Путин ухажва Латинска Америка

| от |

Русия иска да заздрави традиционните си връзки с лявоориентираните държави в Латинска Америка и така да затвърди статута си на световна сила. Първоначалните реакции на Никарагуа, Куба и Венецуела обаче са предпазливи, пише Дойче веле.

Maduro-r

Още от съветско време Венецуела е верен съюзник на руснаците. И сега, на фона на кримската криза, президентът Николас Мадуро не оставя никакво съмнение, че продължава да подкрепя Русия. Той отправи остри критики по повод санкциите на САЩ и ЕС. „Те искат да обкръжат Русия, за да я отслабят, подтиснат и разрушат“, заяви Мадуро в седмичното си радиообръщение миналата сряда (26.03.).

И докато в Каракас руската позиция по отношение на Украйна се натъква на одобрение, то плановете на Русия да разшири военноморското си присъствие в Латинска Америка чрез достъп да пристанищата в региона не будят особено въодушевление. Външният министър на Венецуела Елиас Яуа недвусмислено заяви, че разполагането на чуждестранни военни бази в страната му противоречи на конституцията.

Подобна бе и реакцията на Никарагуа. Главнокомандващият никарагуанската армия Хулио Авилес окачестви руските планове като чиста проба спекулация и заяви, че конституцията на страната разрешава достъпа на чуждестранни войски само в случаи на хуманитарни акции или съвместни военни учения.

Кубинското правителство пък изобщо не реагира на информациите – въпреки че ден след като руското министерство на отбраната обяви плановете си за разширяване на военното си присъствие в Латинска Америка, Северна Африка и Азия, в пристанището на Хавана акостира руски военен кораб.

Тревожно мълчание

Русия се стреми към достъп до пристанищата, а в някои случаи и до военновъздушни бази, за да демонстрира влиянието си в света. „Някои страни обаче мълчат подозрително по този въпрос. А това говори само по себе си. Смятам, че тук цари известно недоволство и мнозина гледат на руските планове като на империалистичен акт“, казва Клаудия Деч от германската фондация „Фридрих Еберт“ в Аржентина.

„Ако сте чули речта на Путин от четвъртък (27.03.), ще разберете, че от негова гледна точка Русия може да съществува само като голяма империя. Руснаците искат да имат влияние в Латинска Америка. Те никога на са се отказвали от този си стремеж“, казва американският експерт по въпросите на външната политика Стивън Бланк в разговор с Дойче Веле.

Според Клаудия Деч, между опита на Москва да получи достъп до пристанищата на своите съюзници в Латинска Америка и украинската криза има пряка връзка. Деч смята, че Русия се опитва да провокира САЩ пред собствената им врата. „Същевременно обаче Русия настоява латиноамериканските ѝ съюзници да ѝ изплатят и помощите от миналите години, които включват хранителни и военни доставки“, добавя експертката.

Всичко това би могло да се разглежда като отговор от страна на Русия на усилията на НАТО да засили присъствието си в Източна Европа в близост до руските граници. „Няма съмнение, че Русия съзнателно търси достъп до пристанища и военни бази в Латинска Америка. Русия се стреми да дестабилизира региона като използва традиционните антиамерикански нагласи в много латиноамерикански държави“, изтъква от своя страна Стивън Бланк. Той смята, че въздържаните реакции от латиноамериканските страни са по-скоро тактически ход и че руснаците всъщност ще сложат на масата много пари, влияние и власт. „Това, което партньорите обявяват в преговорите, никога не е последната им дума“, казва Бланк.

„Руските козове в Латинска Америка са продажбата на оръжия и износът на енергия“, посочва американският експерт и добавя, че тъй като вносът на газ в региона би бил логистичен кошмар, Русия залага на изкупуването на енергийни фирми в Латинска Америка. „Венецуела например изнася по-голямата част от петрола си за САЩ. Следователно руснаците ще станат собственици на част от този петрол. Те вярват, че по този начин могат да окажат влияние върху американската икономика“, казва Бланк.

Дилемата на Латинска Америка

И все пак: в контекста на последните събития в Украйна латиноамериканските държави са изправени пред дилема. Повечето от тях се застъпват за ненамеса във вътрешните работи на други държави. „Те се обявиха срещу интервенция и в Либия, и в Сирия“, посочва Клаудия Деч. Подобно е и отношението им спрямо кримската криза. Те остават неутрални, но изтъкват необходимостта от политическо решение на проблема.

Сътрудничеството с Москва обаче ги вкарва в още по-затруднено положение. Бразилия например ясно заяви, че иска да продължи сътрудничеството с Русия в групата на страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), но същевременно настоява за политическо решение на кризата в Крим.

В крайна сметка обаче Русия е твърдо решена да остане в региона. Стивън Бланк смята, че това ще донесе предимства за латиноамериканските страни. „По своя темперамент и идеология те са настроени антиамерикански и затова ще се съобразяват с Русия и Китай, поне докато пред очите им е гърнето със злато“, казва той.

В момента по всичко личи, че никой не може да спре латиноамериканските планове на Русия. Защото поне от десетилетие насам ЕС и САЩ загърбват латиноамериканските държави. „Латинска Америка е дълбоко разочарована от президентството на Барак Обама, поради което отношенията им в момента са белязани по-скоро от липса на концепции и мълчание“, казва Деч и допълва, че студената война все още е в главите и на двете страни.

„След падането на Желязната завеса мнозина вярваха, че Русия ще се впише в новия западен ред. Кризата в Украйна обаче доказва, че Русия не иска да се интегрира. Тя иска да възстанови статута си на велика сила и да има пълна свобода на действие“, казва Стивън Бланк. В това отношение обаче първоначалните реакции на Никарагуа, Венецуела и Куба са по-скоро предпазливи.

 

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Facebook вече ще предлага видео съдържание

| от chronicle.bg |

Потвърди се, че Facebook е сключила сделки с Vox Media, Buzzfeed, ATTN и The Dodo (Group Nine Media) за излъчване на оригинални предавания.

Материалите ще включват кратки видеа до 10 минути, а също и по-дълги клипове над 20 минути. Разбира се, те ще бъдат прекъсване от рекламни паузи.

В началото видеата ще са достъпни единствено на сайта на Facebook и мобилните приложения, а след това ще стават достъпни и в други сайтове.

Съобщава се, че Facebook ще задържа 45 процента дял от рекламите в кратките клипове.

Източник: The Verge

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm