Терзанията на либералите

| от |

Костас Вергопулос / Монд Дипломатик

Обогатяването на едно малцинство насърчавало икономическия растеж, допринасяло за намаляване на безработицата и за подобряване на жизнените условия за бедните – дълго време този постулат определяше съдбата на САЩ. Днес, когато народните слоеве продължават да страдат от кризата и социалното неравенство се задълбочава, тази теза се оспорва от президента Барак Обама и от някои икономисти либерали, които преди я защитаваха разпалено.

Obama_Twitter_concurso_Reparalia_invierno_blog_manitas_premio_regalo_sorteo

В БЛАТОТО от дебати за бъдещето на капитализма пословичният камък не беше хвърлен от някой патентован противник, а от един от най-ревностните защитници на системата – Лорънс Съмърс. Бивш президент на Харвардския университет, той се прослави със страстта си към банковата дерегулация по време на втория президентски мандат на Клинтън, когато беше финансов министър (1999-2001). Барак Обама го назначи за директор на Националния икономически съвет. Заемаше този пост до 2010 г. Сега щедро раздава съвети на света на финансите. Така за периода 2008-2009 г. спекулативният фонд „D. E. Shaw“ му преведе 5,2 милиона долара за лекции, хонорувани по 135 000 долара всяка. Ето защо никой не очакваше да чуе от него какъвто и да било дисидентски шепот.

Камъкът цопна в блатото по време на годишната конференция на Международния валутен фонд във Вашингтон на 7 и 8 ноември 2013 г. Ами ако капитализмът сам се е вкарал в капана на „една вековна стагнация“, пита се приятелят на банкерите. „Преди четири години успяхме да успокоим финансовата паника, парите за спасителния план бяха върнати, кредитният пазар беше оздравен. (…) Степента на икономическа активност обаче не нарасна и растежът остана слаб.“ Съмърс продължава разсъжденията си на страниците на Файненшъл таймс. Там той констатира, че Федералният резерв (американската централна банка), който поддържа лихвени проценти близки до нулата, почти се е лишил от допълнително поле за маневриране и не е в състояние да насърчава икономическата активност. Поради това Съмърс изказва предположение, че спекулативните балони са станали необходима патерица за растежа.

Четири основни показателя, всичките ориентирани към спад, обясняват тази мрачна констатация. Първо, вече три десетилетия продължава спадът наестествения лихвен процент* (термините, отбелязани със звездичка, са обяснени в речника към статията), т. е. спада печалбата. Второ, от тринадесет години насам намалява производителността на труда. Трето, вътрешното търсене се свива от 80-те години на миналия век. И четвърто, наблюдава се стагнация и дори регрес в производствените инвестиции* и в брутното формиране на фиксиран капитал* след 2001 г., въпреки масовото инжектиране на финансови стимули, приложено от Алън Грийнспан и приемника му начело на Федералния резерв – Бен Бернанке.

В резултат на това притежателите на капитали, загрижени да осигурят оцеляването си, вече не се стремят да увеличават максимално печалбите си, като стимулират производството. Вместо това увеличиха своята част отдобавената стойност* – дори с цената на свиване на растежа. Така, твърди Съмърс, системата е в безнадеждна ситуация и не се вижда лек, който да я извади оттам. Това положение на всичко отгоре причинява социални трудности, които засилват „ерозията“ на зданието. От една страна, разрастването на социалното неравенство подкопава устоите на средната класа, смятана за гарант на стабилността на обществото, институциите и демокрацията. От друга страна, масовата безработица води до загуба на приходи (за нацията) и на потенциални печалби (за капитала).

Компании, които вече не инвестират

КОГАТО изразът „вековна стагнация“ беше пуснат в обръщение, заваляха реакции. В прогресивните среди настъпи объркване от постановката „неподлежащ на реформиране“ капитализъм, изненадващо формулирана от отявлен идеологически противник. Консерваторите пък с раздразнение изразиха съжалението си, че един от техните може да проявява такова съмнение. На тях обаче дисидентът напомни: „Трябва да се прави разлика между предвиждане и препоръка.“

Първоначално на страховете на Съмърс се гледаше като на ехо от диагнозата, формулирана през 30-те години на миналия век от американския икономист Алвин Хансен (1887-1975). „Вековната стагнация“, която Хансен е имал предвид обаче, е произтичала главно от забавяне на демографския растеж и от изчерпване на технологичните нововъведения, способни да вдъхнат втора младост на икономическата система. Анализът му се доближава до този на Джон Мейнард Кейнс (1883-1946), който беше песимист за бъдещето на капитализма, но смяташе, че кризата трябва (и може) да бъде избегната. Съмърс обаче не се позовава на демографския фактор, нито на някакво изчерпване на технологичните новости. Той основава оценките си на емпиричната равносметка от последните три десетилетия.

Неолибералната десница го упреква, че обръща причинно-следствената връзка. Тя твърди, напротив, че финансовите балони не стимулират икономическия растеж, а водят до безизходица; че плачевните икономически резултати на западните държави не обясняват свръхзадлъжняването им, а произтичат от него. Бившият член на борда на директорите на Европейската централна банка Лоренцо Бини Смаги смята, че: „Суровите ограничения не намаляват растежа, а обратното – слабият растеж налага суровите ограничения“. Някои анализатори дори се позовават на Кейнс, за да оборят разбиранията на Съмърс. Британският икономист предлагаше ни повече, ни по-малко „да се приложи евтаназия на рентиерите“, а толерирането на финансовите балони, за да се стабилизира икономиката, води до обратното – да се сервилничи на рентиерите.

Когато бившият министър пледира да се възстанови „добродетелната спирала“ на растежа, ортодоксалните му критици противопоставят добродетелите на „настъпателните строги икономии“, които да подготвят икономическия подем, оздравявайки основите на икономиката. Ако сегашният проблем е наистина вековен, твърдят те, той се нуждае също от вековни решения, а не от „фокуси“. Ето и пример за предлагани структурни решения: да се намали облагането на предприятията или, както искат републиканците в САЩ, „икономиката да бъде освободена от смазващата тежест на социалната държава“, представяна като „най-скъпата в света“. Други анализатори, като професора от Харвард Кенет Рогоф, внушават, че немощният икономически растеж от 2008 г. насам отразява не вековна тенденция, а неспособността на управляващите да се заемат с дълга, без да вредят на растежа.

В прогресивния лагер Пол Кругман, лауреат на наградата за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел, се съгласява с констатацията на Съмърс, но отхвърля съдържащото се в нея заключение за стагнацията като „нова норма“ на капиталистическата система. Според него човек ще изпадне в заблуждение, ако приеме, че са били използвани всички средства за съживяване на икономиката. Всъщност е било използвано само монетарното оръжие – намаление на лихвените проценти и печатане на пари. Другото възможно оръжие според него е бюджетът, като идеята е да се заложи на публичните инвестиции, които ще компенсират свиването на частните инвестиции.

Големите компании засега не инвестират, въпреки че разполагат със сериозни парични резерви. На 22 януари 2014 г. Файненшъл таймс отбеляза, че американските компании извън финансовия сектор държат 2800 милиарда долара, от които 150 милиарда са в касите на компанията „Епъл“. От своя страна журналистът Джеймс Сафт писа в Интернешънъл Ню Йорк таймс:„Изглежда компаниите са много по-благоразположени да трупат пари или да ги използват за купуване на акции, вместо да създават нови производствени мощности.“ През 70-те години нематериалните активи* на американските компании възлизаха средно на около 5% от всичките им активи. През 2010 г. делът на нематериалните активи стигна… 60%.

В периода 2010-2013 г. Федералният резерв инжектира близо 4000 милиарда долара в американската икономика. Но вместо да стимулират производствените възможности на страната, голяма част от тези пари отидоха за доходоносни спекулативни вложения, по-специално в бързо развиващите се страни. Така „наличните“ пари в американската икономика днес са по-малко, отколкото през 2008 г. Същото явление се наблюдава и в Европа.

Икономика, която отказва да се съживи, въпреки че има голям приток на пари – това е добре познат проблем. Става дума за „капан за ликвидността“, описан от Кейнс през 30-те години. Има само едно решение – да се прибегне до бюджетно харчене, втория инструмент на икономическата политика. „В период на рецесия, подчертава Кругман, всеки разход е добър. Производствените разходи са по-добри. Но и непроизводствените са по-добре от нищо“.

В Европа този възглед се възприема като вятърничав

И ДОКАТО почитателите на водещите либерални мислители Айн Ранд, Фридрих Хайек и Милтън Фридман продължават да защитават социалните неравенства, като ги обявяват за неизбежно условие, от което зависи съживяването на икономиката и благополучието, САЩ са на път да осъзнаят вредата от тях. В изказването си от 4 декември 2013 г. и най-вече в речта си за състоянието на Съюза от 29 януари 2014 г. президентът Обама не само осъди неравенствата по отношение на доходи и блага (които непрестанно се задълбочават), но и категорично заяви, че „неравенството е ключовият проблем на нашето съвремие“ и че то вреди на растежа и на заетостта.

Робърт Райш, министър на труда по времето на Бил Клинтън, посвети неотдавна документалния филм Неравенство за всички на задълбочаването на социалното неравенство в САЩ. Средната годишна заплата през 1978 г. беше 48 000 долара. Сега тя едва достига равностойността на 34 000 долара като покупателна способност. И обратно, средният доход на домакинство при единия процент най-богати американски семейства възлизаше на 393 000 долара през 1978 г., а сега е над 1,1 милиона долара. Вече пет години 1% от населението си присвоява 90% от растежа на брутния вътрешен продукт, а останалите 10% се разпределят на 99% от населението. Оказва се, че нищожно малцинство от 400 личности разполага с толкова блага, с колкото разполагат 150-те милиона най-бедни американци. Но макар в САЩ все по-открито да се приема, че има пряка зависимост между социалното неравенство и стагнацията, в Европа, и особено в Германия, този възглед продължава да се възприема като вятърничав.

Сегашното положение напомня за друг исторически период, белязан с подобна концентрация на богатството – 20-те години на миналия век, които завършиха с краха през 1929 г. и Голямата депресия. Тогава защо отново се отрича причинно-следствената връзка между обедняването на преобладаващата част от населението и забавянето на икономиката? Разходите на четиристотин личности никога не могат да се сравняват с разходите на сто и петдесет милиона американци. Колкото повече приходите се концентрират на върха, толкова повече националните разходи се свиват в полза на спестяванията и на финансиаризацията, в ущърб на инвестициите и на заетостта. Когато имането на най-богатите расте от непроизводствени източници, от все по-силно изсмукване на добавена стойност, икономическият растеж се забавя. Така системата подкопава собственото си възпроизводство.

Неолиберализмът, който претендираше да изведе капитализма от кризата, я задълбочи. И не се намираме пред въвеждането на „нова норма“, а в безизходица…

 
 

Вижте кои са носителите на „Аскеер“ тази година

| от chronicle.bg |

Традиционно на 24 май, театър „Българска армия” за 27 път Фондация „Академия Аскеер” връчи своите национални награди за постижения в театралното изкуство през изтеклия сезон.

Изборът за всяка една от общо 12-те наградни категории принадлежи на широка театрална и духовна общност – актьори, режисьори, сценографи, композитори, драматурзи, театроведи, на писатели, хуманитаристи и учени културолози, които формират журитата на Академия „Аскеер”.

Обект на внимание от страна на журито бяха 119 представления. 67 от тях са реализираните премиери в София, 52 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 7 столични сцени с 13 заглавия и 2 извънстолични театъра с 3 заглавия. Ако включим и сценичните творби – обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, разгледани през годината от „А`Аскеер”, са 143.

Членовете на журито обсъдиха и с тайно гласуване определиха НОСИТЕЛИТЕ НА НАГРАДАТА „АСКЕЕР 2017”

Изгряваща звезда

Боян Крачолов за режисурата и Димитър Крумов и Иван Николов за ролите си в „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“

Поддържаща мъжка роля

Йордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

Ивана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Сценография

Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Костюмография

Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Театрална музика

Петя Диманова за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Водеща мъжка роля

Свежен Младенов за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Водеща женска роля

Меглена Караламбова за ролята на Майката в „Разговори с мама” по Сантяго Овес от Жорди Галсеран, постановка Венцислав Кулев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Режисура

Диана Добрева за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Най-добро представление

„Еквус” от Питър Шафър, постановка Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“

Съвременна българска драматургия

„Пробен срок“ от Николай Гундеров
(Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Тея Сугарева, 5 ноември 2016 г.)

Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда

ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО
„АСКЕЕР 2017”

Големият български драматург
КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Честито на всички отличени!

 
 

„Туин Пийкс“ се завърна. Ето няколко неща, които ще видите

| от chronicle.bg |

„Туин Пийкс“ се завърна и ако никога не сте предполагали, че екранът отново ще ви потопи в Черната дупка, добре дошли в света на Линч! Вие никога не сте излизали от нея.

Вместо сериал, Линч предлага различен тип изживяване, който прилича по-скоро на насечен на части и дава на публиката онова, което иска – епизоди, които на теория могат да се преглътнат наведнъж. На практика обаче Линч ви казва – „преглътни ме, ако можеш“.

Визуално преживяване, което смесва кино, телевизия и театър, новият „Туин Пийкс“ не може да бъде описан. Той носи съвършения печат на създателите си Дейвид Линч и Марк Фрост, оставил следа и по лицата на героите си 26 години по-късно. Отново виждаме Кайл Маклоклан като агент Купър (или мистър С*), Шерил Лий като Лора Палмър (или не?), Рей Уайз като Лиланд Палмър, Катрин И. Коулсън като Дамата с дънера, Медхен Еймик в ролята си на Шели и много от другите познати лица.

Ако се страхувате от спойлери – трудно е да ви предоставим такива, защото верен на стила си, Линч оставя зрителя в недоумение какво се случва на екрана. Опитайте се да проследите и опитите за коментар по епизодите на западните медии – Vulture директно казва, че до голяма степен идеята е абсурдна.

Дейвид Линч обяви наскоро, че повече не смята да прави филми, но така или иначе е стигнал до момента, в който може да вложи своя специфичен стил във всяка медийна творба. 

Втори сезон на „Туин Пийкс“ беше последен през 1991 година заради нисък рейтинг. Днес Дейвид Линч не просто не е застрашен от спиране на епизодите – всички 18 части на творбата му са вече одобрени и ще бъдат излъчени без каквато и да е цензура или намеса от страна на Showtime – заедно с Марк Фрост могат да правят каквото си поискат на малкия екран в рамките на сериала.

Новият „Туин Пийкс“ предлага нефилтрирана версия на всичко линчовско, което сме свикнали да очакваме. Тук обаче имаме вече много информация от предходните епизоди – знаем какво се е случило с агент Купър (Кайл Маклоклан) и с Боб. В новия сезон Линч ни оставя да надникнем и към живота на познатите герои от Туин Пийкс, но ни потапя и в друга история.

Совите не са това, което са и онова, което ще видите на екрана, не е това, което очаквате. Независимо какви очаквания сте насъбирали в ума си 25 години. Ако не ви е страх от спойлери, вижте галерията.

 
 

Ангелът от Манчестър – жената, оказала помощ на 50 деца от Манчестър

| от chronicle.bg |

След ужасяващата експлозия в Манчестър Арена в края на концерт на Ариана Гранде по улиците се изливат десетки паникьосани деца. Една жена, която чува взрива от близката гара Виктория, веднага се втурва да помогне. Тя събира колкото деца може на едно място, за да е по-лесно за родителите им да ги приберат.

48-годишната Пола Робинсън успява да събере около себе си 50-ина от децата, които са били на концерта, и да ги заведе в близкия хотел Холидей Ин. Там дава на децата топли напитки и се старае да ги успокои.  Тя публикува серия от постове във Facebook, с които да насочи близките на децата към мястото, включително – публикувайки телефонния си номер, за да могат да й се обадят за повече информация.

След експлозията, при която 22 деца загинаха, а над 50 бяха ранени, много родители са се опитвали да се свържат с децата си на концерта. Именно на част от тях Пола Робинсън успява да помогне. Заради нейната самоотверженост, медиите започват да я наричат „Ангелът от Манчестър“. Самата тя казва, че не е направила нищо героично.

Казва, че е публикувала информацията и телефона си във Facebook, защото всички проверяват социалната мрежа и това е бил за нея начинът да бъде от помощ. Тя самата е майка и баба и страда за живота за убитите деца.

Заради случилото се Ариана Гранде отложи останалата част от европейското си турне, казвайки в Twitter, че е съсипана.

Отговорност за терористичната атака пое „Ислямска държава“.

 
 

Другите роли на актрисите от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Има редица причини, поради които харесваме Game of Thrones – фантастичен свят, политически интриги, военни сблъсъци, кръв… Но нека си признаем – красивите жени са сред водещите ни мотиви.

Те изглеждат величествено в света на Вестерос, но със сигурност ще се изненадате да ги видите и в други роли, които са играли на малкия и големия екран.

Предлагаме ви някои от най-секси кадрите с тяхно участие, които ще ви накарат да изгледате филмите, за които става дума.