Цената за Турция за подкрепата на войната срещу ИД

| от |

 Шашанк Джоши, изследовател в Кралския обединен институт за изследвания в областта на отбраната и сигурността,  вестник „Телеграф“

Последният път, когато посети Турция преди 4 години, британският премиер Дейвид Камерън каза: „Аз съм тук, за да дам началото на членството на Турция в Европейския съюз“. Дните преди Арабската пролет изглеждат толкова далечни.

Когато Камерън ще се срещне с турския президент Реджеп Тайип Ердоган днес в Анкара, основата тема за разговор между тях ще бъде гражданската война в съседна Сирия и борбата срещу джихадистите от „Ислямска държава“ (ИД).

Има обаче нещо интересно относно тази втора визита. Макар че САЩ понасят най-голямата тежест, голям брой европейци и араби също бомбардират джихадистите ежедневно. Въпреки че дребни военни рибки като Бахрейн и Белгия изпратиха самолети, единствената мюсюлманска държава – членка на НАТО, разположена на ръба на действията, липсва. Защо Турция стои извън тази битка?

Турците предлагат два отговора. Първо се оплакват, че нападението на ИД е безполезно, освен ако не е насочено към турската цел: режима на Асад. Имат право. В продължение на повече от едно десетилетие сирийското правителство сътрудничи с джихадисти, за да засили интересите си. Например изпраща бойци в Ирак, които да атакуват британски и американски войници след инвазията през 2003 г. През последните години режимът умишлено позволи появата на ИД в Северна и Източна Сирия, осъзнавайки, че това ще отслаби основната опозиция.

Турция твърди, че тясната насоченост на Запада върху ИД е в полза на Асад на терен, като се създава впечатлението, че САЩ тактически си сътруднича с режима, като по този начин тласкат все по-голяма част от опозицията в ръцете на джихадистите. Не само Турция е на това мнение. Отиващият си американски министър на отбраната Чък Хейгъл се противопостави на Белия дом именно по този въпрос. Той предупреди, че Америка има спешна нужда от „по-остър поглед относно това, което върши режимът на Асад“.

Другото притеснение на Турция е свързано със сирийските кюрди, които с течение на войната образуваха своя автономна територия в Северна Сирия, наречена Роджава (или Сирийски Кюрдистан). Въпреки че отношенията на Турция с кюрдите в Ирак са изненадващо приятелски, предвид факта, че Анкара провежда военни обучения на техните милиции, пешмергите, турската столица гледа на водещата сирийска кюрдска група като на клон на сепаратистката Работническа партия на Кюрдистан (ПКК) и се притеснява, че отърваването от ИД може да даде сили на кюрдския блок.

На фона на тези притеснения Турция заяви участието си във войната при условие за цялостна промяна на стратегията. Най-специфичното й изискване е създаването на буферна зона по турско-сирийската граница, пазена от войските и самолетите на Асад. Ердоган със сигурност ще представи тази идея, когато се срещне с Камерън.

Заявената цел на буферната зона е да защитава цивилните граждани. Нейните минуси обаче са три на брой. Първо това ще доведе до сериозна ескалация. Коалицията досега не зачита въздушната отбрана на Асад, но установяването на зона, забранена за полети, може да доведе до нейното частично унищожаване чрез удари с крилати ракети и бомбардировки. Присъствието на руски „съветници“ във вероятните цели допълнително усложнява ситуацията. Накрая, артилерията в територията на буферната зона също може да бъде обект на нападение, което ще означава огромен скок в броя на полетите.

Второ, въпреки тази цена, безопасната зона може да не постигне много. Ако тя се простира само на 30 км в сирийска територия, то тя ще обхваща области, където влиянието на Асад е минимално, и няма да се приближи до обсадени градове като Алепо или Рака. Това със сигурност няма да промени баланса на силите в Сирия.

Трето, ядрените преговори с Техеран са в изключително деликатна фаза, а САЩ очевидно искат да си осигурят подкрепата на Иран за управляван политически преход, който да премахне Асад, но да запази голяма част от сирийската държава. Създаването на буферна зона според Иран ще бъде инвазия на ключов съюзник и ще последва съответната реакция.

Въпреки всичко това, може би си струва риска. Главната полза ще бъде влизането на Турция във войната и отчасти достъпа до въздушната база Инджирлик. Пилотите от коалицията в момента летят по по-дълги и по-опасни маршрути от заливните държави, които са на 1600 км. Това отнема 6 часа, които биха могли да прекарат над целите.

Турция изглежда е обещала разполагането на свои специални части на терен, което ще засили точността на въздушните удари срещу ИД и ще даде силно необходимия тласък на бунтовниците. Противно на общоприетото схващане и на нарастващото западно разочарование, неджихадистките бунтовници съществуват и представляват единствената национална сила, освен Асад и джихадистите.

Дали си струва Турция да заплати тази цена ще бъде решено от един човек: Барак Обама. Но Великобритания също трябва да вземе едно трудно решение. Франция от дълго време подкрепя буферната зона и може да стане първата европейска държава, която да извършва бойни операции в Сирия и Ирак. Има ли Камерън вътрешната политическа подкрепа да последва тази стъпка? Желанието му за подобна ескалация само месеци преди парламентарните избори ще изиграе огромна роля в това дали той и президентът Ердоган ще се разберат днес./БГНЕС

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Технически срив отмени всички полети на British Airways от Лондон

| от chronicle.bg |

Всички полети на British Airways от летищата Хийтроу и Гетуик в Лондон са отменени заради мащабен срив в IT-системата на авиокомпанията. Техническият срив предизвика и проблеми с управлението на полетите на BA по цял свят, казва говорител на превозвача.

Independent съобщава, че заради извънредното струпване на хора при терминалите , предизвикано от проблема с British Airways, се препоръчва избягването на летищата в Лондон.

Reuters съобщава за сериозни закъснения на полетите на British Airways и от други летища във Великобритания.

„Все още сме на пистата в Лийдс. Бритиш Еъруейс смятат, че Хийтроу е толкова препълнен, че не можем да излетим. Няма начин да успеем да хванем полета за Лас Вегас довечера“, пише Дейвид Рейн в Twitter.

„Забавиха полета ни, но никой не знае колко дълго ще стоим. Не ни разрешават да купуваме храна и напитки! Благодаря, British Airways“.

„Терминал 5 на Хийтроу в пълния си блясък с огромна опашка. Все пак няма мрънкащи хора, но се движим бавно“.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.