Съвети за отслабване от една дебелана

| от Цвети Иванова |

След години борба със злоядство и анорексична визия, най-после чудото се случи и аз надебелях. Усещането, че храната в чинията ми е повече от тон и изяждането й е толкова възможно, колкото и да преплувам Тихия океан, плавно отлетя от чекмеджето със спомените ми и на негово място израсна друго усещане, а именно, че храната в чинията ми е с количество за югоизточноазиатска домашна мишка, докато аз обитавам тялото на средно голяма белуга.

Досущ като децата от Нарния открехнах вратичката на гардероба и пред очите ми се разкри цял нов свят. Светът на съществуващите гърди, светът на забранената храна, на агресивните съблекални, чиито огледала те следят като зли очи и вместо хубавото ти бившо тяло отразяват извивки на тюлен. Прохождах в тези нови, неуютни земи с вещината на новородено жирафче и фигурата на неговата бременна майка. Откривах девствени територии по тялото си – нови гуши, пресни гънки, симпатични пластове корем.

Приемах новото си тяло стоически и с гордост го носех навсякъде, но след втората честитка на несъществуваща бременност, реших, че трябва да предприема мерки. Поръчах си тениска с надпис „Не съм бременна. Дебела съм“. Последва трета честитка, заедно с ново чувство на сгъване на някаква свивка вляво от корема при сядане. Реших да засиля мерките и си купих кантар, който всекидневно да отчита промените в теглото ми. Проклетият кантар всяка сутрин пулеше грозните си цифри под краката ми и след няма и седмица го намразих и го набутах в мазето, където, доколкото разбрах от детското си балканче и двете пластмасови шейни с марка БобСлей – се чувствал много добре.

Не мина много време и забелязах, че баба ми започна вместо две печени филийки, да ми прави по една. Стори ми се подозрително и поставих ребром въпроса на какво се дължи секването на грижите й по моето изхранване. Тя нежно ме нарече „пухчето на баба“, изкоментира, че съм прекрасна така, но е добре да се ограничавам малко, защото може приятелчето ми да спре да ме харесва така, а на Донка дъщерите са на по 40 години и си нямат мъже и знам ли това колко е страшно.

В главата ми изникнаха образите на страховитите стари моми на Далчев с телосложение на кашалоти и сълзи по издутите лица. След това се замислих, че дъщерите на Донка може да са кльощави като Круела Девил, но подобно на нея да обичат да носят палта от малки далматинчета и това да е причината да живеят в агония без мъже.
Все пак, образите на дебелите стари моми продължиха да ме преследват и се видях принудена да действам по “the old-fashioned way”. За да не се занимавам с диети от интернет и тинтири-минтири, действах радикално и отидох на диетолог. Той ме претегли на някакъв унизителен грамаден кантар, след което ми изписа хранителен режим за три месеца.

Спазвах го един месец и се отегчих до степен да предпочитам по-скоро сланините ми да бъдат наръфани от триглавия любимец на Хадес – Цербер, отколкото да хапна още веднъж нискокалорично сирене.

Следващият опит бе популярната 90-дневна диета със страхотни отзиви. Намерих по нещо вкусно за всеки ден от режима и цял месец спазвах неотклонно алгоритъма пържола – суши – торта – круши. След водния ден се чувствах като една 48-килограмова Алесандра Амброзио и точно когато мислех, че вече имам всички данни да кандидатствам за „ангел на Виктория“,  рязко ми писна да спазвам режим.

Затова взех следващото решение – да не спазвам диета, а просто да се ограничавам от дебелеещи храни. Нищо ексцесивно – просто разумно хранене с качествени, диетични продукти. Трябва да призная, че тази тактика проработи за поне две седмици, докато в един момент не започнах да изпускам положението от контрол. Стоях в пицарията до офиса, избирайки от обедното меню и реших да си взема салата с киноа и маслини, когато внезапно някъде на два метра над мен се чу моя глас, магически усилен: „Едно парче пица с четири сирена, моля“. Този случай на паранормално раздвоение на мозък и глас беше началото на края на разумното, диетично хранене.
След цяла година лутане из пустинята на тъжния живот с паласки, установих, че депривацията* от вкусна храна води до алиенация* , маргинализация*  и състояние на перманентен предменструален синдром.

Затова измислих пет правила, чието спазване може да не ви направи по-слаби, но със сигурност ще направи кожата ви по-уютна за душата ви. Ето ги и тях:

1. Не яжте геврек, ако може да изядете маруля.
2. Не яжте петифура, ако може да изядете ягода.
3. Не яжте тулумба, ако може да изядете морков.
4. Не яжте шкембе чорба, ако може да изядете спаначена супа.
5. И последно, но не и по важност…не пийте кока-кола, ако може да пиете чай от мента.

PS: Последен безплатен съвет от мен: не поливайте кавърмата си допълнително с олио и зехтин. Това ще ви спести поне два килограма.
И сияйте! Самата Кристина Агилера го е казала: „You are beautiful, no matter what they say“.

* депривация – сложна дума за „лишаване“

*алиенация – сложна дума за „отчуждаване“

*маргинализация – сложна дума за „отхвърляне посока ръба на обществото“

 
 
1 Коментар
  • Сър Пичук

    Госпожо Иванова, постарайте се да изгаряте толкова калории, колкото поемате и яжте каквото ви се ще. Всички видове диети – до една са абсолютен отпадък.

Киното и „другата“ любов

| от Дилян Ценов |

28 юни е Международният ден на ЛГБТИ общността. И ако днес в по-голямата част от света хората могат спокойно да го честват, то преди десетилетия темите за еднополовата любов и другите отношения, различни от традиционните „мъж-жена“, са били абсолютно табу.  До степен, в която дори изкуството не е имало право да ги интерпретира. А когато все пак някой дръзне да го направи, то продуктът (било то книга, филм, картина, фотография) не получава разпространение и не е разглеждан според художествената му стойност.

За наше щастие, ситуацията днес не е такава. И киното определено дава своя принос към дългия процес на приемственост и равнопоставеност, по който върви световната ЛГБТИ общност. Немалка част от най-добрите заглавия в световното кино стъпват именно на тази тематика. И до колко това е търсен ефект, популизъм или политическа стратегия, не е тема на този материал. Важен е художественият продукт и това с какво той може да ни промени, да ни покаже другата гледна точка. Да покаже какво е от другата страна. Все пак това е целта на изкуството. И когато то е направено качествено, зрителят извлича ползи.

Как киното разглежда темата за ЛГБТИ? В какво се изразява неговият дан към тази общност? В галерията горе можете да видите едни от най-добрите филми, които изследват, представят и интерпретират „другата“ любов… В която всъщност няма нищо „друго“.

 
 

Светът е пред Апокалипсис…както винаги

| от Мануела Геренова |

Нещата никога не са били толкова зле!

С тази идея живее човечеството през последните десетилетия. Всеки, който внимателно следи събитията в последните години, си мисли с ужас, че краят явно наближава.

САЩ изпадна в небивала досега международна изолация. Следим с тревога обтегнатите отношенията между световните сили Америка и Русия.

Конфликтите на расова основа бележат своя пик. Западните правителства се борят да се справят със сблъсъците между родните им радикалисти и наплива от мигранти.

Самият Доланд Тръмп в интервю по ABC възкликна, че „светът е кочина“.

Тези и много други събития са причината да се чувстваме все едно сме се втурнали стремглаво към края на света. Имаме усещането, че в момента е по-лошо от всякога, но дали наистина е така?

Според експертите-хуманисти Апокалипсисът все още е далеч. Всъщност човечеството е преминало през доста кошмарни години. И все пак, е преживяло опустошенията, глада, болестите и сривовете на политически системи.

Положението в Западния свят не се влошава чак толкова рязко, а модерният човек не е толкова прецакан, за колкото обича да се мисли. Общо взето живеем по-сигурно от всякога.

Ако погледнем 20, 30 или 50 години назад, в момента шансът да умрем внезапно или в млада възраст е много по-малък. Продължителността на живота непрекъснато се увеличава. Дори и да вземем предвид чистите факти, все по-трудно ни е да не идеализираме миналото. Хората просто обожават носталгията.

Поколението на „милениалите“ е обсебено от картини от 90-те и 80-те, които представят романтичната светлина на периода.

Пин-ъп визията и роклите тип „Великия Гетсби“ са издигнати в култ. Показателно е, че САЩ избра президент, който открито призовава да се върнем назад във времето.

Нещо повече – последните няколко поколения непрекъснато обясняват с възторг колко издръжливи са били техните прадеди. Хей, те са ходили 15 километра пеш до училище, преживели са войни и са търпели расизъм и сексизъм и са оцелели.

Разбира се, бедствия и очаквания за Деня на страшния съд съществуват откакто има човечество. А вероятно и доста по-отдавна.

През 1348-а Черната смърт – пандемия от бубонна чума – унищожава 1/3 от населението на Европа. Тогава хората са убедени, че това е знак от Бога и Четирите конника вече са на път.

Три века по-късно – през 1666-а – освен нова епидемия от чума, Англия преживява Големия Лондонски пожар и война с нидерландците. Религиозни служители и астролози обявяват, че това е „Годината на звяра“ и са сигурни – всички тези събития предвещават края. И все пак, днес, през 2017г., краят все още не е настъпил. За добро или лошо.

Другата причина за предсказанията за Апокалипсиса е твърде бързият технологичен прогрес, който масово плаши хората. Винаги, когато човечеството бележи напредък в тази област, прогнозите за наближаващата кончина на света не закъсняват.

Хората са се страхували от редица нови изобретения – електричеството, компютъра, а сега и от изкуствения интелект и роботите.

Прекрасен пример е Чикагският панаир през 1893-а, на който за първи път е показана електрическата крушка. По същото време обаче Америка е раздирана от протести срещу корпорациите заради ниско заплащане. Затова мнозина считат, че това е краят на държавата.

Нашето съвремие също е образец – в момента технологиите се развиват по-бързо от всякога, буквално с месеци. Западният човек разполага със свръх-модерни устройства на все по-достъпни цени.

Въпреки това или точно заради него, поне един съвременен шаман на година предвижда Апокалипсис.

В историята ни само последните 100 години имаме достатъчно доводи да мислим, че фаталният развой на събитията далеч не е толкова лесен.

Струва си да споменем, че превъзмогваме създаването на ядрената бомба през 1940-а, последвалите ядрени бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, трагедията в Чернобил.

Оцеляваме по време на Студената война и дори през Карибската криза, когато съдбата на света действително е била заложена на карта. Преки свидетели сме на атентатите на 9-ти септември 2001г. и на икономическата криза от 2008-а.

Очаквахме Апокалипсиса заедно с Милениума, година след Милениума, а истерията „2012“ дори вдъхнови едноименен филм. Притеснявахме се от астероиди, земетресения, спиране на земята, ядрени удари, катаклизми.

Защо обаче паниката за края на света ни обхваща толкова лесно?

На първо място, информационният поток, който ни залива, е по-голям от всякога. Медиите ежедневно ни заливат с черни хроники, а социалните мрежи само влошават нещата.

Паниката стана модерна за добре информирания човек, особено сред младите. Те непрекъснато споделят шеги относно заобикалящата ги реалност, но често зад тях прозира искрен страх за случващото се.

Страхът обаче не е нищо повече от гнида, която е добре да смажем. В крайна сметка, далеч по-вероятно е да умрете от удавяне във ваната, отколкото от глобалното затопляне…

 
 

Ексхумират останките на Салвадор Дали

| от chronicle.bg |

Съд в испанската столица постанови ексхумацията на останките на художника Салвадор Дали /1904-1989/ във връзка с иск за установяване на бащинство, съобщиха световните агенции.

Мярката е свързана с необходимостта от провеждането на биологичен тест за бащинство, след като ищцата Пилар Абел поиска да бъде призната за дъщеря на живописеца.

Салвадор Дали е роден на 11 май 1904 година. Той е един от най-известните представители на сюрреализма, като през дългата си творческа кариера творецът създаде стотици художествени произведения, включително илюстрации за книги, скулптури, картини. Дали почина на 23 януари 1989 година в каталунския град Фигерас.

На негово име е наречен астероидът 2919 Dali, открит през 1981 година.

 
 

Мързелът на мъжете

| от |

Мъжете това, мъжете онова, знам. Но мъжете наистина сме мързеливи дотолкова, че когато видиш някой всеотдайно работлив, си мислиш, че му има нещо. И най-вероятно действително му има нещо. Или получава неадекватно голяма доза самочувствие от това, че върши познато до болка действие много добре, или бяга от някакви кофти събития в живота си, или няма никакви други събития в живота си. Има, разбира се, и мъже, които намират приключение в работата си. Но сега ще говорим за мързеливото болшинство. Нека подчертаем, че мързелът не е  безотговорност, но за това – после.

Колеги ми разказаха за два поредни идентични случая в автомивка. Закарват колата си там в 3 следобед. Мъжът им казва, че, уви, приключва в 6 и няма време. „Можеш ли да останеш малко?“ – запитват, но „Не мога, много съм уморен“. На следващия ден – същото. От една страна човекът работи до 6 и да го попиташ дали не може да работи повече е все едно да питаш таксиметровия шофьор дали не може да кара над ограничението. Има си причини да откаже. От друга страна обаче – аре стига глупости! Таксиметровият шофьор може да кара над ограничението преспокойно! Автомивката също може да остане малко повече.

Мързелът е модерната чума, но си има причина за нея. Просто ни става скучно много бързо.

Дори да работиш с разнообразие, в един момент започваш да очакваш определено ниво на разнообразие. Така ти става скучно и губиш мотивация. Това се отнася до поне 80% от мързеливите мъже.

Мотивация.

Мързеливите не са безотговорни. Безотговорните хора са малко и те бързо са отблъснати от обществото, защото всички мразим да се грижим за несериозни пикльовци. Болшинството мързеливи мъже просто нямат мотивация. Нека пак вкараме двете страни: от една страна, човекът работи на автомивка и чисти коли. Този мъж чисти коли, всеки ден, по няколко и всичките са еднакви. Колко е интересно да чистиш коли. От друга страна обаче не е спечелил длъжността си от Супершоу Невада. Не е като да е изтъркал едно талонче „Златните пирамиди“ и бум – печелите миене на коли. Знае с какво се е захванал, което автоматично значи, че се се съгласил да го прави – тогава да заминава да го прави. Сори. Същото е и с някои полицаи (малко, но ги има). „Ама ние работим в опасни ситуации“. Човече, да… Ти си полицай, това правят полицаите. Радвай се, че има опасни ситуации, иначе ще трябва да разтърваваш пияни холандци по дискотеките.

Разбирам, че мотивацията е ниска, прекалено ниска. Но разваляш хорото, ако не го играеш.

Разсейване.

Мързелът е заешка дупка като в приказката за Алиса. Ако вършиш нещо познато за пореден път и не си набрал достатъчно инерция, за да го изкараш докрай, посредством волята си – YouTube е на два клика. (Разбира се, другите социалки са още по-близо, но моят фаворит е YouTube.) Разсейването е като да губиш на сварка – загубите се увеличават с геометрична прогресия. Ако загубиш 50% от стотинките си, с остатъка трябва да изкара 100% печалба, само за да излезеш на чисто. Мисълта ми е, че се изисква много по-малко воля, за да се дотътриш да си свършиш задълженията, за които си се съгласил, отколкото за да се изкараш от красивите, уютни прегръдки на бездънния YouTube.

 

 

*В текста се правят безпардонни обобщения, които, разбира се, имат своите изключения.