Симеон Сакскобургготски: Не давах децата ми да идват тук, за да не се говори, че ще ги вкарам в бизнеса и ще връщам монархията

| от |

Симеон Сакскобургготски в интервю за в.24 часа

 

- Г-н Сакскобургготски, все по-рядко ви виждаме на публични места. Пътувате ли много, с какво се занимавате?

– 10 месеца в годината съм тук. Имам много работа и не съм човек, който си прави реклама, затова сте с такова впечатление.

- С какво се занимавате? Как минава един ваш ден?

– Много натоварено, защото имам връзки с хора от цял свят, които поддържам. Имам и много срещи със сънародници. Понякога пътувам из страната и се срещам с хора. Денят ми е ангажиран прекалено много за възрастта ми. А на моята възраст човек вече би искал да си гледа спокойствието.

 

- Но това не зависи ли само и единствено от вас?

– Неуважително е да отказваш срещи и да проявяваш незаинтересованост, твърде егоистично е.

- Имате прекрасна градина, остава ли ви време за нея?

– От време на време, събота и неделя,

като ми остане

време, обичам да

градинарствам,

това ме разтоварва. Както кралица Виктория – когато имала много грижи, обичала да градинарства “ожесточено”, както сама казвала. И аз така, без да се сравнявам с нея, разбира се. Но е много приятно, негативната емоция изчезва.

А негативна емоция не липсва в нашата страна, за жалост. Защо? Толкова подготвени и способни хора има и въпреки това е доста разпространен синдромът, който аз наричам “Вуте”, както и фразата “Да, ама…”. Рядко ще чуете някой да каже, “Браво”, винаги е “Да, ама…”.

Сега чета една много интересна книга – “Аферата Батенберг”. Авторът е правнук или нещо подобно на министър Орошаков от времето на Батенберг. Има политически моменти, които ако бъдат публикувани днес, биха звучали напълно актуално. Това означава, че за 120 г. нищо не се е променило! Да не говорим за приликите с персонажите на Хаджийски или Иречек. Това са 4-5 поколения, а мисленето продължава да е същото. Жалко е, защото можехме да постигнем повече и да вървим по-бързо в правилната посока.

- Колко поколения още трябва да се сменят, за да потръгнат нещата?

– Не знам. С цялата информация, която ни залива, е много по-лесно да се поучим от добрите примери в други страни и ако наистина сме решени да се променим, ще успеем.

Наскоро бях в Словакия и ми направи впечатление – относително малка страна, която премина през големи изпитания след раздялата с Чехия – колко са напреднали, инфраструктурата им е невероятна, има оптимизъм, желание, в провинцията е чисто и спретнато. И се питах – защо и ние не можем? А имаме дори повече природни дадености от Словакия.

- И как си отговорихте на този въпрос? Къде е причината – манталитет ли, политици ли?

– Не съм си отговорил. Не обичам да търся виновници. Но ми се иска да сме като словаците.

Скоро се видяхме с представителката на Хондурас по въпросите на културата и тя каза, че има река в Хондурас, която се казва България. Това е

единствената река

в света, която

носи името на

България

Кръстена е от български емигранти, които отишли да работят там преди много години – около 200 души. И така е останала.

- Вие работите в посока на културата в последните години – концертите в двора на двореца “Врана”, отварянето му като музей…

– Да, идеята за тези концерти на Софийската филхармония е много добра, стана чудесно, може би ще ги повторим и догодина.

А музеят в двореца – ако успеем скоро да го довършим, ще е добре, защото срещаме доста трудности. Събрани са толкова предмети, вещи, които съм докарал от Мадрид, Кобург и другаде, за да останат тук.

За Третото

българско

царство няма

нищо, то е

просто заличено

А пък има с какво да се гордеем от онова време и защо да не го покажем.

- Боли ли ви, че казвате, че е заличено Третото царство в историята?

– О, това не е лично. Аз само го констатирам. Намирам, че е жалко, но не защото съм пряко свързан, а защото всеки народ трябва да уважава историята си. Дали човек е съгласен и съпричастен с даден момент, е едно, но историята си е такава, каквато е. И ме учудва, че така систематично при нас просто се заличават определени периоди от нея.

- Ние, българите, като че ли сме склонни да си пренаписваме и преразглеждаме историята?

– Такива явления има, да. Но вижте Франция – през какво ли не са минали, но се гордеят с всеки епизод от историята си. Други страни също. И ние трябва да го направим, но явно е нужно време.

- И може би смяна на чипа, както казахте преди?

– Този израз ми изяде главата. Но днес виждам, че се използва – дали с ирония, или не, което показва, че има нещо вярно в него.

- Подхождате към себе си с чувство за хумор?

– Да, човек не бива да се взема на сериозно, защото тогава губи връзка с действителността.

- Затова ли решихте да направите изложба с карикатури за себе си?

– Събирам такива карикатури. Често авторите са ми ги изпращали, което е много любезно, повече от 100 са. Карикатурата е нещо много фино, говори дори повече от думите. Някои от нашите карикатуристи са феноменални като усещане и интуиция, като изображение. Да видим как ще се приеме.

- Имате притеснения, че тази изложба няма да се приеме добре от хората?

– Не, но е нещо по-нестандартно.

- Какво ви подтикна да ги покажете?

– Един ден ги гледах и си казах – защо да не се посмеят хората. А и е нещо различно. Имам много добри карикатури на Нинов, на Комарницки, на другите. Като премиер поканих г-н Комарницки в кабинета си да се запознаем, защото винаги е много духовит.

 

Баща ми също имаше много добри карикатури.

- Запазена ли е неговата колекция от карикатури?

– Не. Знам за нея повече от стари вестници. Рисунките бяха от поколението на Бешков, този стил. Спомням си смътно, че по стената на вътрешната стълба в двореца “Врана” имаше карикатури, но не помня една отделна.

- Това хоби по наследство ли ви се предава?

– Може би е по наследство да не се възприемаме прекалено на сериозно.

- Аристотел е казал: Самоиронията е добродетел на аристокрацията.

– Това са думи, които звучат като шаблони. Всъщност е до характера на човека, няма нищо класово.

- Разликата е, че много хора нямат чувство за хумор, когато става въпрос за тях самите.

– Може би защото са станали обект на една карикатура и го вземат присърце. Когато зачестят шаржовете и карикатурите, човек претръпва. А и

на определени

длъжности е

почти неизбежно

да не си

обект на вицове

Спомням си, че имаше много вицове по адрес на крал Хуан Карлос, при това не много доброжелателни, и той ги разказваше. Това фрапираше хората, но в добрия смисъл, защото правеше впечатление, че не се обижда.

- Вие колекционирате ли вицове за себе си?

– Скоро не съм чувал нищо, поне не е стигнало до мен. А има ли?

- За съжаление, не помня вицове и не мога да ви кажа. За Тодор Живков знам, че има много.

– Да , има чудесни.

- Българинът обича да разказва вицове…

– Да, но това също е здравословен отдушник.

- Но за вас не си спомням да съм чувала, може би хората не ви определят като герой на вицове. Все пак нека си спомним как ви посрещнаха през 1996 г.

– Да, преди да стана злият премиер. След това “акциите” ми паднаха много. Но през 1996 г. беше трогателно и уникално, колкото и да го забравят някои.

- Какво разказвате за този период от живота си в мемоарите си, чието издаване предстои?

– За мен важното беше да представя събитията от първа ръка – аз съм този, който разказва. А не все някой да ми приписва легенди и митове. В живота си съм бил свидетел на много интересни моменти, някои, бих казал, съдбоносни. Затова децата ми настояваха от години да напиша мемоари. Аз все отлагах, защото ми се струваше и донякъде нескромно. Но постепенно се събраха огромно количество документи, записи, бележки. Водя дневник от 1952-1953 г., така че това само по себе си е доста материал. Трябваше да се систематизира и отсее. Оказа се доста работа, за да не стане огромно “тесте”. Защото, първо, никой не би го прочел и второ, струва ми се много претенциозно. Имаше какви ли не варианти, но избрах да оставя един разказ за живота си, написан лично от мен, преди да приключи моят етап на този свят.

- Какво подбрахте като моменти от вашия живот?

– Не исках да бъде хронологично. Логичното е да започнеш с раждането, детството, юношеството и т.н. Но това е скучно за читателя. Затова подбрах различни периоди. Започвам с връщането ми през 1996 г. и продължавам с различни събития.

- Как подбрахте моментите?

– Много трудно, съкращавайки страшно много. Трябваше да се разделя с неща, които ми се струват интересни, но за читателя не са. Така постепенно стигнах до вариант, който мисля, че ще е любопитен, без да е претенциозен.

- Защо избрахте за начало завръщането си в България?

– То беше впечатляващо и по света, не само в България. Винаги съм имал широк мироглед, все гледам с едно око към света. А това беше световно явление. Съжалявам да го кажа, изглежда нескромно. Но благодарение на нашите сънародници беше нещо съвсем уникално. И също премиерството ми. Това са теми, които са извън стандартите. Ето, връщаме се пак към нестандартното. Пък и съм чел толкова много спомени и автобиографии, исторически книги – човек придобива подобен начин на мислене и на описване на събитията.

- Разкажете ни нещо, което не е известно на широката публика.

– О, има много. Това е цял един живот, толкова лични спомени.

Не е, за да пълня

фейсбукове или

да си правя селфита

- А правите ли си селфита?

– Абсолютно не. Намирам това за загуба на време. А и винаги съм държал на дискретността – знам, че тя бе тълкувана като потайност или друг дефект в мен. Това е от уважение към другия – защо аз трябва да ви налагам моите критерии, разсъждения, вкусове.

- Заради тази си дискретност май останахте неразбран?

– Това, което съвестта ми диктува, ми стига. Дали някой ми е благодарен, или не – не е важно.

- Вижте Бойко Борисов как стана народен любимец – широката публика “влезе” в дома му, “отиде” на фитнес и на мач, видяха хората, че е като тях, и това го направи много харесван.

– Това е въпрос на характер. Но има и много хора, които са като мен, и въпреки туй оцеляват и ги харесват. То е и въпрос на харизма. Но може би и възпитанието… Първоначалните уроци по възпитание в Египет – може да ми е останало нещо, което англичаните имат – тази тяхна затвореност. Не бих могъл точно да определя.

- Може би мемоарите ви ще ви направят по-отворен за хората?

– Нека видим как ще реагират хората.

- Усещам притеснение как ще реагират хората – и за карикатурите го споменахте. Защо, много негативизъм ли събрахте, че ви смущава общественото мнение?

– Може би донякъде да, защото

съм бил като

гръмоотвод за много

негативни чувства

Пък и аз винаги се съобразявам, защото за мен това е чудесен начин човек да може да “пилотира”, отчитайки отношението и чувствата на хората.

- Негативизмът усеща ли се по темата за имотите ви?

– Това е толкова изкуствено създадена тема! Сякаш няма други имоти в страната или имущества, натрупани за няколко месеца, от които никой не се интересува. А собственост, принадлежала на 3 поколения, продължава да е чудесна “дъвка”. Моите имоти станаха боксова круша. Ако наистина ме интересуваха само имотите, нямаше нужда да се връщам дори – щях да натоваря адвокати да свършат работата и щях спокойно да си стоя в Испания. Цялата история е толкова нагласена. Може би тези, които стоят зад това, имат своите съображения.

Моите уважения, всеки има право на мнение, но да застават срещу фактите и да си затварят очите пред истината, е прекалено… Забравяме, че сме в ЕС в ХХI век и частната собственост е неприкосновена. Това е знак, че не си даваме сметка, че времената са се променили. Но и това ще мине – всяко чудо за 3 дни.

- Смятате се за боксова круша по темата. Защо?

– Да. И това е най-ужасното, защото не отговарям на нападки,

не заплашвам никого,

не искам да

купувам никого

Не се опитвам да контролирам когото и да било, нито да влияя на нагласи. И става много удобно. Защото други се опасяват.

- Кои?

– Много хора са зависими от други и се съобразяват с това. А моят случай е идеален за тези цели. Отгоре на туй – като “наругаеш” Симеон, ставаш забележим. И това също е забавно дори като идея. Има персони, които не знам доколко са значими с това, което са направили в живота си, но си позволяват да ме атакуват. Така привличат общественото внимание. Донякъде е тъжно, но по-скоро за изпълнителите, а по-малко за потърпевшия. Защото аз имам ясна представа за това какво е етика и морал. С времето човек си изгражда броня.

- Не ви нараняват тези атаки, така ли?

– Е, невинаги е така, защото сме хора. Но не бива човек да хленчи и да прави капитал от това.

- Вече доста години сте извън политиката – като гледате днешните политици – изгуби се май добрият тон, който вие въведохте, нещата много ли се промениха?

– Да, констатирам го със съжаление. Дано този тон да се възстанови, да се осъзнае, че толерантният подход, диалогът помагат да се разбират хората и създават по-позитивен имидж на страната.

- Преди изборите призовахте да се гласува и поискахте широка коалиция да управлява.

– Повтарям до втръсване да се гласува, защото демокрацията се крепи на това. А не да се отрича всичко, да се заклеймяват идеи или хора. Защото, ако не участваш, после нямаш право да критикуваш и да протестираш. Но това е явление в много страни, не само от бившия соцлагер, където поради намалялото доверие в политическата класа хората се обезверяват и отиват в други крайности, които едва ли са много рационални и позитивни.

- Често имате срещи със западни политици – как изглежда България в очите на Европа?

- Нестабилността се вижда. Опитвам се да обяснявам, че не е чак толкова… Но понякога е трудно, защото хората имат преки наблюдения. В международните отношения финансите са най-чувствителните. Първите, които казват hands out (вдигаме ръце – б.р.) от някоя страна, са именно финансовите и бизнес средите, когато усетят, че има несигурност за парите им.

Затова, не че се поставям като казус, пази Боже, но като добре познат по света, новините за проблеми с моята собственост – държавата първо ги връща, а после иска да ги вземе обратно – не можете да си представите какъв отрицателен ефект имат.

Боли ме, защото моят

“казус” се отразява

на бизнес средите,

които казват – как да инвестираме в България, ако нямаме гаранция. Понякога тесногръдието и озлоблението на някои хора, които не се интересуват какво се случва на 100 м извън границите ни, може да навреди на имиджа на държавата. Темата е уж за вътрешна консумация, а не е така.

Но за това си има процедури, в крайна сметка правосъдието е най-важното.

- До Страсбург ще стигнете ли за имотите си? Там вече имате дело за мораториума върху горите и имотите ви, нали?

– Делото върви от години. Защитавам се като европейски гражданин, далеч съм от това да съдя родината, както веднага се опитаха да кажат “доброжелатели”. Нищо повече.

Спомням си като премиер колко ми беше криво, когато с министъра на правосъдието се събирахме да разглеждаме многото дела срещу България. Спечелени дела заради грешки или недогледани пропуски. И съм се ядосвал за тези грешни пари, които трябва да се изплатят, защото държавата не си е свършила работата както трябва. В повечето случаи, ако казусите са били професионално разглеждани, а не единствено с цел как да навредим някому, е можело да се предотврати осъждането на държавата.

- Във вашия казус има ли политическа поръчка или икономически интереси? Има ли политическа намеса в решенията на съда?

– Това ще се види, не искам да се произнасям. Но че има нещо ненормално – всеки може да го разбере и да си зададе този въпрос.

- Ще ви върна на политическата ситуация у нас – очаква се нестабилността да продължи, да не може да се състави правителство…

– Не бива да обобщаваме, нестабилност е голяма дума. Такива политически моменти има навсякъде. Това не е драма, ако погледнем страни, които са политически по-еволюирали от нас и “по-стари” демокрации – и те минават през оставки на правителства, предсрочни избори и друго.

Би било най-добре повече хора да си подадат ръка и да осъзнаят, че с по-широко ветрило се управлява по-спокойно. Или може

да се определят 2-3

приоритета и да се

споразумеят по тях,

независимо дали са единомислещи в политиката. Вижте Германия как функционира, и други страни с коалиции. Но… дано, дано, дано. Хубаво ще е и за обществото да усети, че се тегли каруцата в една и съща посока.

- Какво ще научат политиците от мемоарите ви – какъв опит им предавате, какъв съвет давате?

– Ако някой си направи труда да прочете, може би да му зададете въпроса на него. Не претендирам нито да давам уроци, нито да се правя на велик арбитър. Чел съм такива “феноменални” мемоари, в които прозира такова самодоволство и мания за величие. Затова съм внимавал много да не изпадна в подобно залитане.

- Кой първи прочете книгата ви – някой от семейството?

– Не. Не налагам такива изтезания на семейството ми. Достатъчно главоболия им създавам с многото ми ангажименти и неща, които съм принуден да върша. Те знаят през какво съм минал, най-вече през последните години.

- Сега намирате ли повече време за внуците и семейството си?

– За съжаление, не. А и внуците вече са големи, трима са студенти, заети са. Колкото и да прескачам до Лондон или Мадрид, а до Рабат вече няколко години нямам време да гостувам на Калина… Когато имам възможност, ги виждам и им се радвам. Те ме наричат “дядото от България”.

Може би, ако имахме възможност преди… Но събитията дойдоха късно – синовете ми вече бяха започнали кариерите си, бяха се оженили. И да им кажа изведнъж – елате си в България… А когато бях премиер, беше толкова мъчително, имаше толкова намеци, че искам да върна монархията или да ги вкарам в бизнеса – затова

често им казвах:

Деца, недейте идва!

Виждах как се тълкува присъствието им тук. Беше много тежко. Сега вече са толкова професионално ангажирани, снахите също, че е трудно да ги “присадиш” отново. Щеше да ме радва да ги имам по-близо и да си общуваме, но… Царицата е тази, която прави повече commuting (пътува регулярно между две дестинации – б.р.). А и тя няма постоянно занимание тук. Но такъв е животът. И в книгата го казвам – нищо не зависи само от един фактор. Винаги е съчетания на всевъзможни обстоятелства.

- Какво правите с внуците си, когато сте заедно?

– Говорим си. Те вече са големи, отиваме в някой ресторант или ги каня някъде, където им харесва. Инстинктивно, както правят дядовците. Но е много по-удобно, защото със синовете и дъщеря ми съм бил много строг, а със следващото поколение имам привилегията да ги глезя.

- Има ли момент на равносметка в мемоарите ви?

– Не. Не го правя. Има един израз на френски “да се изкушава съдбата” – какво ме чака утре, зная ли. Затова е много по-добре да не навлиза човек в такива рамки. Важното е да е спокоен със съвестта и да е доволен. И благодаря на Господа за всеки ден, това дава най-много спокойствие.

 
 

Празнуваме Св. Константин и Елена

| от chronicle.bg, по БТА |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Император Константин е погребан в златен ковчег в църквата „Свети Апостоли“ в Цариград, а градът 16 века носи името му – Константинопол. Оттогава на 14 септември църквата чества Въздвижението на честния и животворящ кръст.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушката в чувал“.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа, но почти само като атракция.

Празникът започва няколко дни преди деня на Свети Константин и Елена – със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата.

На мегданите предварително е приготвена голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а всички се събират около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно – и хороводните мелодии, предназначени за обреда.

Когато огънят стихне, останалата жарава – живите още въглени, се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на Св.Св. Константин и Елена.

В жаравата влизат боси нестинарите, които най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути.

След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

Семейството на Крис Корнел не вярва, че се е самоубил

| от chronicle.bg |

Семейството на фротмена на Soundgarden Крис Корнел оспорва „заключенията, че той преднамерено и съзнателно“ се е самоубил, съобщава БТА.

Близките на певеца разпространиха изявление, че преди резултатите от токсикологичните изследвания не могат да са сигурни за причините за смъртта му и дали е приел някакви субстанции. Според адвоката Кърк Пасич, Корнел е имал рецепта на лекарството Ативан, което се предписва срещу тревожност и има различни странични ефекти.

Музикантът беше намерен мъртъв в хотелската си стая в Детройт в сряда, след като изнесе концерт в града.
Съпругата му Вики Корнел посочва в изявлението, че когато е говорила с него след концерта в Детройт, той й е казал, че може да е взел „един или два ативана повече“ и говорел завалено.

Съдебният лекар в Детройт каза, че Корнел се е обесил. Полицията обясни пред два местни вестника, че музикантът е намерен с ремък около врата.

 
 

Кръсти детето си Алцек – вземи 200 лв.: 12 неща, които ще се случат след това

| от |

- Здрасти, как се казваш?

- Здрасти, аз съм Алцек, приятно ми е!

- Как?

- АЛЦЕК. Алцек Иванов. А ти?

- Аз съм Уя, приятно ми е. Уя Петкова.

- Хубаво име. Откъде идва, кръстена ли си на някого?

- Не, просто нашите са искали кратко, звучно и модерно име. А ти на кого си кръстен?

- Ааа, на хан Алцек, брат на Аспарух, пети син на хан Кубрат, гасталд в Самниум, живял в Гало Матезе, Сепино, Бояно и Изерния на регион Молизе в Централна Италия. Наш’те са ме кръстили на него, щото едни са раздавали по 200лв. да си кръстиш детето така. Супер оферта.

Ето такива диалози ще се водят след двайсетина години, когато кръщаваните днес деца ще се запознават на бутилка „Шуменско“ бомбичка, която дотогава ще е изчезвала от пазара два пъти и отново ще е излязла, защото ретрото пак ще е на мода.

18527164_1806758336318782_3450110848834296977_o

През последните години положението с имената на българските деца излиза извън контрол. Все още сме далеч от една България, в която начело на мъжките имена стои Магнъс, а на женските – Рапсодия, но тенденция за отдалечаване от българщината в кръщаването на децата има.

Затова патриотите (ама не в политическия смисъл) от фондация „Въздигане“ обявяват своята инициатива за поощряване на младите семейства да кръщават децата с истински, български имена. Родителите, които кръстят своите отрочета Аспарух, Кубрат или Алцек, ще получат 200 лв. за това, че са подкрепили българското. Безвъзмездно. От фондацията не уточняват дали ако някой реши да кръсти бебето си Алциок вместо Алцек, ще получи сумата. Някои историци твърдят, че Алциок и Алцек са една и съща историческа личност, а други ги смятат за родственици – баща и син, но за тези хипотези няма преки доказателства.

Все пак нека си представим и още 12 неща, освен обичайния диалог от бъдещето, който ще се случи в резултат от тази патриотична благотворителност: 

1. Двеста майки на деца с името Аспарух излизат на протест пред парламента, защото са избързали с раждането и няма да получат 200 лв., въпреки че синовете им са носители на българското име. Ще изискват изплащане със задна дата.

2. 2/3 от бебетата от квартали „Христо Ботев“ и „Факултета“ в София през идната година получават имената Кубрат-Аспарух, Алцек-Кубрат и Аспарух-Алцек. За двойно застъпване на родните имена от „Въздигане“ би трябвало да дават по 400 лв.

3. Пенсионерите, които се казват Аспарух, Кубрат и Алцек, отправят протестна нота до всички институции с искане да получат поне по 150 лв. бонус към юнската пенсия.

4. Ромски босове влизат в мръсни схеми с подкупни лекари в АГ отделенията на болниците и на ромите се назначават ин витро процедури, за да се раждат повече близнаци. Парите, дадени за братята Куби и Паро, се разделят между родителите им, босовете и медиците. Всички стават много богати.

5. Валери Симеонов внася в парламента законопроект българите, които кръщават децата си с родоотстъпнически имена да бъдат облагани с данък „чуждестранно име“.

6. Във Facebook се създава група на майките на деца с имена Калоян, Тервел, Кардам, Омуртаг и Крум, в която младите майки, които никога нямат никакво време, по цял ден пишат във Facebook колко е несправедливо, че никой няма да кихне 200 лв. за техните хлапета. А имената им пак са хански.

7. Инициативата се разраства и през 2020г. най-популярните имена сред малките българчета са Вихтун, Котомер и Звинич за момченцата, и Енравота, Чепа и Перина за момиченцата.

8. В родилните отделения се въвежда система за проследяване имената на предишните деца на родилката и се забранява трето подред момченце да се кръщава Кубрат.

18595167_1809583052702977_6456666332929372966_o

9. Родителите, които харесват името Вълчан повече от Алцек, роптаят защо за Вълчан се дават само по 100 лв. Да не би името да е османско?

10. Собствениците на деца, които искат да припечелят някой лев, но и да кръстят децата си с нещо модерно, ще прибегнат до комбинации като Аспарух-Роберто, Кубрат-Фернандо и Алцек-Алфонсо. Това ще има дълготрайни последици върху психичното здраве на децата и много психотерапевти ще забогатеят след петнайсетина години.

11. Любопитни тълпи ще се поинтересуват за произхода на нестандартните имена и ще установят, че изначално те не идват от братята Кубрат и Тервел Пулеви.

12. За момичета с имената Кубрат и Аспарух ще започне да се плаща двойно.

 
 

Актьори, използвали дубльори за голи сцени

| от chronicle.bg |

Голите сцени са кофти изживяване. Независимо дали ви звучи яко да сте без дрехи в леглото с Брад Пит, ако всичко е на ужким, а наоколо щъкат оператори, режисьор, гримьори и случайни статисти, едва ли ще искате да показвате гърдите си.

Именно затова мнозина избират да ползват дубльори.

Може би най-известен в последните години е случаят с Лина Хийди от Game of Thrones. Актрисата е в ролята на Церсей, която трябва да преживее „похода на срама“, за да може да се прибере в дома си, след като е държана като затворник от религиозна секта. Героинята на Хийди трябва да премине през целия град напълно гола. Актрисата обаче отказва и вместо нея виждаме тялото на дубльорка.

В галерията ви предлагаме още няколко примера за подобни случки.