След изборите Украйна се насочва към Запада

| от |

Парламентарните избори в Украйна, на които прозападните партии получиха солидно мнозинство, са важна стъпка напред, въпреки че украинската икономика все още изпитва големи трудности, а Русия продължава да води тежки преговори с Киев за газовите доставки през зимата.

Блок от две партии, ръководен от президента Петро Порошенко, партията на премиера Арсений Яценюк и създадената в Западна Украйна партия „Самопомощ” вероятно ще формират споена коалиция и ще създадат голямо мнозинство, с което ще прокарат мащабни икономически и политически реформи.

Проруските активисти в източния Донецки басейн подмятат думата „фашисти”, когато говорят за правителството в Киев. Наистина, в Украйна има няколко яростно антируски групи, но новото парламентарно мнозинство няма да разчита на тях.

Бившият президент Виктор Янукович, който пагубно се люлееше между европейските и руските търговски споразумения, избяга от страната през февруари, за да избегне процес за корупция. Това бе нездрава основа за реформи и за отварянето на страната към Запада. Наскоро избраният президент и новият парламент обаче най-накрая възстановиха политическата легитимност.

Въпреки това в Украйна пропастите остават. Връщането на Крим, който беше незаконно анексиран от Русия, съвсем не е близка перспектива. По време на парламентарните избори населението в редица региони в Източна Украйна, които са под контрола на проруските сили, не успя да гласува. Въпреки това, в дългосрочен план подобни териториални единици не са жизнеспособни.

Гражданите в тези части на Източна Украйна в крайна сметка ще поискат да имат свои представители в парламента в Киев. Всъщност, една партия, която обединява бившите поддръжници на Янукович, също изпраща свои членове в новия парламент и няма нищо лошо в това управляващите да имат опозиция. Интересен факт е, че Комунистическата партия не влиза в новия парламент.

Сега украинските либералдемократи не могат да си позволят да изпадат в дребнави кавги, които погубиха бивш президент и бивш премиер – Виктор Юшченко и Юлия Тимошенкo, които пропиляха възможността, дадена им от Оранжевата революция през 2004-2005 г. Сега европейски мислещите партии трябва да си сътрудничат и да не изпускат от очи заветната цел. /The Globe and Mail/Фокус

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

Даян Крюгер: пътят към наградата в Кан

| от chronicle.bg |

След като на кинофестивала в Кан снощи Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса във филма „Изневиделица“, погледите се насочиха към нея. Киноманите, разбира се, знаят коя е Даян Крюгер, но ние сме длъжни да припомним:

Даян се ражда на 15 юли 1976 в семейството на банков чиновник и компютърен специалист. Има по-малък брат – Щефан. От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. Контузия обаче рано прекратява балетната и кариера. Когато е на 13 години, родителите й се развеждат и тя е отгледана от майка си. Оттогава досега не поддържа връзка с баща си, чиито проблеми с алкохола са причина за развода.

След травма загубва възможността да се занимава професионално с балет и се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми.

MV5BMTQ1MDM1NDQyM15BMl5BanBnXkFtZTgwMTg1MDc3MTE@._V1_SY1000_CR0,0,674,1000_AL_

Дебюта си на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита Троя, където играе Хубавата Елена. Същата година се снима в друг голям филм – Съкровището, където си партнира в главната роля с Никълъс Кейдж. През 2007 г. участва в продължението на филма и е водеща на церемонията по откриването и закриването на кинофестивала в Кан.

През 2009г. се снима във филма на Куентин Тарантино „Гадни копилета“ , за което е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля за Screen Actors Guild Award.

В галерията може да видите ролите й, които със сигурност си струва да гледате.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.