Разследват 13 души за „шпиониране“ на Ердоган

| от |

Прокуратурата в Анкара приключи разследването за незаконно подслушване на бившия премиер Реджеп Тайип Ердоган и обвини 13 души в извършване на „политически шпионаж“, съобщи в. „Хюриет“. През февруари Ердоган определи незаконното подслушване на дома и офиса му като „шпионаж“.

„Незаконното подслушване на дома ми е шпионаж. Необходимите стъпки бяха предприети. Много секретна папка беше изпратена в службата на прокурора на Анкара, но дори и това беше разкрито пред медиите“, каза по онова време Ердоган. Той направи обществено достояние на 21 декември 2012 г., че в дома и офиса му са открити подслушвателни устройства.

Според информации в медиите, разследването по случая, започнато през февруари 2013 г. е било пренасочено към прокурорската служба за антитерористични действия въз основа на хипотезата за престъпление, свързано с шпионажа. Обвинението е било обработено от съответния прокурор и е изпратено в съда, съобщи на 18 ноември Анадолската агенция.

В обвинителния акт президентът Ердоган е посочен като подател на жалбата срещу замесените в случая. Сред 13 заподозрени има двама бивши директори на Съвета за научни и технологични изследвания на Турция /TÜBİTAK/. Съответният съд в Анкара има 15 дена за да обмисли дали ще приеме или отхвърли обвиненията. Ако не ги отхвърли в посочения срок се приема, че магистратите приемат за истински обвиненията. Вероятно съдът ще съди обвиняемите като извършители на „политически и военен шпионаж“. Това престъпление е разгледано в чл. 328 от наказателния кодекс на Турция. Съдът може да поиска наказания за обвинаемите между 15 и 20 години затвор. /БГНЕС

 
 

Даян Крюгер: пътят към наградата в Кан

| от chronicle.bg |

След като на кинофестивала в Кан снощи Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса във филма „Изневиделица“, погледите се насочиха към нея. Киноманите, разбира се, знаят коя е Даян Крюгер, но ние сме длъжни да припомним:

Даян се ражда на 15 юли 1976 в семейството на банков чиновник и компютърен специалист. Има по-малък брат – Щефан. От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. Контузия обаче рано прекратява балетната и кариера. Когато е на 13 години, родителите й се развеждат и тя е отгледана от майка си. Оттогава досега не поддържа връзка с баща си, чиито проблеми с алкохола са причина за развода.

След травма загубва възможността да се занимава професионално с балет и се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми.

MV5BMTQ1MDM1NDQyM15BMl5BanBnXkFtZTgwMTg1MDc3MTE@._V1_SY1000_CR0,0,674,1000_AL_

Дебюта си на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита Троя, където играе Хубавата Елена. Същата година се снима в друг голям филм – Съкровището, където си партнира в главната роля с Никълъс Кейдж. През 2007 г. участва в продължението на филма и е водеща на церемонията по откриването и закриването на кинофестивала в Кан.

През 2009г. се снима във филма на Куентин Тарантино „Гадни копилета“ , за което е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля за Screen Actors Guild Award.

В галерията може да видите ролите й, които със сигурност си струва да гледате.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

Най-добрите наши и чуждестранни студентски филми показват в НАТФИЗ

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-добрите студентски филми от наши и чуждестранни университети показват в НАТФИЗ. Панорамата „CILECT Prize – 2017″ – от игрални, документални и анимационни филми, е от днес до 2 юни в кинозалата на НАТФИЗ, съобщават от академията.

The CILECT Prize е първата по рода си награда, присъдена на студентски филми от висшите училища, обединени в организацията CILECT. Всяко училище има право да изпрати по един филм в трите категории – игрално, документално и анимационно кино. Всички избрани студентски филми стават част от компилацията The CILECT Prize.

The CILECT Prize е основана през 2005 г. по предложение на ректора на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, тогава заместник-председател на конференции и фестивали. Церемонията по представянето на наградата е в рамките на годишните конференции на CILECT. Първата церемония е в Мадрид на 21 ноември 2006 г.

В 12-ото издание – „CILECT Prize-2017″ – са 115 игрални, 94 документални и 54 анимационни филма. НАТФИЗ се състезава с анимацията „Terror – Error“ на Александър Начев, документалния филм „Пеем и това е“ на Сюзън Кутайфан и игралния „Добри“ на Орлин Милчев.