Страните, които не съществуват

| от chronicle.bg по BBC |

Някъде там наистина има един тайнствен свят на скритите независими нации, на техните наследници, правителства и, разбира се, футболни лиги. На практика почти сигурно сте посетили една от тези страни, без да осъзнавате това.

Когато се срещате с Ник Мидълтън за първи път, впечатление ще ви направи фона зад него – заобиколен от атласи, карти и глобуси, показващи екзотични места от планетата.

Той е там, в мазето на Stanfords – най-голямата туристическа книжарница в Лондон, посещавана от безстрашни изследователи като Флорънс Найтингейл, Ърнест Шакълтън и Ранулф Файнс.

Мидълтън обаче ще говори за стрaните, които липсват в по-голямата част от картите и книгите, които се продават в книжарницата. Той ги нарича „страните, които не съществуват”.

И въпреки че имената им звучат някак фантастично – Атлантиум, Кристияния, Елгаланд-Варгаланд – всички те до една са реални места, където живеят родолюбиви граждани. Всъщност, почти сигурно е, че несъзнателно сте посетили поне една от тези страни.

Глобусът, оказва се, е пълен с малки ( и не толкова малки) региони, които имат всички атрибути на истинската държава – фиксирано население, правителство, знаме, валута. Някои от тези региони могат да ви издадат и паспорт с биометрични данни. Но по различни причини те не са представени в Организацията на обединените нации, а повечето дори са игнорирани в световните карти.

Ник Мидълтън е географ от Университета в Оксфорд. Той е увековечил тези „скрити” земи в новата си книга „Атлас на страните, които не съществуват”. Прелиствайки страниците, ви се струва, че се намирате в паралелен свят с различна, забравена история и богата култура. Този паралелен свят дори има своя собствена международна футболна лига.

Мидълтън започва по подходящ начин книгата си – с Нарния. Идеята му дошла, докато чете книгата за вещицата, дрешникът и Луис Лъвът на 6-годишната си дъщеря. Главният герой Луис току-що бил преминал през кожените палта на гардероба в магическата земя Нарния. Тогава нещо озадачило Мидълтън. Като географ той разбрал, че не е нужно да се използва магия, за да се посети една страната, която „не съществува” в очите на повечето други държави. Дори когато разкаже за тези страни, Мидълтън не очаква, че те ще станат твърде разпознаваеми.

Приказката за Нарния вдъхновила географа Ник Мидълтън да изследва "страните, които не съществуват"

„След като започнах да търся някои от държавите, които на първо четени изплуваха в съзнанието ми, бях изумен от реалния брой на „страните, които не съществуват“. Можех да напиша не една, а няколко книги.”

Проблемът с „несъществуването” на тези страни идва от дефиницията за това, както е страна, която е твърде размита. „Това е доста шокиращо за един географ”, разказва Мидълтън. Някои цитират договор, подписан през 1933 година, по време на Международната конференция на американските щати в Монтевидео, Уругвай. Този документ декларира, че за да стане един регион страна, той трябва да има следните характеристики: определена от граници територия, постоянно население, правителство и способност да осъществява външна комуникация с други държави.

Въпреки това много страни, които отговарят на тези критерии, не са членове на Организацията на обединените нации (общоприети като краен печат за държавността на страната). Например Тайван – която има свой представител на Общо събрание през 1971 г., докато е в континенталната част на Китай. Дори случаят на Обединеното кралство Великобритания е малко странен, казва Мидълтън. „В рамките на нашата държава, Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия се разглеждат като отделните държави. Ние имаме нашите собствени спортни отбори, които се състезават един срещу друг – но има само едно място в ООН за всички”. „Англия страна ли е в такъв случай”?, питаме географът. „По тези критерии не е”, отговаря ни той. (Подобни въпроси веднага идват на ум, когато стане дума и за последния референдум в Шотландия).

В крайна сметка, Англия и Шотландия не се намират на страниците на реалистичния атлас на Мидълтън. Той се фокусира върху страните, които отговарят на изискванията на конгреса Монтевидео – фиксирана територия, население и правителство, но които нямат представителство в Общото събрание. Много от тези „страни” членуват в организация на страните, които не са представени в ООН, което си е тяхна алтернативна структура.

Шепа от имената в атласа на Мидълтън може би ще са познати на всеки, който е чел вестник: територии като Тайван, Тибет, Гренландия, Северен Кипър. Други са по-малко известни, но в никакъв случай по-малко сериозни; Мидълтън разглежда много примери като коренното население, което се надява да затвърди своя суверенитет. Един от най-тревожните случаи в историята, казва той, е този на Република Лакота с население от 100 хиляди души.

Другите са по-малко известни, но те в никакъв случай не по-малко сериозни; Middleton обсъжда много примери за коренното население надяват да затвърдят своя суверенитет. Един от най-проблемни случаи, казва той, се отнася до Република Лакота (с население от 100 000). Сгушена в центъра на САЩ, на изток от Роки Маунтинс, републиката се опитва да възстанови свещеното право на автономност на племето Лакота Суикс.
Племето Лакота Суикс по време на демонстрации

Историята започва през 18-ти век. От 1868 година най-накрая е подписано споразумение с правителството на САЩ, което им обещава право на живот в Блек Хилс. За съжаление, започва треската за злато и правителството скоро забравя за документа. Златотърсачите се тълпят в свещената земя на племето и безчинстват. Племето Лакота чака цял век извинение за кощунствата. През 1998 година, върховен съдия заключва по случая, че „по-нечестна сделка не може да се намери в американската история”. Съдът решава да компенсира племето Лакота Суикс с около 600 милиона долара, но те отказват да приемат парите. „Казват, че ако вземат парите, все едно са участвали в престъплението”, казва Мидълтън. Вместо това, през 2007 година организират марш с делегация от племето към Вашингтон и искат от САЩ официално да обяви оттеглянето си от териториите им, като се водят и съдебни битки за независимостта им.

Водачът на Баротсленд пристиха за традицонен лов

Подобни битки са се водели на всеки континент. Например в африканското царство Баротсленд с население от 3,5 милиона души, които напускат Замбия и Огониленд, за да се освободят от Нигерия. И двете обявяват независимост през 2012 г. В Австралия, междувременно, Република Mурауари е основана през 2013 г., след като местното племе е написало писмо до кралица Елизабет II с молба да получат легитимност да управляват земята си. Мурауари дават 30 дни отговор на кралицата – а оглушителното мълчание само потвърди правото им да управляват земята на дедите си.

Не всички страни, включени в книгата Мидълтън, имат такива дълбоки исторически корени – често те са открити от доста ексцентрични лица, надяващи се да се създадат нова, по-справедлива държава.
Леонард Кастли- принц на общността земеделци  Хътс Ривър

Мидълтън ни отвежда до Хът Ривър, в Австралия – малка община, създадена от земеделски семейства, които се надяват да избегнат стриктните квоти на правителството за зърно; следва създаването на свои собствени кралски титли, валута и пощенски услуги. „Имат и процъфтяващ бизнес и собствен печат“, казва Мидълтън. След десетилетия на борба, правителството се отказа от битката със земеделските общност и те вече не трябва да плащат данъци австралийската хазна.

В Европа може да сте чували за региона Форвик – малка част от Шетландските острови, с характеристики на държава, основана от един англичанин (от Кент) за насърчаване на прозрачното управление; Сийланд близо до Британския бряг; Кристияния – анклав в сърцето на Копенхаген. Последната страна се формира от група заселници, работещи в казармата през 1971 г. На 26 септември тази година, Кристияния е обявена за независима държава, със своя собствена „пряка демокрация“, в която всеки от обитателите (сега наброяващи 850) може да гласува по важните въпроси. Досега датското правителство си затваряше очите за дейностите в Кристияния; например за пушенето на канабис затваряше очите за решенията, взети от жителите на Кристияния. Например пушенето на канабис е разрешено там, но не и в останалата част на Дания. Макар че в Кристияния сами са си забранили употребата на твърди наркотици.

При наличието на толкова ексцентрични примери, Мидълтън все още не се е вдъхновил да създаде своя собствена държава. „След като се порових сред толкова интересни истории и копнежи за свобода и бойкот на подтисничеството, не мисля, че създаването на държава трябва да се направи с лека ръка. И на тези „несъществуващи държави” не трябва да се гледа само от забавната страна. За много хора това е въпрос на живот и смърт”.

Въпреки усилията, които е положил при изготвянето на атласа си, той подозира, че тези региони отново няма да се прочуят в цял свят и да получат дължимото признание. „Ако трябваше да правя реклама на някоя от тях то това би било Гренландия“, казва Мидълтън. Гренландия е автономна област на Дания, който вече има самоуправление. Това често се счита за първа стъпка към официално признаване.

Предвид наличните трудности да се определи какво прави една страна държава, то може би трябва да се преосмисли концепцията за суверенитет като цяло. Мидълтън подчертава, че когато един континент оцелява добре сред международната общност, това е знак, че не можеш да режеш от него земи, все едно са парчета от гигантска пица.

Все пак всеки, където и да е може да стане гражданин на Атлантиум.

Джордж II е император на Атлантиум

Може би това е само началото. Последните страници на атласа на Мидълтън съдържат два радикални примера, които поставят под въпрос всичко, което мислим и имаме предвид под думата страна.

Атлантиум. Столицата Конкордия се намира в отдалечена селска провинция на Австралия – там живеят повече кенгура, отколкото хора. Там са само административните сгради на Атлантиум – тя няма собствена територия, което означава, че всеки, навсякъде може да стане гражданин. В уебсайта на Атлантиум пише: „Във времето, когато хората все по-често са обединени от общи интереси и цели, не в рамките само на териториалните и национални граници, Атлантиум предлага алтернатива на дискриминационната историческа практика на даване на гражданство на лица въз основа на раждане или други обстоятелства”.

Всеки път, когато сте пътували в чужбина, сте преминали и през Елгаланд-Варгаланд. Двама шведски творци измислят това място, което има за цел да обедини всички области на „Ничия земя” по целия свят, включтелно немаркираната земя между границите на другите народи и всички парченца от морето, които се водят извън териториални води на друга страна’; всеки път, когато сте –пътували в чужбина сте минавали точно през Елгаланд-Варгаланд. В действителност, от всички страни, които географът Мидълтън е разглеждал, това Ергаланд-Варгаланд е най-близко до началната точка на атласа – Нарния. Тъй като артистите-създатели твърдят, че всеки път, когато сънувате или мислите ви отнасят нанякъде неясно къде – вие сте точно там – в Ергаланд-Варгаланд.

Последните две страни може би вече са твърде чудати, за да имат представител в ООН. Поне за повечето от хората. Мидълтън ги определя повече като опит да се провокира дебат около международните отношения. „Всички страни, които „не съществуват” показват, че има възможност планетата да бъде подредена и по един не толкова легитимен начин”, пише той в атласа.

Едно нещо обаче е сигурно – светът е в постоянно движение. „Никой от моите връстници не мислеше, че Съветския съюз може да се разпадне на части – но ето че има неочаквани промени”, аргументира се Мидълтън. Нови страни винаги се раждат, докато старите изчезват. В далечното бъдеще, всяка територия, която познаваме, най-вероятно ще се е превърнала в една от „страните, които не съществуват”.

 
 

Рецепта за кашкавалени пръчици

| от Росица Гърджелийска |

Сезонът на бирата е тук! Запретвайте ръкави и пригответе мезетата! Това тук е перфектното допълнение към следобедните хапки.

Нужни продукти:

125 мл вода
125 мл пълномаслено мляко
110 гр масло
140 гр безглутеново брашно – комбинация картофено, тапиока и оризово
1 ч.л. кафява захар
1 с.л. сол
5 яйца
1 голяма чаша настърган кашкавал
3 с.л. настърган пармезан
микс от семена – мак, сусам, слънчогледови семки

Ще ви е нужен пош с голям кръгъл накрайник.

DSCN8821

Начин на приготвяне:

В средно голяма тенджера загрейте водата, млякото, маслото, захарта и солта и разбъркайте с дървена лъжица до пълно смесване.

Когато течността заври добре, наведнъж добавете брашното и започнете да бъркате много енергично до получаване на тесто, което да се отлепи от стените на тенджерата. Целия процес отнема секунди. След като се отдели от стените, продължете да бъркате още 20-30 секунди.

Прехвърлете тестото в купа и оставете да изстине леко, но трябва да продължава да си е доста топло. Добавете кашкавала и разбъркайте добре.

Едно по едно започнете да добавяте четири яйца, като всяко яйце трябва да се поеме от тестото и то да стане хомогенно, преди да се добави следващото. За първите две яйца може да използвате миксер, но след това продължете с дървена лъжица.

Тестото трябва да стане меко, но не течно и в никакъв случай твърдо. Може да ви се наложи да използвате част от петото яйце. Така че предварително си разбийте петото яйце и остатъка ще използвате за намазване преди печене.

Прехвърлете тестото в пош с широк, кръгъл накрайник и се шприцоват топки с около 3 см диаметър върху хартия за печене или още по-добре – силиконова тавичка за печене.

Загладете повърхността с четка с остатъка от петото яйце, като действате внимателно, без натиск.

Поръсете със семената, пармезана и може би малко черен пипер.

Пекат се на 200 градуса без вентилатор около 25 мин., но в моята фурна стават за около 45, като ги оставям вътре във фурната, след като съм я изключила, за да се изсушат още повече. Трябва да станат златисти като на снимките. Ако не са – продължете да ги печете.

Трябва напълно да изстинат върху решетка.

Не е нужно да са пръчици, може да ги направите и като хлебчета – перфектни за бургери!

DSCN8817


 

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

 

 
 

Хари Стайлс оглави класацията на „Билборд“

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Стайлс оглави класацията Топ 200 на „Билборд“ с първия си самостоятелен албум, съобщи Контактмюзик.

Едноименният албум на бившия фронтмен на групата „Уан дайрекшън“ излезе на 12 май. Оттогава от него в САЩ са продадени 230 000 албумни единици. От тях 193 000 са традиционни дискове. Така Хари Стайлс измести Сам Смит по най-големи продажби през първата седмица за британски изпълнител в САЩ. Рекордът на Сам Смит беше от 2014 г. – 166 000 за албума „In The Lonely Hour“, който тогава дебютира на второ място.

Хари Стайлс стана и вторият британски изпълнител, дебютирал на първо място в класацията, след колегата си Зейн Малик от „Уан дайрекшън“.

Албумът на Хари Стайлс оглави и британската класация с 57 000 продадени копия.

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.    

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.