Тайният дневник на една актриса

| от |

„Аз съм Розалинд и искам да избягам от театъра. Лунатичка съм. Искам да бъда нормална. Родителите ми са луди, защото са артисти. ”

Тя всъщност е София Бобчева. Не страда от шизофрения или раздвоение на личността. Просто е актрисата, която тази вечер ще изиграе Розалинд  в представлението „Лунатици” в Народния театър.

Обратно на новата роля, младата актриса обожава театъра. Нещо повече – не смята, че става за  друго, освен да играе. И обратно на помпозните, елегантни рокли на Розалинд, в истинския живот София е непретенциозна, макар в последно време да е превърнала прическата на героинята си в постоянна форма на косата си. „Това е тайната, която нося в себе си, когато съм на улицата. Винаги има нещо от ролята ми по мен – прическа, токове, рокля, бижу… Когато в началото на репетициите се превърнах в Розалинд, влиянието беше толкова силно, че се чувствах по-елегантна, кокетничих и се усмихвах повече. Сега малко отшумя. Допреди няколко седмици бях лунатичка, сега съм си аз”.

Жените в мен

Заради зодиакалните характеристики на Близнаците или заради поредица външни фактори, София минава през различни емоционални състояния, за да се въплъти в героините си. Любимата й роля е на 100-годишната Тартальона в дипломното представление „Красива птичка с цвят зелен”, с което завършва следването си в класа на Стефан Данаилов.  За него казва, че е голям човек, който учи на оптимизъм и освободеност.

Ролята на Тартальона е ключова за София. „Този образ отвори творческата ми палитра за нови цветове. Изиграх стара жена – роля, която на тези години няма как да получа на сцената на Народния театър. Тя беше лоша и грозна и едновременно с това флиртаджийка. Да играеш лош и грозен е много по-интересно и понякога – смешно.”

Като най-близка до себе си София определя ролята на Франсис от ”Пет жени в еднакви рокли”  „Тя е наивна, добричка, религиозна. Била съм и невзрачна, амбицарка, кариеристка, банков служител като Вики от представлението „Жана” . Вики не е ярък перонаж, но също има своя чар”.  Сред всички тези дами, някъде в София още живее и Сузи – момиче от бензиностанцията, глуповато и влюбено, което вярва сляпо на човека, който я убива. „Ролите са различни животи, които живея по времето на моя собствен”, казва още актрисата.

Малките големи роли

В процеса на работа София открива предизвикателство в малките роли. „Малките роли са много по-трудни от главните.  Това е, защото в рамките на едно появяване от 3 минути, например,  трябва да представиш героя си в пълния му блясък. В 3 минути да играеш изцяло плътен образ е много по-трудно, отколкото да се появиш няколко пъти по 3 минути на сцената и ако първия път не ти се получи, втория може да се реваншираш на публиката. Започнах да обичам малките роли повече от главните в определени моменти”, разкрива актрисата.

Подготовката и за малките, и за големите роли обаче се оказва доста трудна. „На мен най-много ми се сърдят приятелите, защото нямам винаги време за тях. И защото, когато се готвя за роля, забравям за късните излизания по купони. Особено преди премиера – тогава приоритетни са редица ритуали, като лягането в 9 часа”. При „бебешкото” заспиване след Сънчо, София  спи със сценария под възглавницата, за да си починат думите в главата й.  Преди премиерата,  по пътя  към Народния театър, в айпода й звучи една конкретна песен. Следва личната й молитва преди излизането на сцената  и заветното изречение : „Всеки ден във всяко едно отношение положението става все по-добро и по-добро”.

„Веднъж имах фрапантен случай – забравих си пиесата под възглавницата точно преди премиерата. Пристигнах трепереща при режисьорката и я убеждавах, че нещата няма да се получат. Тогава тя ми каза: „Щом пиесата я няма, значи е вътре в теб” – и всичко мина прекрасно”, разкрива София.

През цялото време, докато играе на сцената, София е като сензор за отношението на публиката. Всеки път вибрациите са различни, казва тя. „Имало е хора, чиито поглед срещам или виждам из редовете. В секундата, в която ги погледна, усещам, че не ме харесват. И нещата някак не минават добре. Има такива енергии. Има и хора, които каня винаги, защото са и талисмани”, споделя още София.

Очите са по-страшни от думите

„Винаги съм се страхувала най-много от очите – повече отколкото от думите. Когато съм на сцената на Народния театър ме гледат около 800 чифта очи. Имах емоционална дупка в един момент от живота си, когато това ме влудяваше. Получавала съм паник атака, докато съм на сцената – усещах как трябва да се махна веднага от погледите, защото имах чувството, че всеки момент ще припадна, ще падна… нещо лошо ще се случи”, разказва София.  В този период от живота си тя разбира, че трябва да се освободи моментално от страховете си, макар до ден днешен да получава сценична треска. „Нямах време да се занимавам със себе си. Имах си герой, който и е по-важен. Често изоставям себе си заради героя си, но така се чувствам добре, защото това е чара на професията– да си друг, различен човек”.

Сълзите са истински

Сълзите и голотата са двете неща, с които София  има челен сблъсък на сцената. „В началото ми беше много трудно да плача. Спомням си първия път, когато ми се получи в представлението „Професията на госпожа Лорън”, което играх в Ловешкия театър. В последствие усвоих сълзите с няколко тайни трика, които прилагам едновременно. Но най-важното е да влезеш в героя, да изживееш страданието му,  да си в дрехите и кожата му и ти идва да плачеш, от нещата, които го карат да страда”.

Що се отнася до голотата…

„Била съм чисто гола на сцената пред всички тези очи. Няма къде да се скриеш и знаеш, че те гледат. Притеснително е, но се успокоявах, че тогава съм  Жаки в „Очите на другите” – самата аз не бях гола”, казва София.

Работата по героините отнема дори съня на младата актриса, която си представя всяка мимика, жест, тон и въздишка, които са част от образа. Ако на следващия ден успее да ги вплете в интерпретацията си и добави нов нюанс на героя – значи нещата са се получили и си е свършила работата, казва още София. Текстовете, които учи наизуст, отнемат много време. Седмица – две тя преписва монолози, чете и повтаря по улицата, а приятелите я препитват и подават реплики по време на купони.

„Има роли, които ме отегчават, просто омръзват. Имало е моменти, когато съм искала да се откажа от театъра, да кажа край. Всички актьори са имали такива моменти, но е невъзможно. Нещо те влачи натам, към другия човек в теб. Като краста е”.

Такъв е моментът в началото на работата й в Народния театър. „Имаше моменти, в които се чувствах ненужна, там имаше други, по-добри актьори. Играех неща, които не ми бяха достатъчно, но това чувство изчезна с времето”, споделя още младата актриса. С времето осъзнава, че актьорството е единственото,  което може да прави сама, без чужда помощ освен съветите на режисьора.  И че публиката е тази, която решава кога да пляска. И макар да си тръгва изтощена от спектакъла с психическото състояние на героинята си, никога не си тръгва завинаги. „Случвало ми се е представлението да е само един час, а в тези 60 минути героинята ми преживява неописуеми неща – убива някой или децата й умират. Неизбежно е да го изживееш по някакъв начин, макар да не е реалност”.

Разочарованието в театъра

„Все по-често забелязвам, че младите артисти са се превърнали в коментатори. Обсъждат злобно колеги, критикуват и разбират от всичко на теория, но самите те не си вършат добре работата. Чувала съм неприятни коментари за себе си от човека, който до скоро ми се е усмихвал. Но най-неприятен ми е коментарът „Беше много сладка” – това е безпредметен комплимент – коя роля е сладка?”, пита се младата актриса.

Затова пък забравя мигновено обидите, защото Стефан Данаилов я е учил да бъде оптимист. И приема с усмивка наивното желание на всеки срещнат да стане актьор.

Преди да излезе на сцената, за да изиграе „Лунатици”  редом с Аня Пенчева и  Михаил Петров, София поглежда отново към огледалото и казва:  „Всеки иска да е актьор, писател и поет заради славата. Но какво всъщност получава от известността? Днес аз съм Розалинд, аз бягам от известността. А утре ще бъда еврейка”.

 
 

Тейлър Суифт и Зейн Малик с общо парче за „50 нюанса по-тъмно“

| от chronicle.bg |

Изпълнителите Тейлър Суифт и Зейн Малик изненадаха феновете си с ново парче към саундтрака на „50 нюанса по-тъмно“. Песента появи към полунощ в САЩ (т.е. тази сутрин българско време).

Песента е първата от саундтрака на предстоящия филм по втората книга на Е.Л. Джеймс.

Суифт съобщи за песента в Twitter с мистериозният туит „Z | T | 50“. Той беше споделен близо 15 000 пъти само за час.

Само час след пускането си в iTunes, „I don’t wanna live forever“ стигна номер 1 в класацията на iTunes за САЩ. За момента парчето е достъпно само в iTunes срещу 1.29 долара. Не е ясно кога ще може да бъде слушано на други места по света. Може да чуете откъс от него, публикувано в профила на Тейлър Суифт.

„Петдесет нюанса по-тъмно“ ще се появи на екран в началото на следвата година.

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“

 

 
 

Кърк Дългас – една легенда на 100 години

| от chronicle.bg |

На 100 години американският актьор Кърк Дъглас е живата история на киното. Роден като Исур Даниелович Демски на 9 декември 1916 година, днес той празнува един век живот. 

Актьорът има три номинации за „Оскар“, първата от които е през 1950 година. Получава статуетката за цялостната си кариера. Днес Дъглас ще празнува в Калифорния на тържество, организирано от сина му Майкъл Дъглас и снаха му Катрин Зита Джоунс. Очаква се да присъстват около 200 приятели и членове на семейството му.

Кърк Дъглас се пенсионира като актьор през 1996 година след прекаран инсулт. Преди настоящия си рожден ден, той е посещавал терапевт, за да може да произнесе кратко слово на рождения си ден.

„Хора често искат от мен съвети как да доживеят до преклонна възраст и да водят здравословен живот. Нямам подобни съвети. Смятам обаче, че всички ние имаме причини да сме тук. Оцелях след инцидент с хеликоптер и инсулт, за да направя още добри неща в света, преди да го напусна.“  – казва той в есе, публикувано от списанието за знаменитости Closer по повод рождения му ден.

Кърк приписва до голяма степен продължителността на живота си на голямата си любов, втората си съпруга Ан, която е на 97 години. „Имах шанса да срещна жената на живота си преди 63 години – поясни той. – Смятам, че прекрасният ни брак и обсъжданията ни нощем ми помогнаха да оцелея след какви ли не предизвикателства.“

Кърк Дъглас, който е син на руски имигранти, се е превъплътил в образите на някои най-митичните персонажи в историята на седмото изкуство, от художника Винсент Ван Гог до точния стрелец Док Холидей. Снимал се е в около 80 филма, сред които „Одисей“, „Викингите“, „20 000 левги под водата“, „Гори ли Париж?“, „Престрелка в О.К. Корал“, „Седем дни през май“.

 
 

София Вергара – съдена от ембрионите си

| от chronicle.bg |

Звездата от „Модерно семейство“ София Вергара е съдена от…два замразени ембриона, които е заплодила заедно с бившия си партньор. 

Зародишите, наречени Ема и Исабела, са вписани в документите по съдебното дело.

Вергара се раздели с Ник Лоб през 2014 година, след като той вече веднъж се опита безуспешно да я съди за попечителството над ембрионите. Според новото дело обаче самите ембриони са били лишени от наследството, което им се полага според тръста, основан на тяхно име, защото Вергара отказва да им позволи да се развият и да бъдат родени, както първоначално е предвидено. Тръстът е създаден за тях в Луизиана, въпреки че ембрионите се намират в Калифорния. Лузиана е „пролайф“ щат и според законите му оплодена яйцеклетка е виждана като „юридическо лице“. В документите по делото фигурират имената на оплодените яйцеклетки, но не и на самия Лоб. Делото иска попечителството на зародишите да бъде дадено на Ник Лоб, който да им осигури раждане и живот.

София Вергара и Лоб преминаха пред инвитро процедура през 2013 година. Договорът, подписан от двамата тогава, постановява, че никой от тях не може да прави каквото и да е с ембрионите без съгласието на другия.

Адвокатите на Вергара подчертават, че тук дори не става дума за ембриони, а за оплодени яйцеклетки и единствената причина да бъде заведено делото е, за да намери как Ник Лоб да свързва името си с това на Вергара.