Украсете празнично и ще получите награда

| от |
Столична община стартира коледна кампания за гражданите.

Кампания „Да украсим София за Коледа“ стартира Столична община. Инициативата е за външна коледна украса на сграда, прозорец, балкон, дворно и междублоково пространство.

Всеки, който има желание да участва, може да изпраща снимки с празнична украса на имейл адрес: ukrasi_sofia@ mail.bg до 20 декември 2014 г.

На специално създадената страница във Facebook „Да украсим София за Коледа“ ще бъдат публикувани всички атрактивни фотоси.

Авторите на празнична украса, събрала най-много харесвания в социалната мрежа, ще получат награди, осигурени от общината./News7

 
 

Филми от целия свят, оказали се в основата на холивудски хитове

| от chronicle.bg |

Европа е мястото, на което се ражда седмото изкуство. Въпреки това част от най-големите шедьоври в киното са създадени в САЩ.

Това не е изненада, предвид движението на таланти от Европа към Америка покрай Първата и Втората световна война.

Днес САЩ има традиция в създаването на касови филми, които печелят популярност по целия свят. Макар че Европа има своите образци на бавното, красиво кино, Америка създава продукции с ярки ефекти и известни актьори, които покоряват цялата планета.

Затова може би ще е любопитно да надникнем към някои от тях – онези, почерпили вдъхновението си сред киното от други страни и континенти.

Филми като „Дванадесет маймуни“ и „Предизвестена смърт“ са само копие на оригиналите, създавани на други места по света.

След като преди време ви показахме сериали, които не говорят английски (но част от тях имат и американската си версия), сега ще ви запознаем с чуждоезичните филми, залегнали в основата на някои от най-известните американски киноленти. Вижте ги в галерията.

 
 

Красивите учени са по-некомпетентни

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета на Кембридж откриха, че симпатичните учени по-лесно печелят благоразположението на аудиторията, но ги считат за по-неспособни в сравнение с не толкова привлекателните им колеги, съобщи сайтът „Лайф“.

За изследването експертите проведоха социологическо проучване сред обикновените хора. Те бяха попитани за отношението им към Брайън Кокс, водещ физик и към експерта по анатомия Елис Робъртс, чиито добър външен вид им помогна да постигнат успехи като учени в публичното пространство. Независимо от това се оказа, че зрителите не ги възприемат като висококвалифицирани специалисти.

Ръководителят на изследването психологът Уил Скайларк каза, че искал да изясни как външността на учените влияе на възприемането им от публиката.

„Знаем, че добрият външен вид помага на политиците, затова решихме да разберем дали това важи и за учените“, добави той.

В първия етап на експеримента на доброволците бяха показани снимки на над 300 британски и американски учени. Хората трябваше да оценят интелекта и нивото им на привлекателност. След това анкетираните трябваше да оценят доколко би им било интересно да разберат какво правят учените, а също и дали смятат, че тези хора се занимават с точни или важни изследвания.

Когато опитът стигна до оценяването на интелектуалните способности на учените, красотата не беше в тяхна полза. Тези, които анкетираните определиха като по-привлекателни и по-общителни, бяха посочени като неспособни за висококачествени изследвания.

Изследователите стигнаха до извода, че външният вид оказва огромно влияние при избора и оценката на информация. Това, че по-красивите учени са подценявани, може да се превърне в предизвикателство, предвид големия брой цифрови средства за масова информация.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.