Сатурновата дупка не е това, което изглежда

| от Селена Астро |

Вероятно няма човек, който да не е чувал за Сатурновата дупка – онзи период от тридесетте дни преди рождения ден и десетте след него. Въпреки че технически планетата Сатурн няма общо, психичното състояние на човек пред тези малко повече от пет седмици изключително много наподобява тежък Сатурнов транзит към Слънцето или Луната от рождените ни карти, т.е. период, през който се чувстваме объркани, потиснати, виждаме нещата доста по-черно от обикновено, срещаме пречки във външния свят, но също така самите ние си поставяме такива, прикрити като физическо неразположение, неуместна разсеяност или обърканост.

Това по какъв начин Сатурновата дупка ще ни повлияе, зависи до голяма степен от нас. Нека вземем за пример Мария.

Мария години наред излиза с женен мъж, Петър, с когото отдавна работят заедно. Наскоро тя навърши четиридесет и три години, няма семейство, деца, чака Петър да напусне жена си. Той е женен от повече от двадесет години и има три деца.

Любовта й към Петър досега е била движещата сила в живота й. Всяка открадната среща, целувка или интимен контакт са я зареждали с търпението, което той е искал от нея, обещавайки й, че след като децата пораснат, ще напусне жена си и ще се премести при нея.

Още миналата пролет обаче най-малкото дете е станало на осемнадесет и основателните причини за отлагане на съвместното съжителство вече са се изчерпали. Петър обаче продължава да не предприема никакви стъпки в легитимизирането на отношенията си с Мария, заради което нейното недоволство прогресивно започнало да нараства.

С приближаването на рождения й ден, Мария се остави на болката, която изпитва и я анализира, да си даде сметка, какво точно иска за себе си и как би могла да го постигне.

През този период настъпи голяма промяна в мисленето и в изясняването на приоритетите й. Това беше период на депресия, болка и криза, в който беше наистина потисната и черногледа, но той й беше необходим, за нейното вътрешно израстване. В първите дни след като навърши четиридесет и три години, след поредния празник, който празнува със семейството на брат си, вместо с мъжа който искаше до себе си, тя реши най-накрая да поеме отговорност за живота си и да премине на едно ново ниво на осъзнатост.

По време на Сатурновата си дупка Мария разбра, че е силна и способна и че все още не е късно да започне живота си на чисто. Откри страни в себе си, за чието съществуване не подозираше преди. Осъзна, че е време да преустанови чакането и най-накрая събра смелост да каже на Петър, че иска да продължи напред и че прекратява отношенията си с него. Малко след раздялата им смени и работата си, за да не се засичат и благодарение на тази смяна попадна на друга, в която позицията й позволява много по-голяма творческа изява и самостоятелност от предишната. Промените, които предприе в никакъв случай не й бяха лесни, но й бяха необходими, за да успее да предприеме стъпките, водещи я по пътя на себепознанието и себеуважението, по който отдавна бе спряла да върви.

Можем да гледаме на дните преди рождения ден, като на завършването на един цикъл, а на десетте след него като на започването на нов.

Неслучайно доста хора именно тогава си казват заветното: „след рождения ми ден никога повече няма да….“ За всеки един от нас „да-то“ е различно, за някои то е: „да запаля цигара“, за други: „да му се обадя“, за трети: „да се тъпча“. За плановете ни да излязат успешни след празника е препоръчително да не продължаваме с „да-то“ ами да преминем на „ще“, „ще се храня здравословно“, „ще намеря работата, за която мечтая“, „ще си сменя жилището и ще започна на чисто“. При всеки от нас началото ще е различно, както и планът за годината, общото при всички обаче е, че за всеки един човек по отделно е добре да остави нещата, които му пречат, задушават и спират прогреса му, зад гърба си.

През периода е добре да се опитаме максимално честно да застанем в лице със собствените си подсъзнателни нужди, да се докоснем до Висшия си Аз.

Колкото по-надълбоко се вгледаме в себе си и колкото по-пълноценно успеем да се анализираме и да вникнем в най-тъмните кътчета на психиката си, толкова по-добре ще разберем, по каква причина сме правили или предизвиквали нещата, които са ни се случвали, както и тези, които не са ни се случвали.

А случаят с Мария показва и друго – през Сатурновата дупка всеки може да открие своя „Петър“, своята най-често вътрешна спирачка за растеж и да го премахне от живота си, дори това да е само бутилката вино, с която сме свикнали да се приспиваме или работата, в която от десет години не сме имали повишение или развитие.

Снимка: Getty Images

 
 

2CELLOS с ново видео към песен от „Властелинът на пръстените“

| от chronicle.bg |

2CELLOS изненадаха феновете си с ново видео към песента „May It Be”. Парчето е кавър от саундтрака на „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“ и част от последния им албум SCORE. Целият албум, посветен на филмова музика, ще чуем на живо на 4 декември в зала „Арена Армеец“.

За по-малко от месец видеото към “May It Be” събира 1 милион гледания в YouTube.

Това не е първото видео от албума “Score”, заснет в Хърватия. Миналата година, в Дубровник е заснет и клипът към нашумелия кавър на “Game of Thrones”, а през февруари тази година там снимат видеото към “Moon River” – саундтракът на класиката „Закуска в Тифани“. Месец по-късно, видеото към „Now We Are Free” от „Гладиатор“, което е частично снимано в Хърватия, беше представено в Pula Arena – единственият римски амфитеатър, който все още е непокътнат. Във всички видеа от новия албум двамата челисти са придружени от Лондонския симфоничен оркестър.

Чрез новия си албум „Score”, продуциран от Sony Music Masterworks, 2CELLOS представят нов стил, като включват най-обичаните хитове, както в класическата, така и в съвременната музика. Траклистът включва песни от саундтраци като този на „Титаник“, „Властелинът на пръстените“, Закуска в Тифани“, „Кръстникът“, Гладиатор“, „Списъкът на Шиндлер“ и много други.

Билети за концерта, част от световното турне на талантивите музканти, може да закупите в касите на EASYPAY, EPAYGO.BG, OMV, THE MALL и EVENTIM.BG на цена от 50 до 110 лв.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Кортни Кокс спря да крие възрастта си

| от chronicle.bg |

Актрисата Кортни Кокс се отказа от козметичната хирургия.

Тя посочи, че това е нещо, към което човек не трябва да пристъпва с лекота. Въпреки че през последните години тя се възползва многократно от услугите й, днес актрисата вече не смята да се докосва повече до козметичната хирургия.

В интервю за модно списание Кортни Кокс призна, че е премахнала всичките си филъри и вече е толкова естествена, колкото може да бъде.

„Чувствам се по-добре, защото изглеждам като себе си. Мисля, че сега приличам повече на човека, който бях“, казва актрисата.

53-годишната Кокс стана известна с ролята си на Моника Гелър в сериала „Приятели“ през 90-те години. Казва, че днес вече е приела, че тялото й ще остарява и външният й вид ще се променя.

„Всичко ще тръгне надолу. Това не са бръчки, това са линиите на усмивката“, казва тя.

“Научих се да прегръщам движението и да разбера, че филърите не са ми приятели”, допълва тя.