Страхът на Европа от Балканите

| от |

Европейски политици и мениджъри редовно предупреждават за опасността от „балканизация“, припомня Дойче веле. Но какво му е толкова кривото на балканския регион? Прeдубеден или реален е страхът на Европа от „балканизация“?

Ако перифразираме Комунистическия манифест от 1848 година, можем да кажем, че „един призрак броди из Европа – призракът на Балканите“. През месец март германската Бундесбанк предупреди за опасността от „балканизация“ при глобалното финансово регулиране. Президентът на германското сдружение за външна търговия Антон Бьорнер описва последиците от евентуалния отказ от еврото по следния начин: „Накрая ще настъпи балканизация и маргинализиране на Европа“. Бившият шеф на Гугъл Ерик Шмид пък предупреди за опасността от „балаканизация на интернет“. Бившият външен министър Йошка Фишер писа преди време в Зюддойче Цайтунг, че „Близкият изток може да се превърне в Балканите на 21-и век. А бившият британски външен министър и генерален секретар на НАТО лорд Джордж Робертсън отбеляза във „Вашингнон пост“, че „откъсването на Шотландия може да доведе до ребалканизация в Европа“.

Но какво им е толкова лошото на Балканите? Какви са тези Балкани и къде се намират?

Къде започват Балканите?

Известният словенски философ и социален теоретик Славой Жижек се опитва да определи географското местоположение на Балканите и установява, че това е почти невъзможно. За сърбите Балканите започват в Босна и Косово, защото православните сръбски християни векове наред защитават християнството от мюсюлманите. Живеещите на север хървати пък смятат, че Сърбия е входната врата на Балканите, окачествявайки я като деспотична и византийска. Словенците са на мнение, че са „външното предмостие“ на демократична Средна Европа и причисляват Хърватия към Балканите. За австрийците и италианците Балканите започват от Словения. За някои германци Австрия също спада към Балканите поради тесните си исторически връзки с тях. Някои северногерманци приписват на баварците известен балкански манталитет. „С други думи, Балканите винаги са другото, чуждото, разположено някъде на югоизток“, пише Славой Жижек.

Още по-трудно може да се опише понятието „балканци“. Във всеки случай тяхната характеристика е силно негативна, след като още през 1876 година канцлерът Ото фон Бисмарк заявява пред парламента, че „не би пожертвал и един померански гренадир за овцекрадците от Долни Дунав“. 11 години по-късно той заявявя, че Балканите изобщо не го интересуват. „За нас приятелството с Русия е много по-важно от това с българите и всичките приятели на България, които живеят тук“.

Предразсъдъци или основателен страх?

Днес нещата изглеждат другояче. ЕС и преди всичко Германия се опитват да убедят близкия съюзник на Русия – Сърбия да се включи в санкциите срещу Москва. Белград обаче категорично отказва, позовавайки се на тесните исторически връзки с „руските братя“. Само преди няколко дни сръбският политолог Иво Вишкович заяви, че това би било „равнозначно на самоубийство“ и без Русия „би поставило Сърбия на колене“. Повечето предупреждения за „балканизацията на Европа“ разглеждат понятието като разпад на цялото на много малки части. В ЕС щели да съществуват много малки държави, много и различни валути и интернет щял да бъде раздробен на отделни малки сегменти.

Векове наред две големи империи господстват над Балканите. Хабсбургите на Север и османците на Юг. От 19-и век балканските народи се освобождават от окупаторите си и създават национални държави. Границите обаче биват променяни в една или друга посока, тъй като в дългата си история Балканите са разделителната линия между Изтока и Запада, между изостаналия Ориент и напредничавия Запад. На Балканите възниква пъстър килим от националности. Днес бихме назовали това многообразие „мултикултурно богатство“.

След кървавите войни, включително през 1990- те години, Балканите се разпадат обаче на много малки държави. Словения, Македония и Косово имат общо население от два милиона души. Населението на Черна гора пък е само 620 000 души. Новите държави на Балканите имат и неуредени сметки помежду си. От гледна точка на Запада, тези страни са изостанали, без функциониращи държавни институции и пазарна икономика. Техните политици са алчни и корумпирани и контролират правосъдието и медиите.

Берлин и Западните Балкани

На тези проблеми е посветена и конференцията за Западните Балкани, която се провежда днес в Берлин под егидата на федералната канцлерка Ангела Меркел и министъра на икономиката Зигмар Габриел. В конференцията участват премиерите, министрите на външните работи, на икономиката и финансите на седемте страни-наследнички на бивша Югославия плюс Албания.

Хърватската културоложка Мария Каталинич, която живее в Берлин, приема „балканците“ също така неутрално както и „скандинавците“. Във вестник „Нови лист“ тя пише: „Ние сме балканци, когато надвишаваме банковия си лимит, когато часове наред пием кафе в работно време, когато не плащаме данъци, бием жените си и експлоатираме работниците. А когато имаме повече молове, отколкото детски градини, нямаме пари за тока, но децета ни имат айфони, тогава сме средноевропейци“. Белградският социолог Йован Бакич изобщо не разбира защо Западът гледа на „изостаналите“ Балкани от висотата на своята цивилизационна камбанария. „Балканите са конструкция на Запада“, казва той. „Един стереотип, възникнал още преди Първата световна война. Европа има своя „скала за Ориента“. Източна Европа е ориенталска, Югоизточна Европа – още повече, а арабските държави и Турция – най-вече“, казва Йован Бакич.

Още от средата на 19-и век в Румъния се води дискусия относно „балканизацията“. Всички са единодушни, че държавните структури на Балканите не са възникнали органично, а са били наложени от Запада. Друга обща характеристика за предимно селското население в региона е вековното подтисничество от Виена и Истанбул. Вследствие на това подтисничество населението в региона изпитва принципно недоверие към държавата. И маменето на държавата се е преврърнало в народен спорт в целия регион. По-късно, по времето на комунизма хората се опитват чрез лавиране и дребни хитрини да посмекчат безобразията и диктатурата.

В България хората гледат на Балканите по същия начин. Почти никоя държава не иска да бъде причислявана към Балканите, защото регионът минава за нецивилизован. Всеки балкански регион претендира за собствена кухня, макар повечето ястия да произхождат от османската или австрийската кухня. Симптоматичен е дългогодишният спор около наименованието на разпространеното арабско кафе „Мока“. Хората от Балканите твърдят, че има огромни разлики между гръцкото, сръбското и боснеското кафе „Мока“, макар натуралният продукт и приготовлението да се различават минимално. А въпросът кой е открил шишчето или баницата със спанак, кайма или сирене, се е превърнал едва ли не във верски спор.

Австрийците са шампиони в негативното си отношение към „балканците“. В Австрия хората от Югоизточна Европа биват наричани доста неласкаво „Tschuschen“. „Това е обозначение за човек, който е мързелив, мръсен, неискрен и нежелан. В най-добрия случай този човек може да бъде нает за определени мръсни и нископлатени дейности“, пише хърватският вестник „Нови лист“. Просто непонятно е при това положение „защо хърватските граждани непрекъснато се опитват да напуснат Балканите и да избягат на Запад“, продължава вестникът.

Днес 5 от 28-те страни-членки на ЕС са балкански държави. Още шест чакат пред входната врата за прием. По този начин проблемът за действителното или мнимо противопоставяне между Западна и Северна Европа от една страна и Югоизточна Европа, от друга, в недалечно време ще се разреши от само себе си.

 
 

Хари Стайлс оглави класацията на „Билборд“

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Стайлс оглави класацията Топ 200 на „Билборд“ с първия си самостоятелен албум, съобщи Контактмюзик.

Едноименният албум на бившия фронтмен на групата „Уан дайрекшън“ излезе на 12 май. Оттогава от него в САЩ са продадени 230 000 албумни единици. От тях 193 000 са традиционни дискове. Така Хари Стайлс измести Сам Смит по най-големи продажби през първата седмица за британски изпълнител в САЩ. Рекордът на Сам Смит беше от 2014 г. – 166 000 за албума „In The Lonely Hour“, който тогава дебютира на второ място.

Хари Стайлс стана и вторият британски изпълнител, дебютирал на първо място в класацията, след колегата си Зейн Малик от „Уан дайрекшън“.

Албумът на Хари Стайлс оглави и британската класация с 57 000 продадени копия.

 
 

„Туин Пийкс“ се завърна. Ето няколко неща, които ще видите

| от chronicle.bg |

„Туин Пийкс“ се завърна и ако никога не сте предполагали, че екранът отново ще ви потопи в Черната дупка, добре дошли в света на Линч! Вие никога не сте излизали от нея.

Вместо сериал, Линч предлага различен тип изживяване, който прилича по-скоро на насечен на части и дава на публиката онова, което иска – епизоди, които на теория могат да се преглътнат наведнъж. На практика обаче Линч ви казва – „преглътни ме, ако можеш“.

Визуално преживяване, което смесва кино, телевизия и театър, новият „Туин Пийкс“ не може да бъде описан. Той носи съвършения печат на създателите си Дейвид Линч и Марк Фрост, оставил следа и по лицата на героите си 26 години по-късно. Отново виждаме Кайл Маклоклан като агент Купър (или мистър С*), Шерил Лий като Лора Палмър (или не?), Рей Уайз като Лиланд Палмър, Катрин И. Коулсън като Дамата с дънера, Медхен Еймик в ролята си на Шели и много от другите познати лица.

Ако се страхувате от спойлери – трудно е да ви предоставим такива, защото верен на стила си, Линч оставя зрителя в недоумение какво се случва на екрана. Опитайте се да проследите и опитите за коментар по епизодите на западните медии – Vulture директно казва, че до голяма степен идеята е абсурдна.

Дейвид Линч обяви наскоро, че повече не смята да прави филми, но така или иначе е стигнал до момента, в който може да вложи своя специфичен стил във всяка медийна творба. 

Втори сезон на „Туин Пийкс“ беше последен през 1991 година заради нисък рейтинг. Днес Дейвид Линч не просто не е застрашен от спиране на епизодите – всички 18 части на творбата му са вече одобрени и ще бъдат излъчени без каквато и да е цензура или намеса от страна на Showtime – заедно с Марк Фрост могат да правят каквото си поискат на малкия екран в рамките на сериала.

Новият „Туин Пийкс“ предлага нефилтрирана версия на всичко линчовско, което сме свикнали да очакваме. Тук обаче имаме вече много информация от предходните епизоди – знаем какво се е случило с агент Купър (Кайл Маклоклан) и с Боб. В новия сезон Линч ни оставя да надникнем и към живота на познатите герои от Туин Пийкс, но ни потапя и в друга история.

Совите не са това, което са и онова, което ще видите на екрана, не е това, което очаквате. Независимо какви очаквания сте насъбирали в ума си 25 години. Ако не ви е страх от спойлери, вижте галерията.

 
 

Мюзикълът„Mamma Mia!“ се завръща

| от chronicle.bg |

Истинска радост очаква феновете на ABBA, Мерил Стрийп и мюзикълите през следващата година. От известно време се спекулираше, че ще има продължение на мюзикъла „Mamma Mia!“, който през 2008 направи фурор. От Universal вече официално потвърдиха новината. 

Въпреки че филмът не беше признат от критиците, приходите многократно надхвърлиха бюджета, а актрисата Мерил Стрийп признава в интервю, че това е продукцията, в която се е забавлявала най-много за цялата си кариера. Продължението е озаглавено „Mamma Mia: Here We Go Again!” и ще излезе по театрите на 20 юли 2018, точно десет години след премиерата на първата част.

Новината идва и със съответните промени в екипа. За разлика от първата част, чийто режисьор е Филида Лойд („Желязната лейди“, 2011), тази ще бъде режисирана от Ол Паркър („Най-екзотичният хотел Мариголд“, 2015). Но членовете на ABBA Бьорн Улвеус и Бени Андершон отново ще са продуценти и ще отговарят за музиката. Продукцията ще включва песни на легендарната група, които не присъстват във версията от 2008 г., както и някои от вечните им хитове, които за щастие ще чуем отново.

Сюжетът отчасти ще разказва за предисторията на персонажите, като това ще доведе до нови имена в актьорския състав, които да играят героите на Мерил Стрийп, Пиърс Броснан, Стелан Скарсгард, Джуди Уолтърс и Кристин Барански.

„Mamma Mia!“ е базиран на сценичен мюзикъл, който излиза през 1999 в Уест Енд, Лондон. Той разказва историята на младо момиче отгледано от майка си, която е собственичка на хотел на гръцки остров. (Филмът е заснет на остров Скопелос, Гърция). В навечерието на сватбата си тя кани трима мъже, предполагайки, че един от тях трябва да е истинският й баща. Всичко това се случва на фона на любимите на всички поколения от 74-та година на насам песни на шведската поп група ABBA.

Мюзикълът от 2008 г. стана световен хит още с излизането си, а приходите достигат 609 млн. долара.  Премиерата му събра за първи път на публично място членовете на ABBA след раздялата им през 1983 г..

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.