САЩ са длъжни да поемат отговорност!

| от |

Белият дом е споходен от призраците на миналото, а главата за Ирак в американската история още не е прочетена докрай! Президентът Обама е длъжен да предприеме нещо срещу ислямистите, твърди в коментара си Михаел Книге от Дойче веле.

0,,17705906_401,00

Едва ли има друга неприятна ситуация, към която така идеално да приляга фразата: „Нали ти казах, че така ще стане!“ Само два месеца преди САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 г., ЦРУ е предупредило в поверителен доклад Белия дом и Конгреса на САЩ, че свалянето на Саддам Хюсеин от власт може да засили ислямския тероризъм в Ирак и региона. Като реалистичен сценарий документът тогава е оценявал и възможността, в Ирак да избухнат насилия между различни регионални групировки.

Президентът Джордж Буш явно е игнорирал предупреждението – той постоянно повтаряше, че светът ще бъде по-добър без Саддам Хюсеин. След 14 години на неспиращи кървави сблъсъци, в които загинаха десетки хиляди души, днес в Ирак се появи ислямистка терористична групировка, която заплашва да превземе цялата страна и която е прекалено радикална дори в очите на Ал Кайда.

С кашата в Ирак сега трябва да се справят двама противници на войната в Ирак: президентът Барак Обама и военният му министър Чък Хейгъл, който още като сенатор сравняваше Ирак с Виетнам. Двамата са изправени пред Херкулесова задача: ако иска да попречи на ултрарадикалните бойци от ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта) да подчинят цял Ирак, на Обама ще му се наложи да си изцапа ръцете с кръв и да се намеси в иракския хаос, забъркан от привържениците на различни народностни групи и вероизповедания. Това е парадокс, защото Обама влезе в Белия дом с обещанието да прекрати войната в Ирак. Той наистина изпълни това обещание, когато преди 2 години изтегли американските бойни части от Ирак.

Противникът на войната в Ирак е принуден да действа

Междувременно американският президент изключи възможността да изпрати свои войници в Ирак, но реално погледнато САЩ нямат друга опция срещу бойците от ИДИЛ освен военната. Независимо от това, че американците и съюзниците им от НАТО в продължение на години обучаваха иракската армия, тя очевидно не е в състояние сама да се справи със заплахата. И понеже Ирак няма военна авиация, САЩ са единственият партньор на Багдад, който е в състояние с удари от въздуха да спре настъплението на джихадистите. За тази цел на Обама ще му се наложи да изпрати разузнавателни дрони, а в случай на нужда – дори и бойни самолети в Ирак. Наскоро Вашингтон отклони подобно искане на иракското правителство.

Сега Обама е длъжен да поеме своята отговорност и да изпълни молбата на Багдад. Допълнително САЩ ще трябва да окажат необходимата логистична подкрепа на иракските въоръжени сили, да им предоставят разузнавателна информация и да им помогнат да разработят стратегия за спиране на ислямистите. Не е изключено вече да се подготвят подобни действия. Бедата е там, че това би представлявало само временно решение на проблема. Изпращането на американски войски в Ирак, които да осуетят похода на ислямистите от ИДИЛ към Багдад, би могло да се сравни с опит да се излекува гнойна рана с помощта на лепенка.

Това средство може за кратко да спре кървенето, но не и да излекува възпалението отдолу. Кой иска да превърне Ирак – една почти провалена държава с неспособни институции – във функционираща страна, ще е принуден (отново) да се посвети на работа по създаването на една единна нация.

Опитът от миналото сочи, че както САЩ, така и европейците, едва ли ще имат волята и желанието отново да се захванат с тази трудна задача. Най-голямата, но уви твърде слаба, надежда за Ирак се състои в това, страната сама да успее да се обнови – с подкрепата на партньорите от региона и с гаранцията за сигурност, давана от САЩ. За президента Обама това са лоши новини. Очевидно главата „Ирак“ в американската история все още не е написана докрай.

 

 
 

British Airways планира днес да възобнови обслужването на полетите

| от chronicle.bg |

Британският авиопревозвач British Airways се готви днес да обслужва „почти нормално“ полетите си на летище „Гетуик“ и „повечето“ полети от „Хийтроу“ след тежкия компютърен срив, който предизвика хаос в трафика през уикенда.

Ще има някои нарушения в разписанието ни за неделя, тъй като самолетите и екипажите ни по света не са на място, съобщи компанията в ранните часове на днешния ден в Twitter, извинявайки се сериозните нарушения вчера. British Airways призовава пътниците да не се отправят към летищата, освен ако полетът им не е потвърден.

 
 

Ариана Гранде с благотворителен концерт в Манчестър

| от chronicle.bg по БТА |

Американската попзвезда Ариана Гранде обяви, че ще изнесе благотворителен концерт в Манчестър, посветен на жертвите на самоубийствения атентат.

23-годишната певица съобщи чрез акаунта си в Инстаграм, че датата на този концерт още не е уточнена.

При атентата, извършен в понеделник малко след като певицата приключи концерта си в северния английски град, бяха убити 22 души, а повече от сто бяха ранени. Заради трагедията Гранде отмени няколко свои концерта в Европа.

„Ще се върна в невероятно смелия Манчестър, за да се срещна с феновете си и да изнеса благотворителен концерт в памет на жертвите и за да съберем пари за жертвите и техните семейства…“, написа певицата.

Тя каза, че винаги ще помни жертвите и добави: „Няма да се откажем, няма да работим в страх. Няма да позволим това да ни раздели. Няма да позволим омразата да победи“.

Междувременно, „Кис“ отмени концерта си в Манчестър, който също трябваше да се състои в залата „Манчестър Арена“.

Компания „Лайв нейшън“ обяви днес, че насроченият за 30 май концерт на групата е отменен.

Членовете на групата Пол Стенли, Джийн Симънс, Ерик Сингър и Томи Тайър заявиха, че „са покъртени от зверството, извършено срещу невинните жертви в Манчестър“.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Красивите учени са по-некомпетентни

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета на Кембридж откриха, че симпатичните учени по-лесно печелят благоразположението на аудиторията, но ги считат за по-неспособни в сравнение с не толкова привлекателните им колеги, съобщи сайтът „Лайф“.

За изследването експертите проведоха социологическо проучване сред обикновените хора. Те бяха попитани за отношението им към Брайън Кокс, водещ физик и към експерта по анатомия Елис Робъртс, чиито добър външен вид им помогна да постигнат успехи като учени в публичното пространство. Независимо от това се оказа, че зрителите не ги възприемат като висококвалифицирани специалисти.

Ръководителят на изследването психологът Уил Скайларк каза, че искал да изясни как външността на учените влияе на възприемането им от публиката.

„Знаем, че добрият външен вид помага на политиците, затова решихме да разберем дали това важи и за учените“, добави той.

В първия етап на експеримента на доброволците бяха показани снимки на над 300 британски и американски учени. Хората трябваше да оценят интелекта и нивото им на привлекателност. След това анкетираните трябваше да оценят доколко би им било интересно да разберат какво правят учените, а също и дали смятат, че тези хора се занимават с точни или важни изследвания.

Когато опитът стигна до оценяването на интелектуалните способности на учените, красотата не беше в тяхна полза. Тези, които анкетираните определиха като по-привлекателни и по-общителни, бяха посочени като неспособни за висококачествени изследвания.

Изследователите стигнаха до извода, че външният вид оказва огромно влияние при избора и оценката на информация. Това, че по-красивите учени са подценявани, може да се превърне в предизвикателство, предвид големия брой цифрови средства за масова информация.