Сами срещу корупцията

| от |

Много българи определят дъжавата си като корумпирана и протестират срещу политическия елит. Държавата обаче се опитва с всички средства да затвори устата на критичните журналисти, се казва в репортаж на телевизия АРТЕ, цитиран от Дойче веле.

Много български журналисти избягват темата за връзките между политиката и мафията, защото заиграването с властта не остава без последствия в България, се посочва в началото на репортажа на германско-френския телевизионен канал АРТЕ.

Екипът на репортажа, излъчен в петък вечерта в предаването „Арте журнал“, се среща с Николай Стайков – български журналист, който разследва преплитането на интересите на политиците и организираната престъпност и публикува разкритията си в интернет. Именно недоволството от сегашната политическа обстановка изкара хората на улицата и вече почти една година те протестират срещу политическия елит на страната.

Недоволството експлодира, когато беше направен опит за шеф на ДАНС да бъде назачен Делян Пеевски – 33-годишен политик, подозиран за връзки с организираната престъпност. Досега обаче тези обвинения не са доказани в съда. Освен това Пеевски контролира медиите в страната – майка му притежава най-голямата медийна империя в България, разказва Стайков. Разследващият журналист е успял да установи, че семейството на Пеевски притежава 98 недвижими имота – всичките в престижни квартали на София. Включително хотел, който е показан в репортажа и в който Пеевски прекарва по-голямата част от времето си. Но Пеевски не фигурира никъде като собственик – всичко е записано на името на майка му.

18014-Пеевски_960_539

Кого пази полицията?

Всъщност, екипът на телевизия АРТЕ е искал да заснеме още материал за обекта, но охраната им е попречила. Тогава авторите на филма се опитват да заснемат друг имот на Пеевски, но са спрени от полицията. Тайно екипът снима как полицай изисква за проверка паспорта на оператора, който малко по-късно получава телефонно обаждане. Заявено му е, че трябва да предотврати излъчването на материала. Това означава, че полицията е информирала Пеевски, че снимат негов имот, което не е по вкуса му.

Именно срещу това протестират българите – вече от една година, всеки ден, в центъра на София, се казва още в репортажа. За тях Пеевски е нарицателно за липсата на морал и за мафиотски методи в политиката. Един от демонстрантите казва на германските журналисти, че политиците не се интересуват от положението на обикновените хора. Нито пък ги е еня за евопейските им партньори. Протестиращите обаче не са загубили надежда, че поне Европейският съюз може да направи нещо за тях. Засега обаче те се чувстват сами в борбата срещу корупцията, завършва репортажът на германско-френския телевизионен канал АРТЕ за протестите и корупцията в България.

 

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.