Прочети: Пет есенни книги на седмицата

| от |

Пускаме есента да влезе през вратата и я приветстваме с „добра дошла“ след горещото, макар и кратко лято.

Много скоро очаквайте есенния ни лист за четене, а дотогава може да се задоволите с първите пет книги, които смятаме са най-подходящи за старт на по-студеното време, стоенето вкъщи и времето за чай.

Приятно четене!

Одри Нифнегър, „Пътешественикът във времето и неговата жена“

Забравете за филма с Рейчъл Макадамс и Ерик Бана за малко. За съжаление, той не описва и наполовина, така както си заслужава, тази драматичната, любовната, нежната нотка, която тази книга носи. Обречени да се срещат в различно време и да се разминават непрекъснато, това е историята на Хенри и Клеър – той я познава от дете, а тя го среща като възрастен мъж в една библиотека. Тъжна и великолепна, „Пътешественикът във времето и неговата жена“ е задължителна за всеки почитател на романтичните истории.

Юхан Теорин, „Нощна буря“

Близо година след излизането на първия му роман, Юхан Теорин се появява отново по книжарниците с втори такъв. Аз съм личен почитател на острото писане на шведския журналист и винаги го препоръчвам. По пример на първата му книга и втората се развива на ветровития мрачен остров Йоланд, където в стара къща се настанява младо семейство. Следват загадъчно удавяне и дълго разследване, чиято връзка идва чак накрая. По пример на първия роман на Теорин. Книгата излиза на 23 септември и я препоръчвам горещо.

Дж. К. Роулинг, „Хари Потър и философският камък“

Първото илюстровано издание от поредицата за Хари Потър идва и на нашия книжен пазар. Всички бяха шокирани от цената, но когато имаш луксозно издание с красиви цветни, ръчно рисувани илюстрации, то струва пари. А някак за Хари Потър винаги си заслужава да ги дадеш, смятам аз. Любимият ми свят, който Роулинг създава, е илюстрован прекрасно от Джим Кей, който е носител на медал „Кейт Грийнауей“ и разказва първата част от незабравимите приключения на едно малко момче, натирено в килера, което една сутрин открива, онова, което всяко дете мечтае да открие – че магия има и той я владее. Книгата излиза на 6 октомври и аз ви пожелавам прекрасни преживявания с нея.

Пол Теру, „Брегът на москитите“

Името не е случайно. Пол Теру е известният чичо на още по-известния актьор Джъстин Теру, което завръщане в „Останалите“ очакваме с нетърпение. Това пък е най-известният роман на чичо Теру. Публикувана е през 1981 г. книгата печели James Tait Black Memorial Prize. А историята е рaзкaзaнa oт глeднa тoчкa нa 14-гoдишния Чapли Фoкc и ce зaвъpтa oкoлo бaщa мy, бpилянтeн изoбpeтaтeл, койтo peшaвa дa oтвeдe ceмeйcтвoтo в хoндypacкaтa джyнглa, зa дa ce cпacят oт aмepикaнcкия кoнcyмaтopcки нaчин нa живoт. Истински красив приключенски роман.

Джордж Р.Р. Мартин, „Приказни песни“

Тази книга от краля на фентъзито не е част от сагата му „Песен за огън и лед“, нито от света на Game of Thrones, но това не я прави по-лоша. Книгата е антология, която предлага и по-ранни, и по-късни произведения на Мартин, включително разкази и повести, носители на много награди. Ако искате да се запознаете с ранния Джордж Р.Р. Мартин, това е книгата за вас.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Ема Стоун е супер яка

| от |

Ема Стоун е новото любимо момиче на Холивуд. И на Америка. И на киното. И има защо.

Талантлива, чаровна, специфично красива, някак порцеланова и с чувство за хумор, Стоун обединява в себе си качества, които дават осанката на звезда.

Тази година списание Time постави Ема, заедно с още няколко звезди, в своята класация за най-влиятелни хора на планетата. Това е годината, в която тя става едва 27-ата актриса, която печели „Оскар“ за изпълнението си в мюзикъл и е първата от 1972 година насам, която го прави за „главна женска роля“. Преди това е Лайза Минели, а мюзикълът е „Кабаре“.

Ема Стоун започва кариерата си още като тийнейджър, но някъде след 15 годишна възраст решава, че ще преследва именно тази амбиция. Съответно започва да играе в малки и нискобюджетни телевизионни продукции и да взима незначителни роли в сериали.

Първият й успех идва през 2007-а, когато играе една от основните роли в сериала Drive. Макар да е номиниран за „Еми“ и да има прилична публика, сериалът не успява да бъде подновен за втори сезон, нито има някакъв особен комерсиален успех. Благодарение на него обаче Ема стъпва в киното. Появява се първата й роля – в „Суперяки“. Сет Роугън харесва комедийния й заряд и я кани в продукцията след дълъг кастинг. Може би именно хуморът дава начален шут на кариерата на Стоун, защото от тогава чак до 2010-а, когато получава първата си номинация за „Златен глобус“, тя прави малки роли в различни комедии. Къде по-добри, къде по-лоши.

„Лесна, А?“ е онова, което я изстрелва в стратосферата на успеха. Гимназиална комедия, която се опитва да разчупи клишетата и стереотипите на жанра има чувство за хумор, а Стоун стои в центъра й като перфектната червенокоса откачалка, която може да понесе шегите и да ги износи на гърба си.

Трябва да мине година след „Лесна, А?“, за да може Ема да заслужи първата си роля в така наречената сериозна продукция или драма. Драмата пък е адаптация по чудесния роман на Катрин Стокет „Слугинята“ и е преведен у нас като „Южнячки“. Иначе The Help е трогателен и чудесен филм и книга. Ема Стоун, Виола Дейвис, Октавия Спенсър, Джесика Частейн и Брайс Далас Хауърд съставляват основното звено жени в малък град, които се опитват по свой си начин, да запазят стереотипите на добрата домакиня, да победят расизма, да останат женствени и някак да имат хулигански изцепки. „Южнячки“ е чудесен филм, прави всичките си актриси звезди, но така и не носи на Стоун номинация за „Оскар“ за разлика от останалата част от каста.

Трябва да минат още няколко години до смазващия „Бърдмен“ на Иняриту, за да може Академията да я забележи най-после. Междувременно тя работи отново със Сет Роугън в The Interview, прави един “Спайдърмен“ заедно с гаджето си по онова време Андрю Гарфилд, снима два пъти с Райън Гослинг (филмите са „Оглупели от любов“ и „Гангстерски отдел“), работи с Уди Алън за първи път в подценения, но вълшебен „Магия в полунощ“ и изпълнява една своя мечта – да води SNL.

В момента Стоун е на върха на славата си и е супер яка. Може да пее, да танцува, да прави фокуси (за справка може да видите интервюто й за Vogue и рубриката 73 questions). Тя има „Оскар“ и независимо какво казват хората за La la land, Ема е чудесна в тази продукция и вярваме, никой друг не би се справил така добре в нея.

Междувременно в момента актрисата завърши снимките по филма Battle of the Sexes, където играе тенис шампиона Били Джийн Кинг в нейния известен мач от 1973 година с друго тенис величие Боби Ригс. Също така Ема ще бъде новата Круела де Вил, което някак й стои по-добре и от далматинско палто, и снима сериал с Джона Хил – Maniac. И към всичко това, като черешката на тортата, добавяме факта, че наскоро беше обявено, че актрисата ще участва в новия филм на гръка Йоргос Лантимос.

Може би, защото тя може всичко. Но както гласи заглавието – да, Ема Стоун е супер яка.

 
 

Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не слага в книгата си нищо, което вече не е било правени от хората някъде по света в някакъв момент от историята.

маргарет атууд
Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала. 

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

handmaid's tale историята на прислужницата

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

серена джой, история на прислужницата

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

 история на прислужницата

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

handmaid's tale историята на прислужницата

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

жени в иран
Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

иран жени

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди.  „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.

 
 

Най-смешната жена в Instagram и пародийните снимки на звездите

| от chronicle.bg |

Ако все още не сте в Instagram, имате страхотна причина, за да се присъедините към социалната мрежа. И тя е Селесте Барбър.

35-годишната австралийска комедийна актриса пародира звездите, изваждайки най-известните им снимки и опитвайки се да ги наподобява. Резултатът е смях в най-чиста форма.

Наскоро Барбър дори бе обявена за най-забавната жена в интернет от платформата WhoHaHa, която се опитва да насочи вниманието към смешните жени във виртуалното пространство.

Профилът на Барбър наброява повече от 1,8 милиона последователи, които редовно се смеят на снимките й.

През 2016-а написа статията „Женена съм за мъж, който е по-секси от мен. По-трудно е, отколкото си мислех”, в която разкрива какво е мъжът до теб да получава повече комплименти от теб.

Дори сама признава, че постоянно му натяква, че заради красотата си, получава всичко наготово, докато определя себе си като просто „умна” и „забавна”.

Да, донякъде думите й и целият й образ в Instagram могат да бъдат приемани като поредното феминистично недоразумение, но пък Селесте наистина е дяволски смешна.

Nothing like a night swim. #celestechallengeaccepted #celestebarber #funny #nicolescherzinger @nicolescherzy

Публикация, споделена от Celeste Barber (@celestebarber) на

Подбрахме част от най-добрите й снимки, за да ви докажем. Разгледайте ги в галерията.