Таймлапс – как се рециклират боклуците

| от |

Департамента по чистотата на Ню Йорк Сити пусна видео, което трябва да покаже как се рециклира хартията в града, пише CNET. Клипът е направен от Майкъл Антон и се състои от 9502 различни изображения, събрани на едно място, за да покаже как тонове отпадъчна хартия се събира, транспортира и преработва.

Видеото не се фокусира върху технологични подробности, а по-скоро артистично пресъздава пътя на боклуците. „Лимбо джаз“ на Дюк Елингтън е музикалният фон.

paper

 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.

 
 

Светът е пред Апокалипсис…както винаги

| от Мануела Геренова |

Нещата никога не са били толкова зле!

С тази идея живее човечеството през последните десетилетия. Всеки, който внимателно следи събитията в последните години, си мисли с ужас, че краят явно наближава.

САЩ изпадна в небивала досега международна изолация. Следим с тревога обтегнатите отношенията между световните сили Америка и Русия.

Конфликтите на расова основа бележат своя пик. Западните правителства се борят да се справят със сблъсъците между родните им радикалисти и наплива от мигранти.

Самият Доланд Тръмп в интервю по ABC възкликна, че „светът е кочина“.

Тези и много други събития са причината да се чувстваме все едно сме се втурнали стремглаво към края на света. Имаме усещането, че в момента е по-лошо от всякога, но дали наистина е така?

Според експертите-хуманисти Апокалипсисът все още е далеч. Всъщност човечеството е преминало през доста кошмарни години. И все пак, е преживяло опустошенията, глада, болестите и сривовете на политически системи.

Положението в Западния свят не се влошава чак толкова рязко, а модерният човек не е толкова прецакан, за колкото обича да се мисли. Общо взето живеем по-сигурно от всякога.

Ако погледнем 20, 30 или 50 години назад, в момента шансът да умрем внезапно или в млада възраст е много по-малък. Продължителността на живота непрекъснато се увеличава. Дори и да вземем предвид чистите факти, все по-трудно ни е да не идеализираме миналото. Хората просто обожават носталгията.

Поколението на „милениалите“ е обсебено от картини от 90-те и 80-те, които представят романтичната светлина на периода.

Пин-ъп визията и роклите тип „Великия Гетсби“ са издигнати в култ. Показателно е, че САЩ избра президент, който открито призовава да се върнем назад във времето.

Нещо повече – последните няколко поколения непрекъснато обясняват с възторг колко издръжливи са били техните прадеди. Хей, те са ходили 15 километра пеш до училище, преживели са войни и са търпели расизъм и сексизъм и са оцелели.

Разбира се, бедствия и очаквания за Деня на страшния съд съществуват откакто има човечество. А вероятно и доста по-отдавна.

През 1348-а Черната смърт – пандемия от бубонна чума – унищожава 1/3 от населението на Европа. Тогава хората са убедени, че това е знак от Бога и Четирите конника вече са на път.

Три века по-късно – през 1666-а – освен нова епидемия от чума, Англия преживява Големия Лондонски пожар и война с нидерландците. Религиозни служители и астролози обявяват, че това е „Годината на звяра“ и са сигурни – всички тези събития предвещават края. И все пак, днес, през 2017г., краят все още не е настъпил. За добро или лошо.

Другата причина за предсказанията за Апокалипсиса е твърде бързият технологичен прогрес, който масово плаши хората. Винаги, когато човечеството бележи напредък в тази област, прогнозите за наближаващата кончина на света не закъсняват.

Хората са се страхували от редица нови изобретения – електричеството, компютъра, а сега и от изкуствения интелект и роботите.

Прекрасен пример е Чикагският панаир през 1893-а, на който за първи път е показана електрическата крушка. По същото време обаче Америка е раздирана от протести срещу корпорациите заради ниско заплащане. Затова мнозина считат, че това е краят на държавата.

Нашето съвремие също е образец – в момента технологиите се развиват по-бързо от всякога, буквално с месеци. Западният човек разполага със свръх-модерни устройства на все по-достъпни цени.

Въпреки това или точно заради него, поне един съвременен шаман на година предвижда Апокалипсис.

В историята ни само последните 100 години имаме достатъчно доводи да мислим, че фаталният развой на събитията далеч не е толкова лесен.

Струва си да споменем, че превъзмогваме създаването на ядрената бомба през 1940-а, последвалите ядрени бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, трагедията в Чернобил.

Оцеляваме по време на Студената война и дори през Карибската криза, когато съдбата на света действително е била заложена на карта. Преки свидетели сме на атентатите на 9-ти септември 2001г. и на икономическата криза от 2008-а.

Очаквахме Апокалипсиса заедно с Милениума, година след Милениума, а истерията „2012“ дори вдъхнови едноименен филм. Притеснявахме се от астероиди, земетресения, спиране на земята, ядрени удари, катаклизми.

Защо обаче паниката за края на света ни обхваща толкова лесно?

На първо място, информационният поток, който ни залива, е по-голям от всякога. Медиите ежедневно ни заливат с черни хроники, а социалните мрежи само влошават нещата.

Паниката стана модерна за добре информирания човек, особено сред младите. Те непрекъснато споделят шеги относно заобикалящата ги реалност, но често зад тях прозира искрен страх за случващото се.

Страхът обаче не е нищо повече от гнида, която е добре да смажем. В крайна сметка, далеч по-вероятно е да умрете от удавяне във ваната, отколкото от глобалното затопляне…

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Миранда Кер предаде на полицията бижута за 8 милиона долара

| от chronicle.bg, по БТА |

Австралийската манекенка Миранда Кер предостави на американските власти подарени й бижута на стойност 8 милиона долара, които са свързани с корупционен скандал в малайзийския фонд за развитие 1MDB, съобщиха Ройтерс и Франс прес.

Миранда Кер получила бижутата от малайзийския бизнесмен Джо Лоу, близък на семейството на премиера Мохамед Наджиб бин Тун Хаджи Абдул Разак, и сега ги предала на полицията в Лос Анджелис.

„От началото на разследването Миранда Кер оказва пълно съдействие и се ангажира да върне подарените й бижута – поясни близък до следствието източник. – Тя ще продължи да подпомага разследването.“

34-годишната манекенка е сред знаменитостите, които са въвлечени в скандала, свързан с 1MDB.
В средата на месец юни актьорът Леонардо ди Каприо върна няколко получени от Лоу подаръка, включително награда „Оскар“, присъдена на Марлон Брандо, картина от Пикасо и колаж от Баскиа.

Малайзийският бизнесмен е заподозрян, че чрез банкова сметка в САЩ е изпрал над 400 милиона долара, отклонени от фонда 1MDB.

Миранда Кер и Леонардо ди Каприо не са обект на съдебно преследване в САЩ във връзка с тази афера.