Русия на Достоевски, Русия на Путин

| от |

Идеите на Достоевски за Велика евразийска империя под егидата на Русия и за православието като противотежест на западния либерализъм звучат едва ли не като пророчество. Защото днес Путин преследва именно тези цели, пише Дойче веле.

Името, идеите и творчеството на великия руски писател Фьодор Михайлович Достоевски напоследък все по-често се вплитат в разгорещената дискусия за политиката на Руската федерация и на нейния президент Владимир Владимирович Путин. Преди няколко месеца например Държавният департамент на САЩ саркастично коментира изявленията на Путин, като ги нарече „най-сензационната руска литература след Достоевски”. Парадоксално е, че съвсем наскоро холандският преводач на Достоевски Ханс Боланд в знак на протест срещу действията на Кремъл отказа да приеме почетния Пушкински медал, който трябваше да му връчи лично Путин, а в същото време неколцина западни публицисти виждат в политиката на руския президент именно няколко централни идеи на Достоевски.

Феликс Филип Инголд припомня на страниците на „Нойе Цюрхер Цайтунг”, че в някогашния Съветски съюз десетилетия наред Достоевски не се радва на официално одобрение, а в някои периоди властите направо го низвергват. Сега обаче интелектуалните, духовните и политическите елити на Русия го обявяват едва ли не за пророк, с визия за бъдещето на страната, за „народа” и за „духа” на Русия, визия, която сега се превръща в реалност, смята Инголд.

Великоруската идеология на Достоевски

Хората, живели по времето на съветския режим, добре помнят, че комунистическите функционери обявяваха писателя за „реакционер”, за национал-шовинист, за расист и войнолюбец, който в религиозната си обсебеност изцяло отрича разума. Днес всички тези критики се преосмислят и внезапно се оказват със знак плюс, а големите романи и публицистиката на Достоевски се превръщат в сърцевина на актуалната великоруска идеология.

Според Инголд, тази имперска идеология се крепи върху вертикалната йерархия на властта и върху хоризонталната „евразийска” ос, замислена като континентална „общност на народите”, която ще „приюти” не само някогашните съветски републики, но и бившите „братски страни” от Източна Европа. Така под егидата на Русия ще възникне нов съюз в старите параметри: от Източна Германия и Балканите, през Кавказ до Урал, от Урал през Сибир до китайската граница и Тихия океан. Руското православие ще защитава духовните и религиозните интереси на тази велика евразийска империя и ще отблъсква разяждащото влияние на западното свободомислие. Сегашната вътрешна и външна политика на Руската федерация, както и официалната културна и църковна политика не оставят никакво съмнение, че евразийският път се следва неотлъчно.

Швейцарският публицист с известно преувеличение нарича Достоевски „апологет на царизма и пропагандатор на автократичната държавна доктрина”, но е прав, че през 70-те години на 19-и век писателят обяви православните балкански страни за руска сфера на влияние, на която трябва да се окаже военна подкрепа. И че пак той призова за завръщане на Константинопол „в лоното” и обяви, че надеждите и спасението на Русия са в Азия. Това може би не го прави чак „пророк”, но неговите идеи във всички случаи подхранват сегашната руска политика на експанзия. Инголд припомня едно клише на сталинистката литературна критика: „И приживе, и днес Достоевски беше и е в авангарда на реакционерството”. Според публициста, тази нелепа присъда днес придобива изненадваща, ако не и заплашителна актуалност. Разликата обаче се състои в това, че днес в Русия реакционерството е не просто авангард – с течение на времето то се превърна в обединяващ фактор за политическите, военните и интелектуалните елити, които се спояват във фатална амалгама от неосталинистки и неофашистки елементи.

Възгледите на Достоевски за евреите

В своето есе за Достоевски швейцарският автор пише още: „Огромна е ролята на Достоевски за формиране на великоруския подход към историята, а и на днешното самосъзнание на руското население. Най-ясно я илюстрира едно мащабно платно (три на шест метра) от „националния художник” Иля Глазунов, който през 90-те години на миналия век увековечи десетки исторически личности. На неговата картина „Вечна Русия” са изобразени исторически личности – властелини, светци, духовници, философи, хора на изкуството, а над тях се издига разпнатият Исус. В подножието на разпятието, на централно място Глазунов е нарисувал именно Достоевски – замислен, със запалена свещ в ръката. Всички руски царе, че дори и Пушкин, който се смята за най-великия руски класик, отстъпват на заден план, а това подчертава уникалната позиция на Достоевски. Преклонението пред писателя направо граничи с идолопоклонничество.

Нека да си припомним, че сред смущаващите размишления на Достоевски са текстовете му по еврейския въпрос в късните статии и в романа „Юноша”. Великият хуманист Достоевски, в чието лице още Ницше вижда един от най-големите психолози, по онова време свири на всички струни на антисемитската реторика и без колебание използва всевъзможни клишета, за да докаже моралната и расова малоценност на евреите. На другия полюс Достоевски вижда типичните руски качества: силна вяра, задушевност, страдалчество, щедрост, братска всеотдайност. Според Достоевски, евреинът е човек без корени, за него не важат нито общочовешките, нито патриотичните ценности, залегнали в основата на руското християнство, което е призвано да победи западноевропейската идея за просветената цивилизация. В представите на писателя тази цивилизация е заразена от либералното мислене и е изтощена от капиталистическата експлоатация. Либерализмът и капитализмът, смята Достоевски, са залегнали в основата на един еврейски империализъм, който си е поставил задачата да пороби целия свят.”

В края на есето си Инголд все пак ревизира някои от своите крайни оценки и приканва читателите да не причисляват Достоевски към кохортата на онези, които проповядват омраза към евреите без връзка с главния мозък. Авторът припомня, че великият хуманист полемизира не само срещу „евреите”, неговото перо не щади и „католиците”, „социалистите”, „западняците”, „германците”, „поляците”, „швейцарците”. Същото важи дори за „руснаците”, неговите собствени сънародници, които писателят не само величае като „народ-богоносец”, но и най-безмилостно бичува като тъпо стадо, като пропаднали, брутални, егоистични, отмъстителни, анархистични получовеци, на които нищо животинско и нищо сатанинско не им е чуждо.

Мизантропия и хуманизъм

Според Инголд, всичко това не омаловажава антисемитските подхлъзвания на Достоевски, но показва, че той не е просто някакъв юдомразец, а всъщност най-вече човек, склонен към мизантропия и нетолерантност – нищо, че с голяма литературна мощ се застъпва за християнския хуманизъм. Авторът обобщава, че Достоевски не може да приеме месианската идея на юдейската религия, защото тя се сблъсква с месианизма на руското православие. А „избраният народ” може да бъде само един.

За връзката между днешна Русия и Русия от времето на Достоевски още преди пет години писа и американският публицист Дейвид Игнейшъс: „Модерна Русия на Владимир Путин все още се бори срещу същите политически противоречия, които преди 130 години описва Фьодор Михайлович Достоевски. Хората с лека ръка се отказват от независимостта си заради хляба и сигурността, пише Достоевски във „Великия инквизитор”, който подменя човешката свобода с „чудеса, мистерии и авторитет”. Днешна Русия се гърчи от страх. Един руски антрополог пише, че обществото е прегрято и претоварено. Руснаците са нервни и обръщат гръб на свободата, твърди водещ социолог, а един професор по архитектура казва, че Русия е като осакатена след разпадането на Съветския съюз”, пише Игнейшъс в австрийския „Винер Цайтунг”.

Русия на Достоевски и Русия на Путин – паралелите са повече политически, отколкото литературни…

 
 

Рецепта за експериментална торта с безглутеново брашно и кафява захар

| от Росица Гърджелийска |

Когато Роси ходи на гости, Роси носи торти. Ето един пореден експеримент, който се случи в 2 сутринта. И разбира се, кучо одобри рецептата с много мляскане и протести, защото не получи парче…

Нужни съставки:

Нужни продукти:
За блата:
100 гр масло
230 гр крема сирене
6 жълтъка
13 белтъка
60 гр безглутеново брашно
60 гр царевично нишесте
160 гр кафява или кокосова захар
ванилия
кокосово брашно за поръсване

за крема:
500 гр маскарпоне
500 гр кисело мляко
150 гр кафява захар
ванилия
какао на прах
1 ч. ч. силно подсладено кафе

Начин на приготвяне:

  • Загрейте фурната на 160 градуса
  • Разтопете маслото и крема сиренето в малка тенджерка на слаб огън и бъркайте до получаване на хомогенна смес.
  • Разбийте жълтъците в голяма купа и бавно започнете да добавяте кремата с маслото. Не спирайте да разбивате.
  • Добавете брашното и нишестето и разбивайте за още около 2 минути.
  • Измийте и подсушете бъркалките и в голяма тенджера разбийте белтъците до получаване на меки връхчета.
  • Започнете бавно да добавяте захарта към белтъците и разбивайте няколко минути до получаване на твърди и лъскави връхчета.
  • На няколко етапа добавете белтъците към останалата смес и бавно разбъркайте до получаване на гладка смес.
  • Добавете ванилията и разбъркайте добре.
  • Покрийте с хартия за печене дъното и стените на дълбока тавичка.
  • Изсипете сместа и разклатете добре, за да елиминирате по-големите балони.
  • Сложете тавата в друга дълбока тава, пълна със студена вода.
  • Пече се на 160 градуса за 25 минути, след което температурата се намалява до 130 градуса и се пече още 55 минути.
  • Вади се от фурната. Не използвайте чиния, за да обърнете кекса, а ръката си. Бързо обелете хартията от кекса и оставете да изстине върху решетка.
  • Разрежете на 2 или на 4 блата като използвате дълъг конец. Аз разрязах кекса на 4 блата и направих две отделни торти.
  • В голяма купа пригответе крема като разбиете киселото мляко със захарта. След това добавете маскарпонето и продължете да разбивате, докато всичко се смеси добре и стане леко и пухкаво. Не прекалявайте, защото може да се пресече. Добавете ванилията и разбъркайте внимателно.
  • Сиропирайте един блат с кафе, поръсете с какао и нанесете обилно от крема. Сложете отгоре още един блат и повторете.
  • Това цялото нещо се превръща в един мек разкош от аромати и прелестни цветове.

рецепта, торта

 
 

Видео показва новия Samsung Galaxy J7

| от chronicle.bg |

Серията Galaxy J на Samsung – това са J5 (2017) и J7 (2017) вече премина през няколко сертификации в национални регулатори, като наскоро това стана и в Южна Корея.

През това време в YouTube е качено ново руско видео, което дава доста информация за все още необявения официално Galaxy J7 (2017).

Новият модел изглежда различен от настоящата J серия: това, което се вижда на видеото са стандартен 3.5-милиметров аудио жак и microUSB порт, физически бутон с вграден сензор за оптечатъци. Дисплеят трябва да е 5.5-инчов Super AMOLED в 1080р, а чипсетът е Exynos 7870. Очакват се и голяма 3600 mAh батерия и 3GB RAM памет, допълвани от задна 13MP, f/1.9 камера.

 
 

Откриха суперскоростен инкубатор за звезди

| от chronicle.bg, БТА |

Учени от института „Карнеги“ в САЩ и института за астрономия „Макс Планк“ в Германия откриха галактика, в която звездите се раждат стотици пъти по-бързо, отколкото в Млечния път.

Според изследователите тези обекти са се образували 1,5 милиарда години след Големия взрив.

Експертите първоначално допуснали хипотезата за съществуването на подобни звездни системи, когато открили млади масивни галактики. Тези обекти, съдържащи стотици милиарди звезди, можели да възникнат само при много интензивен процес на звездообразуване.

Астрофизиците открили доказателства за съществуването им, когато изучавали квазарите – свръхмасивни черни дупки, разположени в центъра на гигантски галактики. Тогава установили, че те имат съседни галактики, които всяка година произвеждат звезди с обща маса, сравнима с тази на стотици слънца.

Близостта с квазарите не е случайна. Свръхмасивните им черни дупки се разполагат в област от Вселената, където плътността на материята е много висока. Подобни условия благоприятстват появата на аномални галактики.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.