Трябваше ли да убиват Кадафи?

| от |

Ликвидирането на Муамар Кадафи на 20 октомври 2011 г. отбеляза края на деспотичния режим, но не и на хаоса в Либия. Щетите от въздушните удари на Запада днес засягат всички народи покрай Сахара. По онова време, за да се избегне катастрофата, Африканският съюз предложи политическо решение, което бе на път да даде резултат, но беше извършена чуждата интервенция. За това свидетелства едно от главните действащи лица.

ПРЕЗ 2011 г. в интервал от шестнадесет дни бяха извършени две сериозни чуждестранни военни интервенции в суверенното пространство на Африка, без консултации с Африканския съюз, който беше сметнат за маловажен. От 4 до 7 април френските войски се намесиха в Кот д`Ивоар. Няколко дни преди това, от 19 март, силите на НАТО, главно френски и британски, бяха започнали да бомбардират Либия. Според бившия южноафрикански президент Табо Мбеки тези събития илюстрираха „безсилието на Африканския съюз да защити правата на африканските народи пред международната общност“ . Но има един факт, за който медиите не знаят – в тези два конфликта организацията, чиято Комисия председателствах от 2008 до 2013 г., изработи конкретни мирни решения, които западните страни и съюзниците им властно отхвърлиха.

Още в първите дни на 2011 г. всичко в Северна Африка се преобърна. На 14 януари туниският президент Зин ал Абидин бен Али избяга. Сварена неподготвена, Европа не се намеси. На 10 февруари Хосни Мубарак подаде оставка в Египет. На 12 февруари протестите обхванаха съседна Либия. За западните държави либийското въстание беше добре дошло – то им даде лесна възможност да се представят за хуманитарни герои и да накарат хората да забравят подкрепата им за другите диктаторски режими. С гласуването на Резолюция 1973 в Съвета за сигурност на ООН на 17 март те счетоха, че са получили зелена светлина да започнат зловещ танц около либийския водач Муамар Кадафи.

„Афганистан близо до Европа“

СРЕД главните действащи лица в този конфликт на първо място беше Преходният национален съвет и революционерите му от всякакъв род, чиято единствена обща цел бе да се отърват от тирана. За да постигнат това, им беше нужна външна подкрепа.

На второ място идваше западната коалиция и НАТО, въоръжената ѝ ръка. Те се намесиха като висши съдници в тази нова битка в пясъците. Възнамеряваха да реагират жестоко на машинациите на Кадафи и, както в случая със Саддам Хюсеин, да го ликвидират окончателно. Но трябваше ли, за да се отърват от един-единствен човек и да спрат избиването на цивилни, да предприемат наказателна война от такъв мащаб и да избиват също толкова невинни цивилни? Играеха си с огъня и още тогава можеше да се предвиди хаосът, до който това щеше да доведе – както в Сомалия, Ирак, Афганистан и другаде.

Западният лагер, естествено, разчиташе на големия американски брат, „нацията, без която не може“, по израза на бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Точно в този момент обаче Барак Обама излагаше новата си доктрина за „обръщане“ към Азиатско-тихоокеанския регион. Америка, затънала във вътрешните си проблеми, породени от икономическата и финансовата криза, изпитваше нужда да се затвори малко в себе си. Поради това тя беше решила занапред да упражнява световното си водачество „прикрито“. Франция пък изостави традициите на своята дипломация и оглави международната антикадафистка коалиция. Тя пое ръководството на военните действия „открито“, с международни пълномощия.

Но кой щеше да управлява Либия след Кадафи? Кой щеше да съумее да успокои междурегионалното, междуплеменното и междурелигиозното напрежение, което предстоящата страшна конфронтация неизбежно щеше да роди? Как да се избегне хаосът вътре и дестабилизацията отвън, главно в Сахел? Това бяха основните въпроси, които си задавахме ние, в Африканския съюз.

Резолюция 1973 се задоволяваше с искането за прекратяване на огъня и забрана на всички полети в либийското въздушно пространство, за да се защитят цивилните. Тя изключваше разполагането на окупационна армия. Русия и Китай не използваха правото си на вето, тъй като не получиха отговор относно средствата, предвиждани за прилагането на тази резолюция, и благоразумно предпочетоха да се въздържат (като Германия, Бразилия и Индия). Военната намеса с участието на специални части, помощта за бунтовниците и въздушните атаки срещу войските и командните центрове, беше за Русия и Китай тежка обида и процедурна злоупотреба. Нито за миг не беше ставало дума да се отстрани Кадафи или да се наложи смяна на режима.

Западните машинации – според мнозина незаконни и неморални – предизвикаха многобройни международни реакции. Особено остра беше реакцията на Мбеки: „Мислехме, че окончателно сме сложили край на петстотин години робство, империализъм, колониализъм и неоколониализъм. (…) Но западните сили си присвоиха едностранно и безсрамно правото да решават бъдещето на Либия.“ Това гневно изказване показваше широко споделяното чувство на унижение.

За нас беше напълно очевидно, че над Либия витае призракът на гражданската война, разпокъсването на страната, „сомализирането“, тероризма и наркотрафика. Защо тогава го виждахме само ние? За какво щяха да се бият там – в защита на демокрацията, за контрола над петрола, заради гнусни предизборни сметки (Никола Саркози вече водеше предварителна кампания за президентските избори на следващата година) или за всичко това едновременно? Нима нямаше на този етап други възможни пътища освен масираните бомбардировки?

Африканският съюз беше убеден, че има други пътища. Затова той предпочете повече политически, отколкото военни мерки и съсредоточи усилията си върху изработването на „пътен лист“, който бе приет на 10 март. Документът съдържаше три основни точки: „незабавно прекратяване на бойните действия“, диалог за постигане на „консенсусен преход“ (което следователно изключваше оставането на Кадафи на власт) и крайна цел – установяване на „демократична система“. Западът искаше да премахне един човек, Африканският съюз желаеше да промени системата.

За да бъде заобиколен Африканският съюз, започнаха бомбардировките на НАТО. Това стана на 20 март, в деня, когато се готвехме да отидем в Триполи, а после в Бенгази, за да се опитаме да приложим нашите предложения.

На 19 март Комитетът на посредниците, съставен от петима държавни ръководители и получил мандат от Съюза да убеди двете страни в либийския конфликт да приемат условията на едно политическо решение, се събра в Нуакшот, Мавритания, след първата си среща в централата на организацията в Адис Абеба, Етиопия. В разгара на разискванията генералният секретар на ООН Бан Ки Мун поиска спешно да говори по телефона с мен. Същия ден той участваше в Париж в друга международна среща на върха на арабски, европейски и северноамерикански ръководители, „за да се реши и действа колективно по прилагането на Резолюция 1973“. Представителите на правителствата, събрали се в Париж, ми съобщи той, изрично го натоварили да ме помоли да разубедя нашите представители да ходят в Триполи и в Бенгази. Той посочи ясно причината: „Военните действия на НАТО ще започнат днес.“ Подобен сценарий за изтикване встрани на ООН и на посредническите усилия на Африканския съюз беше приложен и в Кот д`Ивоар. Това доказва, че някои държави не признават никаква власт над тях.

За нас работата само се отлагаше. На 10 април представителите на Африканския съюз кацнаха в Триполи, за да се срещнат с Кадафи. На другия ден в Бенгази колите ни бяха обкръжени още от летището и бяхме освирквани, докато пристигнем в хотела, където трябваше да се проведат преговорите. „Бернар-Анри Леви несъмнено стои зад това, някъде тук, може би в хотела“, помислих си тогава. Председателят на Преходния национален съвет (ПНС) Мустафа Абделджалил и неговият екип започнаха разговорите под непрекъснатия натиск на тълпа агресивни демонстранти, които не престанаха да крещят до отпътуването ни. Резултатът – Кадафи прие нашето предложение, но отговорът на ПНС беше отрицателен. Пироманите надделяха над огнеборците и конфронтацията – над преговорите.

С перспективата на времето се вижда, че Африканският съюз беше единствената международна организация, която предложи политически изход. Несъмнено защото Африка беше преживявала подобни изпитания и имаше неизлечими белези. Нека си припомним драмата, която от двадесет години изживява Сомалия, изоставена от всички след катастрофалната американска операция „Възстановяване на надеждата“ през 1993 г. Да напомним също за хаоса в Ирак и разпадането на тази държава.

В Либия, както бяхме предвидили, европейската мечта също се провали. Държавните органи се разпаднаха в полза на въоръжени главатари, мафиотски кланове и ислямски терористи-аферисти. Разграбването на складове за боеприпаси превърна страната в гигантски арсенал на открито. Организираха се безброй канали за нелегална емиграция. Либия се превърна, по думите на бивш началник от френското разузнаване, в „Афганистан близо до Европа“.

Ние бяхме предупредили целия свят, че тази бомба със закъснител накрая ще избухне в ръцете на своите майстори, които не знаеха каква история пишат. Африканското предложение, за което никой не искаше да чуе, целеше да убеди Кадафи или да поеме пътя на изгнанието като Бен Али, или да се оттегли в страната като Мубарак. Той сам трябваше да се откаже от властта, която все още имаше, за да спести на своя народ нещастията и униженията на чуждата намеса, както и ужасите на гражданската война, чийто изход щеше да е фатален за него.

Зад хуманитарния претекст

НИЕ започнахме незабавно да търсим възможните места, където Кадафи да бъде приет. За оттегляне вътре в страната предложихме Сабха, главен град на района Фезан, близо до приятелски страни от Черна Африка – преди всичко Чад. Колкото до изгнанието в чужбина, Турция отклони предложението ни. Венецуела се предложи, но въпросът беше деликатен. Обърнахме се към Египет, но привържениците на Кадафи отхвърлиха предложението.

Дипломацията е главното оръжие на нашата организация. Ние се ръководим от логиката на „превантивния мир“, а не както доста често става на Запад, от логиката на „превантивната война“, която е лишена от всякаква легитимност. Защо не ни дадоха шанса да приложим нашия план, който в крайна сметка Кадафи беше приел? Странно, но днес не се чува много гласът на свръхактивния войнстващ френски философ Бернар-Анри Леви за положението в Либия. Сега той гледа към други фронтове – Сирия, Украйна (вж. статията на Матиас Реймон).

Сред другите стратегически фактори бяха арабските държави и тяхната регионална организация. Противно на Африканския съюз, Арабската лига на практика застана на позицията на Запада. Катар показа най-голяма войнственост. Колкото до самия Кадафи, той не можеше да разбере, че в един свят, превърнал се в планетарно село, всички народи се стремят към свобода, достойнство и справедливост. Реакцията му към народния бунт датираше от друго време – разправа и само разправа.

Този странен персонаж изглеждаше на върха на славата си. С него поддържаха връзки и той имаше най-добри отношения със силните на този свят. Да си спомним престоя му в Париж в края на 2007 г. и прословутата му бедуинска шатра, разпъната на няколко метра от „Шан-з-Елизе“, или пък посещението на Саркози в Триполи през юли същата година; добрите оценки от Международния валутен фонд или отличните отношения на либийския ръководител с Италия по времето на Силвио Берлускони. Кадафи дори сътрудничеше с американските, британските и френските разузнавателни служби. А после всички грандиозни мечти на „Вожда“ се сгромолясаха като замък от карти, отнесени от „арабското цунами“. Събужда се със света в краката си, но си ляга с дъжд от бомби над главата.

На 20 октомври френската авиация засича конвоя на либийския ръководител. Тогава Кадафи тръгва да бяга пеша, но е открит и жестоко пребит от група бунтовници, накрая е убит. Стана ясно, че „хуманитарната война“, накичена с добрите и благородните чувства на новия принцип за „отговорността за закрила“, приет от ООН през 2005 г., в действителност е измама. Той прикрива една политика на силата от класически тип, чията цел е да свали един режим и да убие един държавен глава. Този път със зелената светлина на ООН.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

KONA от Hyundai: истински SUV автомобил с прогресивен характер

| от chronicle.bg |

Преди официалното представяне Hyundai Motor пусна ново видео, показващо още детайли от дизайна на изцяло новия KONA, най-младия SUV автомобил в европейската гама на Hyundai.

Силуетът на новия KONA подчертава агресивния стил на каросерията с елегантни и изострени форми. Присъствието му се характеризира с широка стойка и дизайн с двойни предни фарове. KONA е оборудван и с каскадна предна решетка – новата фамилна идентичност на Hyundai.

Освен прогресивен дизайн, изцяло новият KONA предлага и съвсем нови технологии, като прави премиум характеристиките по-достъпни за удобно и безопасно шофиране. Нова характеристика, например, е head-up дисплеят, който прожектира ключова информация за шофирането директно пред погледа на водача. Прожектираното изображение с размер 8 инча (20,3 см) и водеща в класа яркост от 10 000 кандела на квадратен метър гарантира видимост и при дневна светлина и е предпоставка за безопасно шофиране.

Повече информация за изцяло новия Hyundai KONA ще бъде публикувана скоро, като официалното представяне ще бъде през лятото на 2017 г.

 
 

Новите сериали през 2017/ 2018 година

| от chronicle.bg |

Ето ги! Идват!

Ако и вие сте на път да си хвърлите компютъра през прозореца и да си отидете на село – недейте! Първо трябва да чуете какво ни очаква през следващия телевизионен сезон 2017/ 2018 година.

Периодът на пилотните епизоди беше тежък, но свърши. Сериалите в галерията ни го преминаха успешно. Сега единственото, което се иска от тях, е да продължават постепенно напред и нагоре, да наберат фен база – и са златни!

Със сигурност ще се влюбите поне в няколко.

 
 

Миранда Кер и Еван Шпигел се ожениха през уикенда

| от chronicle.bg |

Основателят на Snapchat Еван Шпигел и моделът Миранда Кер сключиха брак през уикенда. Те се ожениха в Калифорния на церемония, до която не бяха допускани медии.

Гостите са проверявани внимателно от ограната на входа, а видео има само от лимузините на входа на мястото, където се е случило събитието.

Шпигел и Кер се преместиха заедно в общия си дом в Брентуд, Калифорния през май 2016 година. Имотът е на цена 12 милиона долара и беше собственост на Харисън Форд в продължение на 30 години, преди през 2012 година да го продаде. Къщата има басейн, фитнес, къща за гости и много пространство, подходящо за тайна сватба.

Кер обикновено е активна в Instagram, но не е публикувала нищо от 19 май.