Си Цзинпин и „неизбежният“ залез на капитализма

„Съветските комунисти бяха недисциплинирана орда, в която всеки правеше каквото си реши“ – оценката е на китайския президент Си Цзинпин, който е твърдо решен да не допусне повторение на онова, което стана в СССР или ГДР. Репортаж на Дойче веле.

„Една демократична диктатура не бива да бъде отслабвана чрез реформи на правовия ред“, убеден е още Си, в чиито речи личи искрена загриженост за бъдещето на комунизма в Китай. Колко голяма е реалната сила на партията, ако някой ден се появи нужда тя да я докаже? Това е трудният въпрос, който китайският партиен и държавен ръководител редовно задава и на висши функционери, в очакване да разбере дали са готови да защитят социалистическата система, ако се стигне до револючия.

Си твърди, че на преобладаващата част от функционерите може да се разчита, но същевременно предупреждава: подкрепата за поетия курс и вярата в комунизма не могат да се проверят с рентген или компютърен томограф. Казано по друг начин, китайският президент не прелива от доверие към кадрите си.

Би могло да се предположи, че източник на неговата нервност са протестите в Хонконг. Но не е така – опазването на най-голямата в света комунистическа партия и нейните ценности бе на дневен ред още преди това. Или – както заяви Си при избирането си за партиен лидер – партията не би трябвало да е колос на глинени краки като някогашната КПСС.

Страховете на президента влизат в рязко противоречие с образа на „скала в бурно море“, използван от него често, за да характеризира китайската политическа система. В наскоро публикуваната книга с негови речи Си многократно предупреждава, че трябва да се извлекат поуки от горчивия опит по разпадането на Съветския съюз и ГДР.

За всичко са виновни ръководителите на Москва…

Си е убеден, че за този разпад е виновно московското ръководство, предало всички принципи на комунизма. От речите се разбира също и това колко уверено държи Си юздите на властта, който отдавна вече управлява по-скоро като самодържец, отколкото като „пръв сред равни“. Както казват в Китай – написаното слово отразява душата на автора си. И тази книга действително е добро огледало на мислите, стила и личността на китайския президент.

Въпреки проявявания от него реализъм, Си не е просветеният прагматик, за какъвто го смятат мнозина на Запад. Основен приоритет за него има укрепването на властта и на социалистическата система. В свое изказване от началото на 2013-та, например, той предупреждава да не се отпускат твърде юздите. Съветската империя пропаднала, тъй като допуснала „напълно да бъдат отречени нейната история и тази на партията, както и значението на Ленин и Сталин“. Посочено е още, че покрай това историческият нихилизъм и мисловната обърканост силно са се разпространили, а подобно нещо в Китай не бивало да се допуска.

Речите на Си Цзинпин показват колко идеологизирано мисли един от най-мощните световни политици, който е начело на втората по сила икономика в света и на най-многочислената армия. Със своята визия за „китайската мечта“ той се бори за утвърждаването на Китай на световната сцена като голяма и силна нация. Но като партиен лидер си има съвсем конкретна задача – иска да стане първият китайски лидер след Мао, който не само използва социализма като средство за легитимация, но и вярва в него. Си постоянно повтаря, че води страната си по пътя към съвършения комунизъм. Но не с „голям скок напред“, както го е мислил някога Мао, по време на чието управление 20 милиона души измират от глад.

Непоколебима вяра в „китайския модел“

Си е твърдо убеден, че социализмът по „китайски модел“ е най-сигурният път за превръщането на Китай в благоденстваща и силна държава. Днешният китайски президент обаче отчита, че темпото на развите, наложено едно време от Мао е било „нереалистично“. Според Си, комунизмът си остава правилната цел, за чието постигане обаче са необходими няколко десетки поколения. Един ден щяло да се стигне и до предсказания от марксистите „неизбежен“ залез на капитализма – макар и в по-далечен план.

Си не допуска критики към системата, и най-вече към комунистическата партия. Неговата теория за провала на Съветския съюз гласи, че московските комунисти са се превърнали в „недисциплинирана орда“, в която всеки говорел и правел каквото си иска. По време на т.нар. гласност и перестройка партията била захвърлила демократическия централизъм и другите си принципи, разрешавайки на своите членове да изразяват мнения, различни от официалните позиции. Тя допуснала дори методи на самоуправление, а това в крайна сметка довело и до очакваната катастрофа.