамата тъкмо са приключили връзки и Джена предлага просто да се забавляват, без сериозно обвързване.

Чанинг е съгласен… докато не се напие.

„Беше излязъл в някакъв текила бар с другите танцьори от Step Up, имаше шанса „да бъде свободен”, но не можеш да спре да мисли за мен. И в два посред нощ идва и започва да блъска по вратата ми. Отварям и той е гол – само по сомбреро, бельо и ботуши – и ми каза: „Да го направим!”, каза Джена в шоуто на Елън Дедженерис.

„Но това не е най-интересната част от историята – продължава Джена. – На следващия ден отивам на снимачната площадка и около час ми оправят грима. Всички обаче започват да се притесняват, защото не могат да намерят Чанинг. Дръпнах една от асистентките и й казах: „Той е в стаята ми.” Тя само кимна и тръгна. След това се появи Чанинг и всички аплодираха.”

Няма как да не ги харесвате!

 
 

От малкия Жак до големия Превер

| от Спонсорирано съдържание |

На 04.02.1900 г. някъде в близост до Париж се ражда великият Жак Превер. Бащата на малкия Жак работи в централен офис за бедните в Париж (office central des pauvres de Paris).

Често хваща сина си за ръка и го повежда по малките крайни улички на Париж. Така у младия поет назрява усещането за любов към малкия периферен Париж, който по късно ще бъде увековечен в безкрайността на красивото слово.

Освен перифериите на града, бащата на Превер показва на момчето си и новия и вълнуващ свят на театъра и киното. Изкуствата, които ще пленят и стимулират ума му. След години Превер ще каже, че е горд, че е получил образованието си по тротоарите на Париж.

93e6aab501faa79df70ef14cb9391458

Годините на любов към изкуството и литературата превръщат малкия Жак в големия Превер. Квартирата му в Монпарнас бързо се обособява като своеобразно средище на млади, пламтящи и бунтарски настроени литератори. На 25 годишна възраст поетът влиза в т.нар. „група на сюрреалистите“. И това се оказва началото на един дълъг и пищен творчески път, който ще промени изцяло нюансите на френската литература, кино, театър.

Поезията на Превер безспорно се отличава със семплота и нежност на словото. С тихи малки думи той така изящно подрежда хаотичния живот по шумните булеварди на Париж.

жак превер

„И ако говорим за характера на стиховете му, те наистина напомнят сивите врабци, без чието пърхане и цвъртене човек не може да си представи булевардите, кейовете и парковете на Париж. Но ако става дума за значението на поета, той съвсем не е дребно птиче и макар да е хвърчал винаги вън от купола на академичния елит, никога не е бил вън от въздуха на голямата френска култура.“

Валери Петров за поезията на Жак Превер

ОТЧАЯНИЕТО СЕДИ НА ЕДНА ПЕЙКА

В някакъв парк, на пейка
е седнал човек, който ви вика, когато минавате.
С очила, в сиви, изтъркани дрехи,
той пуши цигара, седи неподвижно.
Вика ви
или просто със знак ви кани да седнете.
Не, не трябва никой от вас да го гледа.
Не трябва никой от вас да го слуша.
Отминавайте този човек,
сякаш не сте го видели
и чули.
Минавайте, ускорявайте своите крачки.
Ако само погледнете в него,
ако само го чуете,
той ще направи знак
и нищо не би ви попречило вече
да спрете,
да седнете близко до него.
Тогава човекът се вглежда във вас и се усмихва,
а вие страдате страшно.
Той продължава да се усмихва
и вие почвате да се усмихвате
точно така,
както той се усмихва.
Колкото повече се усмихвате,
толкова повече страдате
страшно.
Колкото повече страдате,
толкова повече се усмихвате
неудържимо.
И си оставате там,
с вледенена усмивка
на пейката.
А покрай вас играят деца,
минувачи минават
спокойно,
и птици прелитат над вас
от дърво на дърво.
Но вие оставате там,
приковани на пейката.
И разбирате вие,
че никога вече не ще заиграете
като тези деца,
че никога вече няма спокойно да минете
ведно с минувачите,
никога вече не ще полетите
от дърво на дърво
като птиците.

Превод: Веселин Ханчев