Ще засегне ли операцията в Газа нормализирането на отношенията между Турция и Израел

| от |

9AP887084857608

в. „Тудейс заман“, Емре Услу, 21 юли

Операциите на Израел в Газа продължават да отнемат живота на невинни. Както може да се очаква, хора по целия свят реагират на това, което Израел причинява на хората в Газа.

Очаквано турската общественост реагира гневно на ужасяващите кадри, показани по новините. Турците излязоха на улицата, за да изразят своя гняв към Израел.

Правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) не пропусна възможността да превърне яда на хората в свой предизборен коз. Първо дъщерята на премиера Реджеп Тайип Ердоган се появи пред посолството на Израел, за да протестира, а след това депутати и представители на ПСР отидоха на протестите. Последно, но не по значение, премиерът Ердоган се качи на подиума и остро критикува Израел. Дори сравни това, което Израел върши в Газа, с геноцида на Хитлер срещу еврейския народ.

Онези, които не познават достатъчно добре Ердоган, лесно биха си помислили, че реакцията му към Израел е искрена, израз на неговия ислямски произход. Дълго време аз самият си мислех, че реакцията му спрямо Израел произхожда от ислямисткото му минало.

Когато обаче по-задълбочено разгледах кога и как той реагира към Израел, осъзнах, че за неговата реакция няма друга причина освен да консолидира избирателите му. 

Например, реакцията му с „one minute“ (фраза на английски език, с която Ердоган се обърна към модератора на икономическия форум в Давос през 2009 г., недоволствайки от предоставеното му време за реч, преди да напусне разгневен след остри критики към Израел, бел.ред.) спрямо израелския президент Шимон Перес в Давос през 2009 г. беше точно преди местните избори същата година. Това стана по времето, когато икономическата криза засегна турската икономика и подкрепата за ПСР беше на най-ниското си ниво от 2007 г. Тогава никой не си помисли, че реакцията „one minute“ на Ердоган е била предварително планирана. Днес обаче един от основателите на ПСР Невзат Ялчънташ разкри, че това е било така.        

Следващият инцидент между Израел и Турция беше кризата с „Мави Мармара“ (израелския рейд през 2010 г. срещу турския кораб „Мави Мармара“, част от международна флотилия с помощи за Газа, при който бяха убити десет турци, бел.ред.). Няма съмнение, че инцидентът с „Мави Мармара“ е бил планирана операция на турски разузнавателни кръгове не само да мобилизират турската общественост около Ердоган, но и да представят Ердоган като новия лидер на Близкия изток. От самото начало та до края, на турското правителство беше добре известно, че Израел ще реагира агресивно. И на депутатите на ПСР беше казано да не бъдат на кораба. Те слязоха от борда в последната минута, след като получиха информация от кръговете на разузнаването.

Всъщност, когато разглеждаме имиджа на Ердоган в очите на арабските общества, инцидентът „Мави Мармара“ беше върхова точка на неговата популярност. С този случай турските политици се опитаха да превърнат реакциите „one minute“ в политически дивиденти.

Пресметнато беше, че Турция ще използва популярността на Ердоган в арабския свят като коз, така че Турция да стане ключов регионален играч. В действителност до Арабската пролет Турция изведнъж се оказа държава номер едно в очите на арабските маси, а турският политически елит започна да се облагодетелства от тази популярност. От туризъм до инвестиции, политическо сближаване в образованието – Турция се превърна в център за много араби.

Но след Арабската пролет планът „Мави Мармара“ се превърна в голям провал, особено след като стана ясно, че турските външнополитически стратези не са успели да предвидят последствията от Арабската пролет в Египет и Сирия.

Когато Арабската пролет засегна негативно турския план, турските политици трябваше да нормализират отношенията между Турция и Израел. Всъщност през последните няколко месеца беше съобщено, че Турция и Ираел са постигнали споразумение да нормализират отношенията си.

Изглежда Турция очакваше предстоящите президентски избори, за да нормализира отношенията си с Израел.

Когато Израел започна нова офанзива срещу Газа, Ердоган изчака няколко дни, преди да покаже някаква реакция спрямо Израел. Мълчанието на Ердоган беше критикувано от опозицията, но той предпочете да не слуша критиките.

Когато обаче обществената реакция достигна такова ниво, което би значило, че случаят може да се използва в негова полза преди предстоящите избори, Ердоган излезе на сцената и още веднъж осъди остро агресията на Израел.

Човек би казал, че операцията на Израел в Газа е предоставила златна възможност на Ердоган да започне предизборната си кампания въз основа на антиизраелска реторика. Както на всеки едни избори, той намира враг, срещу когото да се бори – този път израелската агресия го „спаси“, явявайки се като така нужния му враг на тази предизборна кампания.

Понеже това е само част от предизборната реторика, не мисля, че операцията на Израел срещу Газа ще влоши полувъзобновените отношения с Израел. След изборите очаквам, че Ердоган щ

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание

 
 

Майли Сайръс глези прасенцето си със спа процедури

| от chrnicle.bg, по БТА |

Майли Сайръс каза, че води на спа процедури прасенцето Буба Сю, въпреки че годеникът й Лиъм Хемсуърт не одобрява идеята, съобщи Контактмюзик.

Изпълнителката на хита „Malibu“ призна, че най-много обича да глези домашния си любимец и редовно води животното на спа за маска с кокосово масло, тъй като вярва, че процедурата помага срещу сухата кожа на създанието.

„Всички ми се смеят, че ходя на спа с прасето. Но те обичат маската от кокосово олио. Овлажняването е хубаво за кожата на прасетата, която е много суха. Така че маската има ефект и може да направи четината да изглежда буйна“, каза певицата.

И въпреки, че 24-годишната поп звезда обожава да угажда на внушителния си брой домашни любимци, сред които има кучета и коне, тя призна, че годеникът й Лиъм Хемсуърт смята действията й за прекалени.

Майли Сайръс каза, че води на спа единствено прасенцето.

„Понитата не ме оставят да им слагам маски, а на кучетата не им харесва“, добави изпълнителката на „Wrecking Ball“.

Тя допълни, че Буба Сю, а не 27-годишният Лиъм ще й липсва най-много, когато тръгне на турне.

 
 

Различното име срещу „хилавото кино на новия век“

| от Амелия Понд |

Само ден след като приключи 70-тото издание на фестивала в Кан, той беше охулен от мнозина и прехвален от останалите.

Много чужди издания вече изразиха мнение за лошата селекция или както я нарекоха някои – „хилавото кино на новия век“. Неприятни емоции предизвика и платформата Netflix, която се бори за участие в престижния фестивал от два сезона и тази година за първи път беше допусната, като филмът им Okja беше част от претендентите за „Златна палма“.

Проблемът дойде от факта, че Netflix отказаха да се съобразят с изискването на фестивала и да пуснат за разпространение филмите си в различни салони, а държат те да се предлагат единствено през тяхната платформа.

Въпреки тези дребни неуредици, фестивалът в Кан си остава (и 70-тото му издание е поредното доказателство за това) най-престижното, елитно, красиво и въпреки всичко, отнасящо се с почит и достойнство към седмото изкуство, събитие.

Тази година журито, оглавявано от испанския режисьор Педро Алмодовар, награди София Копола за режисура и гръка Йоргос Лантимос за оригинален сценарий. Филмът „Площадът“ , който отчасти се вдъхновява от известните Дионисиеви мистерии, грабна голямата награда. А Андрей Звягинцев и неговият „Loveless“ получи наградата на журито. Даян Крюгер и Хоакин Финикс даже няма нужда да ги споменаваме. Снимките им обиколиха половината свят.

Нашият акцент на тазгодишните фаворити обаче пада върху един човек, в чието кино вярваме с плахост и надежда. И това е Йоргос Лантимос.

йоргос лантимос, колин фаръл, колин фарел, никол кидман

Гръцкият режисьор и неговото второ англоезично заглавие „The Killing of a Sacred Deer“ изправиха публиката на крака след премиерата си. Всички смятаха, че той ще грабне Златната палма, която режисьорът си е заслужил още с „Омарът“. Той вече има две награди от фестивала, но не и най-важното.

Не се случва точно това, но появата на „The Killing of a Sacred Deer“, е ясна заявка, че Лантимос е едно от новите имена на различното, алтернативно, сюрреалистично кино, което публиката трябва да следи.

Още през 2009-а, след снимане на музикални клипове, ТВ продукция и реклами, Йоргос Лантимос прави първия си „различен“, почти бунюелски, пълнометражен филм. Dogtooth или Kynodontas – както е на гръцки, е заглавието, което показва на света начина, по който откачения грък вижда нормите, моралните ценности, етиката, живота и семейството. И в неговата версия няма нищо нормално.

Dogtooth е клаустрофобичен, тъжен разказ за семейство, което е принудено от своя патриархален глава да живее изолирано, без да има никакви познания за света навън. От лъжливи думи, които заместват реални термини от живия живот, през измислени, почти фантазни начини за появата на нови хора и животни в изолирания свят на брата и двете му сестри, до свеждането на най-фундаменталните нужди, всичко в света на Dogtooth е сведено до тотална механика и обслужване на физиката за сметка на духа. В този ред на мисли Dogtooth е притеснителен и плашещ, защото изглежда много истински. От насилието до секса и порно филмите, през диалога за жена, която ще роди куче, до това, че котката е най-голямото зло, дадено на планетата, за Йоргос Лантимос не съществува нищо свято.

Той взима познатите норми и правила и ги набучва на вилица. След това ти я завира в очите, ако не си успял да я видиш добре. Всичко при него е озъбена, злостна, изкривена, изнасилена версия на перфектния свят, към който човечеството така жадно се стреми, ама все не успява да достигне.

Dogtooth се превръща в първия гръцки филм, селектиран за Кан от десетилетие, става и претендент за „Оскар“. Изкривената версия на идеалното консервирано семейство, носи на своя автор наградата „Особен поглед“. Йоргос поема по дългия път към киното, което иска да прави и нито веднъж не изменя на извратения си стил.

Две години след Dogtooth се появява филма Alps, който този път проследява процесите на тъга, скръб и полудяване в човека. Alps няма чак такъв успех като Dogtooth, но помага на Йоргос Лантимос да се доближи до световното кино. Така 4 години след него светът се запознава с перфектния свят на гръка – онзи, който той обрисува в „Омарът“.

Леа Седу, колин фарел, колин фаръл, рейчъл уайз

„Омарът“ е шедьовърът на Лантимос. Той носи в себе си нотките на тъга, клаустрофобия и лудост от гръцките му заглавия и същевременно е като пораснала и страшна версия на света, който познаваме. Отново стремежът към перфектност и изчистеност е в основата на сюжета и визията. Но този път те са пречупени през идеята за любовта, близостта и интимността.

Сексът, любовта и човешките нужди са сведени до механични и почти ненужни, но някак полезни за здравето, духа и спортната натура действия, които човек продължава да извършва, защото така е свикнал. Киното на Йоргос Лантимос обича да разбива фундаменталните представи и да ги пъха в криви кутии.

„Омарът“ е шедьовър. Натъпкан до горе с насилие, злоба, тъга и механичен секс. Той е идеалният свят, в който никой не иска да живее. Ако някой още не си е позволил да го е гледал, нека го направи. Разбира се, предупреждаваме, че за Йоргос Лантимос, ви трябва специална настройка. Нека „Омарът“ дойде в перфектния момент.

Две години след „Омарът“ публиката, имала шанс да види „The Killing of a Sacred Deer“, твърди че това е заглавието, което ще донесе на Лантимос нужното комерсиално призвание от добрата привилегирована Америка. Не, че това е необходимо непременно.

Йоргос Лантимос работи за втори път с Колин Фарел и успява да изкара от него нещо тотално различно. От безхаберник и лошо момче, гръцкият режисьор превръща този ирландец в различен мъж всеки път. Тук компания му прави и Никол Кидман. Една от най-красивите жени на Кан тази година, заслужава адмирации за повечето си роли. Тази не прави изключение.

The Killing of a Sacred Deer трябва да дойде у нас на някой от предстоящите филмови фестивали, а дотогава се запознайте с извън рамковия страховит свят на Йоргос Лантимос. Дори гръцкият диалог няма да ви подразни. И се пригответе за филми, които са като крошета в лицето. Може и да звучи мазохистично, но колкото повече боли, толкова повече ще ви хареса.

 
 

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.