Тоталното ми влюбване в Тейлър Суифт

| от |

Тейлър Суифт, която навършва 26 години, е от онези изпълнители, които хората обичат да мразят. Не заради музиката й, а по принцип. Хората обичат да поставят етикети на другите, особено когато тези други са известни в публичното пространство, социални мрежи или поп културата.

Тейлър Суифт е точно такъв човек. Тя си плаче да бъде изхейтена, не само заради изключителната си активност в социалните мрежи, а заради музиката феновете си.

Повечето хора, които не харесват Тейлър Суифт нямат никаква идея за музиката й, а се отнасят към нея като към роман, който не са прочели, но знаейки сюжета, вече имат мнение по въпроса.

От типичното „girl next door“ и „American sweetheart“ до „13-годишните я харесват“ – чувала съм всичко.

Тейлър Суифт отдавна не е любимката само на тийнеджъри. Нейното рязко порастване започва през 2012 година, когато пуска албума си „Red“. Това е и първият път, в който тя си позволява да се отдели от кънтрито, което съпътства кариерата й до момента. Това е и първият път, в който решава да е порасналото момиче, което пише и пее за по-големите хора. „Red“ звучи като албум на зрял човек, който използва по-богат език и повече метафори.

Ако любовта те е намерила някъде между 2012-а и днешния ден то със сигурност музиката на Тейлър Суифт ти говори винаги верните неща. 

Хората обичат да я зачекват и на тази тема – че пее за мъжете, минали през живота й. Това, разбира се, са спекулации, тъй като никой не знае дали това е абсолютната истина, или е просто маркетинг стратегия. Ед Шийрън също пее за жените в живота си. Всеки изпълнител пее за нещата от живота и онова, което му се случва. Така работи този бизнес. Get real or go home – нямаш много опции.

„Red“ е албумът, който ме сблъска челно с творчеството на Тейлър. Оттогава съм на принципа, че „I want to listen Taylor Swift alone“, както казва героинята на Зоуи Дешанел в един епизод на “New Girl“. С годините се научих да не се срамувам от нещата, които харесвам. Още нещо, за което трябва да благодаря на госпожица Суифт.

През миналата година тя е сред музикантите, променили индустрията. Дали това се дължи на музиката й, или умелия маркетинг, е въпрос на гледна точка. Албумът „1989“ става най-продаваният албум на годината на физически носител – нещо, което мнозина смятаха за отмряло. Тейлър минава към поп музиката, чупи рекорди и надскача себе си. Все още е сред малкото изпълнители, които го правят.

Пътят на Тейлър Суифт към музиката започва много отдавна.

Певицата е закърмена с кънтри, типично по американски. Родена в Уайоми в Пенсилвания, но отгледана в Нашвил в Тексас, Тейлър се влюбва във звученето на Патси Клайн и Доли Партън. Още тогава е убедена, че иска да се занимава с музика. Тейлър се учи да свири на китара на 10 години, а няколко месеца по-късно, вече може да изпълнява и първото си парче – песента “Cowboy Take Me Away” на Dixie Chicks. Още тогава певицата разбира, че кънтрито е нейната музика. Използва Шаная Туейн за вдъхновение и на 17 години издава първия си албум – “Taylor Swift”. След това на всеки 2 години, Тейлър вади нова тава, а стилът й преминава от силно кънтри към кънтри с поп елементи до тотален поп, което й печели още по-голяма популярност.

Скоро след като кариерата й тръгва нагоре, Тейлър осъзнава, че може да използва провалените си връзки, за да пише песни. Много от злите езици на Запад твърдят, че Тейлър Суифт нарочно проваля връзките си, за да има вдъхновение за песни. Певицата не разказва нищо за личния си живот – тя пее за него.

След като изживява „феминисткия“ си период, Суифт отново е във варианта, в който повечето хора я виждат – с мъж до себе си, на турне и изживяваща звездните си моменти. Разбира се, сега тя е по-голяма и това си личи във всичко, което прави.

Дали ще спра да я харесвам? Не. Дали ме е срам от този факт? В никакъв случай. А вас поздравявам с любимото ми парче от „Red“.

 
 

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Даян Крюгер: пътят към наградата в Кан

| от chronicle.bg |

След като на кинофестивала в Кан снощи Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса във филма „Изневиделица“, погледите се насочиха към нея. Киноманите, разбира се, знаят коя е Даян Крюгер, но ние сме длъжни да припомним:

Даян се ражда на 15 юли 1976 в семейството на банков чиновник и компютърен специалист. Има по-малък брат – Щефан. От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. Контузия обаче рано прекратява балетната и кариера. Когато е на 13 години, родителите й се развеждат и тя е отгледана от майка си. Оттогава досега не поддържа връзка с баща си, чиито проблеми с алкохола са причина за развода.

След травма загубва възможността да се занимава професионално с балет и се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми.

MV5BMTQ1MDM1NDQyM15BMl5BanBnXkFtZTgwMTg1MDc3MTE@._V1_SY1000_CR0,0,674,1000_AL_

Дебюта си на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита Троя, където играе Хубавата Елена. Същата година се снима в друг голям филм – Съкровището, където си партнира в главната роля с Никълъс Кейдж. През 2007 г. участва в продължението на филма и е водеща на церемонията по откриването и закриването на кинофестивала в Кан.

През 2009г. се снима във филма на Куентин Тарантино „Гадни копилета“ , за което е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля за Screen Actors Guild Award.

В галерията може да видите ролите й, които със сигурност си струва да гледате.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.