Съвети за отслабване от една дебелана

| от Цвети Иванова |

След години борба със злоядство и анорексична визия, най-после чудото се случи и аз надебелях. Усещането, че храната в чинията ми е повече от тон и изяждането й е толкова възможно, колкото и да преплувам Тихия океан, плавно отлетя от чекмеджето със спомените ми и на негово място израсна друго усещане, а именно, че храната в чинията ми е с количество за югоизточноазиатска домашна мишка, докато аз обитавам тялото на средно голяма белуга.

Досущ като децата от Нарния открехнах вратичката на гардероба и пред очите ми се разкри цял нов свят. Светът на съществуващите гърди, светът на забранената храна, на агресивните съблекални, чиито огледала те следят като зли очи и вместо хубавото ти бившо тяло отразяват извивки на тюлен. Прохождах в тези нови, неуютни земи с вещината на новородено жирафче и фигурата на неговата бременна майка. Откривах девствени територии по тялото си – нови гуши, пресни гънки, симпатични пластове корем.

Приемах новото си тяло стоически и с гордост го носех навсякъде, но след втората честитка на несъществуваща бременност, реших, че трябва да предприема мерки. Поръчах си тениска с надпис „Не съм бременна. Дебела съм“. Последва трета честитка, заедно с ново чувство на сгъване на някаква свивка вляво от корема при сядане. Реших да засиля мерките и си купих кантар, който всекидневно да отчита промените в теглото ми. Проклетият кантар всяка сутрин пулеше грозните си цифри под краката ми и след няма и седмица го намразих и го набутах в мазето, където, доколкото разбрах от детското си балканче и двете пластмасови шейни с марка БобСлей – се чувствал много добре.

Не мина много време и забелязах, че баба ми започна вместо две печени филийки, да ми прави по една. Стори ми се подозрително и поставих ребром въпроса на какво се дължи секването на грижите й по моето изхранване. Тя нежно ме нарече „пухчето на баба“, изкоментира, че съм прекрасна така, но е добре да се ограничавам малко, защото може приятелчето ми да спре да ме харесва така, а на Донка дъщерите са на по 40 години и си нямат мъже и знам ли това колко е страшно.

В главата ми изникнаха образите на страховитите стари моми на Далчев с телосложение на кашалоти и сълзи по издутите лица. След това се замислих, че дъщерите на Донка може да са кльощави като Круела Девил, но подобно на нея да обичат да носят палта от малки далматинчета и това да е причината да живеят в агония без мъже.
Все пак, образите на дебелите стари моми продължиха да ме преследват и се видях принудена да действам по “the old-fashioned way”. За да не се занимавам с диети от интернет и тинтири-минтири, действах радикално и отидох на диетолог. Той ме претегли на някакъв унизителен грамаден кантар, след което ми изписа хранителен режим за три месеца.

Спазвах го един месец и се отегчих до степен да предпочитам по-скоро сланините ми да бъдат наръфани от триглавия любимец на Хадес – Цербер, отколкото да хапна още веднъж нискокалорично сирене.

Следващият опит бе популярната 90-дневна диета със страхотни отзиви. Намерих по нещо вкусно за всеки ден от режима и цял месец спазвах неотклонно алгоритъма пържола – суши – торта – круши. След водния ден се чувствах като една 48-килограмова Алесандра Амброзио и точно когато мислех, че вече имам всички данни да кандидатствам за „ангел на Виктория“,  рязко ми писна да спазвам режим.

Затова взех следващото решение – да не спазвам диета, а просто да се ограничавам от дебелеещи храни. Нищо ексцесивно – просто разумно хранене с качествени, диетични продукти. Трябва да призная, че тази тактика проработи за поне две седмици, докато в един момент не започнах да изпускам положението от контрол. Стоях в пицарията до офиса, избирайки от обедното меню и реших да си взема салата с киноа и маслини, когато внезапно някъде на два метра над мен се чу моя глас, магически усилен: „Едно парче пица с четири сирена, моля“. Този случай на паранормално раздвоение на мозък и глас беше началото на края на разумното, диетично хранене.
След цяла година лутане из пустинята на тъжния живот с паласки, установих, че депривацията* от вкусна храна води до алиенация* , маргинализация*  и състояние на перманентен предменструален синдром.

Затова измислих пет правила, чието спазване може да не ви направи по-слаби, но със сигурност ще направи кожата ви по-уютна за душата ви. Ето ги и тях:

1. Не яжте геврек, ако може да изядете маруля.
2. Не яжте петифура, ако може да изядете ягода.
3. Не яжте тулумба, ако може да изядете морков.
4. Не яжте шкембе чорба, ако може да изядете спаначена супа.
5. И последно, но не и по важност…не пийте кока-кола, ако може да пиете чай от мента.

PS: Последен безплатен съвет от мен: не поливайте кавърмата си допълнително с олио и зехтин. Това ще ви спести поне два килограма.
И сияйте! Самата Кристина Агилера го е казала: „You are beautiful, no matter what they say“.

* депривация – сложна дума за „лишаване“

*алиенация – сложна дума за „отчуждаване“

*маргинализация – сложна дума за „отхвърляне посока ръба на обществото“

 
 
1 Коментар
  • Сър Пичук

    Госпожо Иванова, постарайте се да изгаряте толкова калории, колкото поемате и яжте каквото ви се ще. Всички видове диети – до една са абсолютен отпадък.

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.