Събитията в Хонконг: вътрешни причини или външно влияние?

| от |

Масовите протести в Хонконг продължават. Властите обвиняват активистите в нарушаване на реда, а те обвиняват властите в прекомерно използване на сила. Миналата събота протестиращите започнаха в Хонконг акцията Occupy Central.

Те блокираха бизнес центъра на града и се опитаха да нахлуят в правителствения комплекс. Протестиращите настояват за преки избори за лидер на 7-милионния Хонконг. За това как световните медии отразяват тези събития, за вътрешните причини на конфликта и за възможната роля на САЩ за тези събития коментират експерти.

САЩ вече подкрепиха исканията на протестиращите, като заявиха, че легитимността на шефа на администрацията на Хонконг ще се укрепи, ако на народа бъде даден реален избор между различни кандидати. Но, смята експертът от руския Институт за световна икономика и международни отношения Александър Салицки, САЩ не се намесва директно в работите на Хонконг. Според него тук можем да говорим за необективност на американските медии. Той направи паралел между днешните събития в Хонконг и киевския „майдан” в началото на тази година. Безредиците в Хонконг се отразяват, включително и в американските медии, точно по начина, по който бяха отразявани киевските събития, – отбелязва експертът.

С него е съгласен политологът Александър Лукин. Според него днешните вълнения се предизвикани от вътрешни причини. Свързани са с това, че по-голяма част от хонконгското общество иска демократизиране на политическата система, в частност – преки избори на цялото ръководство, включително и за лидер на администрацията. Сега те са избирани от специална  колегия от избиратели, което осигурява доминирането на онези, които подкрепят политиката на централното правителство. Но според документ, който беше подписан още при предаването на Хонконг от Великобритания на Китай, на тази територия през 2017 г. трябва да има преки избори за лидер на администрацията.

„Този срок наближава и централното правителство се съгласи на определени отстъпки – то направи изборите преки. Но опозицията все едно остана недоволна, защото кандидатите трябва да бъдат утвърждаване, те трябва да преминат през такова „сито” на избирателната комисия, където повечето са пропекински дейци. Тоест Пекин се съгласи на преки избори, но казва, че няма да допусне недобри кандидати”, – отбелязва Лукин.

В същото време Салицки смята, че Пекин и Хонконг ще намерят решение, което да ги удовлетворява. Експертът призна, че Хонконг е най-либералното „парченце” в цяла Азия и там стремежът към демократизация е силен. „Но броят на хората, които протестират за запазване на стабилността в Хонконг, и броят на привържениците на Occupy central са несъпоставими. Мисля, че още седмица-две и вълненията ще утихнат”, – подчерта Салицки.
Гласът на Русия

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.

 
 

Рецепта за експериментална торта с безглутеново брашно и кафява захар

| от Росица Гърджелийска |

Когато Роси ходи на гости, Роси носи торти. Ето един пореден експеримент, който се случи в 2 сутринта. И разбира се, кучо одобри рецептата с много мляскане и протести, защото не получи парче…

Нужни съставки:

Нужни продукти:
За блата:
100 гр масло
230 гр крема сирене
6 жълтъка
13 белтъка
60 гр безглутеново брашно
60 гр царевично нишесте
160 гр кафява или кокосова захар
ванилия
кокосово брашно за поръсване

за крема:
500 гр маскарпоне
500 гр кисело мляко
150 гр кафява захар
ванилия
какао на прах
1 ч. ч. силно подсладено кафе

Начин на приготвяне:

  • Загрейте фурната на 160 градуса
  • Разтопете маслото и крема сиренето в малка тенджерка на слаб огън и бъркайте до получаване на хомогенна смес.
  • Разбийте жълтъците в голяма купа и бавно започнете да добавяте кремата с маслото. Не спирайте да разбивате.
  • Добавете брашното и нишестето и разбивайте за още около 2 минути.
  • Измийте и подсушете бъркалките и в голяма тенджера разбийте белтъците до получаване на меки връхчета.
  • Започнете бавно да добавяте захарта към белтъците и разбивайте няколко минути до получаване на твърди и лъскави връхчета.
  • На няколко етапа добавете белтъците към останалата смес и бавно разбъркайте до получаване на гладка смес.
  • Добавете ванилията и разбъркайте добре.
  • Покрийте с хартия за печене дъното и стените на дълбока тавичка.
  • Изсипете сместа и разклатете добре, за да елиминирате по-големите балони.
  • Сложете тавата в друга дълбока тава, пълна със студена вода.
  • Пече се на 160 градуса за 25 минути, след което температурата се намалява до 130 градуса и се пече още 55 минути.
  • Вади се от фурната. Не използвайте чиния, за да обърнете кекса, а ръката си. Бързо обелете хартията от кекса и оставете да изстине върху решетка.
  • Разрежете на 2 или на 4 блата като използвате дълъг конец. Аз разрязах кекса на 4 блата и направих две отделни торти.
  • В голяма купа пригответе крема като разбиете киселото мляко със захарта. След това добавете маскарпонето и продължете да разбивате, докато всичко се смеси добре и стане леко и пухкаво. Не прекалявайте, защото може да се пресече. Добавете ванилията и разбъркайте внимателно.
  • Сиропирайте един блат с кафе, поръсете с какао и нанесете обилно от крема. Сложете отгоре още един блат и повторете.
  • Това цялото нещо се превръща в един мек разкош от аромати и прелестни цветове.

рецепта, торта

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.