САЩ са длъжни да поемат отговорност!

| от |

Белият дом е споходен от призраците на миналото, а главата за Ирак в американската история още не е прочетена докрай! Президентът Обама е длъжен да предприеме нещо срещу ислямистите, твърди в коментара си Михаел Книге от Дойче веле.

0,,17705906_401,00

Едва ли има друга неприятна ситуация, към която така идеално да приляга фразата: „Нали ти казах, че така ще стане!“ Само два месеца преди САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 г., ЦРУ е предупредило в поверителен доклад Белия дом и Конгреса на САЩ, че свалянето на Саддам Хюсеин от власт може да засили ислямския тероризъм в Ирак и региона. Като реалистичен сценарий документът тогава е оценявал и възможността, в Ирак да избухнат насилия между различни регионални групировки.

Президентът Джордж Буш явно е игнорирал предупреждението – той постоянно повтаряше, че светът ще бъде по-добър без Саддам Хюсеин. След 14 години на неспиращи кървави сблъсъци, в които загинаха десетки хиляди души, днес в Ирак се появи ислямистка терористична групировка, която заплашва да превземе цялата страна и която е прекалено радикална дори в очите на Ал Кайда.

С кашата в Ирак сега трябва да се справят двама противници на войната в Ирак: президентът Барак Обама и военният му министър Чък Хейгъл, който още като сенатор сравняваше Ирак с Виетнам. Двамата са изправени пред Херкулесова задача: ако иска да попречи на ултрарадикалните бойци от ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта) да подчинят цял Ирак, на Обама ще му се наложи да си изцапа ръцете с кръв и да се намеси в иракския хаос, забъркан от привържениците на различни народностни групи и вероизповедания. Това е парадокс, защото Обама влезе в Белия дом с обещанието да прекрати войната в Ирак. Той наистина изпълни това обещание, когато преди 2 години изтегли американските бойни части от Ирак.

Противникът на войната в Ирак е принуден да действа

Междувременно американският президент изключи възможността да изпрати свои войници в Ирак, но реално погледнато САЩ нямат друга опция срещу бойците от ИДИЛ освен военната. Независимо от това, че американците и съюзниците им от НАТО в продължение на години обучаваха иракската армия, тя очевидно не е в състояние сама да се справи със заплахата. И понеже Ирак няма военна авиация, САЩ са единственият партньор на Багдад, който е в състояние с удари от въздуха да спре настъплението на джихадистите. За тази цел на Обама ще му се наложи да изпрати разузнавателни дрони, а в случай на нужда – дори и бойни самолети в Ирак. Наскоро Вашингтон отклони подобно искане на иракското правителство.

Сега Обама е длъжен да поеме своята отговорност и да изпълни молбата на Багдад. Допълнително САЩ ще трябва да окажат необходимата логистична подкрепа на иракските въоръжени сили, да им предоставят разузнавателна информация и да им помогнат да разработят стратегия за спиране на ислямистите. Не е изключено вече да се подготвят подобни действия. Бедата е там, че това би представлявало само временно решение на проблема. Изпращането на американски войски в Ирак, които да осуетят похода на ислямистите от ИДИЛ към Багдад, би могло да се сравни с опит да се излекува гнойна рана с помощта на лепенка.

Това средство може за кратко да спре кървенето, но не и да излекува възпалението отдолу. Кой иска да превърне Ирак – една почти провалена държава с неспособни институции – във функционираща страна, ще е принуден (отново) да се посвети на работа по създаването на една единна нация.

Опитът от миналото сочи, че както САЩ, така и европейците, едва ли ще имат волята и желанието отново да се захванат с тази трудна задача. Най-голямата, но уви твърде слаба, надежда за Ирак се състои в това, страната сама да успее да се обнови – с подкрепата на партньорите от региона и с гаранцията за сигурност, давана от САЩ. За президента Обама това са лоши новини. Очевидно главата „Ирак“ в американската история все още не е написана докрай.

 

 
 

България и Русия си сътрудничат в областта на културата

| от chronicle.bg |

Професионалният синдикат на българските артисти и руската агенция „Съзвездия на културата“ сключиха договор за сътрудничество в областта на изкуството.

Документът ще даде шанс на родните артисти по-лесно да достигнат до руската публика, ще се финансират копродукции между двете страни в областта на киното и ще се осигури възможност на българските зрители да научат повече за съвременното руско изкуство.

Как този договор обаче ще повлияе на практика на нашите артисти?

Цветан Чобанов е собственик на голямо студио за дублаж у нас. Той вярва, че сключеното споразумение ще се отрази благоприятно върху неговата работа.

„Пряка полза ще има не само за нас, а и за цялата култура, тъй като се чу, че ще се работи в изключително много сфери. Очаквам да видя какви ще бъдат самите резултати.“, заяви Чобанов.

Режисьорът Гаро Ашикян също е доволен от подписването на договора.„Очаквам да се появят в България образци на по-авангардната руска култура.“ След подписването на договора, предстои българските представители да посетят Москва и Санкт Петербург за срещи с ръководството на „Мосфилм“ и Едуард Пичугин-генерален директор на „Ленфилм“. Там те ще обсъждат и договарят трайно сътрудничество на двете страни в областта на кинопроизводството

 
 

5 звезди, които мразят да се снимат с фенове

| от chronicle.bg |

Познат сценарий за всички, които сме се опитвали да се набутаме при любимите си селебритита: ръцете ни френетично се завират в джобовете, търсейки мобилните ни телефони с надеждата да ги снимаме. И естествено, да постнем снимката в социалните мрежи след това.

Да, ама има звезди, които изобщо нямат  желание да изпълняват желанията на геновете си. Джъстин Бийбър не е единственият, който мрази да си прави селфита с девойки пред припадък.

Вижте в галерията пет звезди от Холивуд, които не биха искали да се снимат с вас.

 

 
 

Оскар Уайлд: творецът, който продължава да ни се присмива

| от |

Да харесваш Оскар Уайлд в днешно време е направо задължително. Почти толкова, колкото и да признаваш приноса на Вазов към българската литература, въпреки, че си чел само „Под игото“ до десета глава в шести клас. Някак е почти невероятно да прочетеш на някого афоризмите на английския класик и да не чуеш: „Ох, толкова ми е любим!“

Да, ако знаете какво означава De Profundis, познавате Лейди Бракнъл, името Базил не го свързвате първо с босилек, ако щастливият принц ви кара да се възмутите от населението, на вас Оскар Уайлд може и да ви е любим. Всичко по-малко от това ви поставя точно в графата хора, на чието осмиване най-великият английски писател посвещава творчеството си.

„ – Английското висше общество се състои само от баби и елегантни горделивци.
   -Напълно сте права, мъжете наистина са баби, а жените елегантни горделивци.“

Не, това не е поредният афоризъм, който ще намерите в сборниците. Това са реплики от една от великите английски пиеси, „Идеалният мъж“.

Защо толкова се превъзнасяме по Оскар Уайлд? Като изключим приятните „мисли“, които от време на време споделяме, има много повече неща от това. Той е творецът, който живее и твори в разгара на викторианска Англия. Времето на фалша. На висшето общество, което живее на гърба на народа, създава образци на подражание, които самото то потъпква, когато затвори вратите на дома си, но на публично място отстоява повече от пламенно.

Оскар Уайлд е човекът, който се присмива над времето, в което живее. И го прави повече от майсторски. Пиесите му са писани за хората, които ги гледат. Публиката ги гледа и се залива от смях. Дали е разбирала, че тя самата е прототип на случващото се на сцената? Може и да е, но да я е било срам да си признае. А може и да е гледала на себе си като толкова „морална“ , че да не е разбирала дори, че самата тя е в основата.

Да можеш да се присмееш по такъв деликатен начин над абсурда на цяла една епоха. Това е геният на Оскар Уайлд. Да можеш да откриеш любовта и красивото, когато си част от един свят, който е заслепен от химери. Да разбереш, че балансът е повече от необходим. Че след разгулният живот е нормално да дойдат дни на страдание. Но не просто да признаеш това на теория, а да го осъществиш на практика. Да се обърнеш към онзи, когото си обичал, но който те е предал и да продължиш да го обичаш. Това е повече от великодушие. В личен план това е гений.

„Животът е прекалено важен, за да говорим сериозно за него.“

Един фарс. Това виждаме, когато четем Оскар Уайлд. И този фарс, макар и малко преувеличен, отразява до голяма степен историческата истина на противоречия, на фалшиви норми. Това поражда смеха. Сериозността, с която е поднесено и възприето всичко, са онова, което прави Уайлд комикът на всички времена. А на другия полюс е детската невинност и наивност. Нежността, деликатността, която лъха от всяка буква в „Щастливия принц“. Всичко отразява реалността на едно друго ниво, в което е необходим дълбок прочит. Този дълбок прочит открива пред читателя неподозирани философски дебри, които са по-интересни и от милион афоризми на едно място.

Колкото и да е странно, Оскар Уайлд продължава да осмива обществото. Дори днешното, 117 години след смъртта си и 163 години след рождението си. Всеки фалш, всяка неподплатена превземка попада под острото му перо. Всяко превъзнасяне по нещо, което не е осъзнато. Всяко осъждане. Всичко нечисто.

Днес се навършват 163 години от рождението на английския писател, поет, драматург и журналист. Днес е роден единственият денди, който има право да е такъв. Няма лошо да си денди, лошо е когато го правиш самоцелно и няма нищо на заден план. Нека не помним Уайлд с хомосексуалните му връзки, смешните цитати и други лекомислени неща, които хващат окото и гъделичкат самочувствието. Той е цяла вселена. Той е цветна градина, която цъфти в безброй нюанси. В нея има и красиво и грозно. В нея има и един градинар, който се грижи за своите цветя, за да може другите да видят красотата. Това е геният. Това е Оскар Уайлд.

„Светът е сцена, но постановката е твърде слаба.“

 
 

„Да убиеш присмехулник“ и други лоши заглавия от книгите

| от chronicle.bg |

След като американците изключиха „Да убиеш присмехулник“ от програмата в училищата заради повтарящата се дума „негър“, всички си отдъхнахме, че нещата тръгват в правилна посока.

Но това е само началото на политическата коректност, която трябва да погълне творческата продукция.

Ето няколко предложения за преименуване заглавията на други книжни класики, които, като се замислим, не звучат угодно на цялото население на Земята:

 „Борба за територия и мир“

„Война“ е лоша дума. Това е нещо, от което трябва да се страхуваме и като всяко нещо, от което се страхуваме, да не го назоваваме. Както правят героите от „Хари Потър“ с Волдемор. Та нека бъде „борба за територия“.

„Умствено изостанал в тежка степен“

„Идиот“ е обидна дума. А нейният еквивалент в учебниците по психиатрия е „умствено изостанал в тежка степен“. Та хайде да не се обиждаме. И Достоевски ще се съгласи, че „идиот“ не звучи добре в рамките на съвремието.

„Десет малки афроамериканчета

Какво е това „негърчета“? Срам за българските преводачи.

„Трима души в една лодка (като броим и кучето)“

Ей! И животните имат права!

„Възрастният мъж и морето“

„Старец“ звучи грозно. Каква е тази дискриминация на възрастните?

„Материално подсигурен и нуждаещ се от финансова помощ“

„Богат, беден“ всява класови различия и конфликт между слоевете

„Прекратяване на жизнените функции край Нил“

Думата „смърт“ не е хубава.

„Мемоарите на една репресирана жена“

Гейшите все пак не са виновни, че са проститутки, животът ги е принудил.

От българските класики също има какво да се желае, що се отнася до коректност.

„Под игото“, например, следва да се прекръсти на „Под османското присъствие“. „Маминото детенце“ може да обиди 30-годишните, които живеят с техните и е по-добре да се преименува на „Момчето, което обичаше майка си“, а за „Крадецът на праскови“ да не говорим. Да не искате някой да реши, че е хубаво да се краде?