Проблеми със сирийските бежанци

| от |

Стотици хиляди сирийски бежанци търсят спасение в Турция. Правителството в Анкара полага огромни грижи за тях. Но броят им непрестанно расте, хората започват да ги гледат с недоверие, а властите изпадат в затруднение, предава Дойче веле.

Юсеф пристигнал преди няколко седмици в Истанбул заедно с двама приятели. В сирийската гражданска война гранатна осколка го ранила в лявото око. После тримата сирийци прекарали осем месеца в бежански лагер в Източна Турция. „Кой знае още колко дълго ще продължи войната. Не можем да живеем в лагера с години” – казва 20-годишният сириец.

В Истанбул, тримата приятели са останали на улицата. Нямат нито работа, нито храна. На всичко отгоре Юсеф спешно се нуждае от медицинска помощ за окото си. Тримата не познават този огромен град и не могат да се оправят. Не им остава нищо друго, освен да просят. „В Истанбул трудно се намира работа. Пък и плащат малко” – оплаква се Юсеф.

Турция е единственият им шанс

За разлика от него, 22-годишният Ахмад се оправя по-добре. Той избягал от войната още преди година и веднага пристигнал в Истанбул. Сега помага в един магазин за електроуреди, макар че няма разрешение нито за престой, нито за работа. Тук обаче никой не обръща внимание на такива подробности.

Ахмад получава допълнително финансова подкрепа от турското правителство и няколко неправителствени организации в Турция и в различни арабски страни, за да изкара подготвителен курс за турски университет. Ако се справи с курса, ще може да се запише да следва – а това е истински шанс за един бежанец. „За нас Турция е възможно най-доброто място, дори в сравнение с арабските страни. То те така или иначе не ни предлагат помощ. Приемат само сирийци, които притежават валиден паспорт, издаден от сегашното сирийско правителство. Но повечето хора в Сирия отдавна вече нямат такива паспорти” – обяснява Ахмад.

Ахмад и Юсеф илюстрират съдбата на сирийските бежанци в Турция. От една страна, турското правителство иска да помогне и интеграцията на сирийските бежанци се осъществява изненадващо бързо и небюрократично. Вече 30 000 сирийци са започнали професионално обучение, 70 000 деца и ученици са получили места в детски градини и училища. Ето защо сирийците искат да останат в Турция. Освен всичко, повечето от тях са подочули, че в богатите държави от ЕС никой не ги иска. От друга страна обаче, тежестта за Турция е голяма. Само в Истанбул вече живеят 200 000 сирийци – повечето от тях на улицата.

Турците вече недоволстват

С толкова много пришълци, говорещи арабски, обликът на Истанбул постепенно се променя. Все по-често човек може да види рекламни пана на арабски. Самите турци вече усещат и по-силната конкуренция на трудовия пазар. Сирийци, които работят на черно, подбиват цените в и без това суровата борба за хляба. Арабският език им осигурява определени предимства примерно в туристическия бранш, който ухажва потенциалните арабски туристи. Сирийците работят освен това всичко – те са келнери, шивачи, фризьори.

Само че несекващият поток сирийски бежанци създава все по-големи проблеми. Условията в лагерите се влошават, сред турците се ширят все повече предубеждения, те постепенно се настройват враждебно към пришълците. Все по-често се провеждат демонстрации срещу бежанците, има и вандалски нападения срещу сирийски обекти. Посланието е ясно: сирийците трябва или да седят по лагерите, или да се връщат у дома. „Вече се чувстваме като туристи в собствената си страна.” – оплаква се един турчин, пожелал да остане анонимен. Друг негов съгражданин твърди, че в някои турски региони вече живеят повече сирийци, отколкото турци. „Не че е нещо лошо, ама прекалено много станаха. Страната просто не може да се справи,” обяснява той.

Сред хората се разнасят какви ли не лоши мълви за сирийците. Един турчин е убеден, например, че те идват в страната само, за да изкарат бързи пари: „После тръгват към ЕС. На тях изобщо им нямам доверие! Само гледат какъв келепир да изкарат тук.” В Туитър могат да се прочетат и такива съобщения: „Сирийците окупираха най-добрите места в Истанбул. Докога ще търпим това ужасно положение?” Турското правителство си дава сметка за нарастващото напрежение между местните хора и сирийските бежанци и взима сериозни мерки. Медиите съобщават, че кметът на Истанбул Хюсеин Авни Мутлу наредил хиляди сирийски бежанци да бъдат извозени от града обратно към лагерите в Източна Турция, 500 сирийци вече напуснали Истанбул.

Вече не са само сирийците

Отвъд източната граница на Турция конфликтът се задълбочава и вече не само сирийците са проблем. Хиляди язиди бягат от терора на т. нар. „Ислямска държава” от Северен Ирак към Турция. 2000 от тях вече са намерили убежище в страната. Турските медии съобщават, че по инициатива на Анкара в Северен Ирак се изгражда нов бежански лагер с капацитет за 16 000 души.

 
 

Колко калории има в чаша вино?

| от chronicle.bg |

Чували ли сте за винената диета? Това е много популярен абсурд, при който, твърди се, отслабвате, докато пиете вино. Уловката е, че покрай виното нямате право да пиете или ядете кой знае какво друго. Така в крайна сметка сте гладни и пияни, а заради махмурлука на следващия ден едва ли ще ви се яде. И така цяла седмица. Разбира се, едва ли точно така стоят нещата, но поне отстрани изглеждат така.

Оказва се обаче, че употребата на алкохол в умерени количества има страхотни позитиви. Една чаша вино може да подобри паметта, да намали шансовете от инфаркт, червеното вино е добро за храносмилането, пише PopSugar.

Все пак е добре да знаете колко калории съдържа всяка чаша вино, която планирате да приемете.

150 мл розе се равняват на 126 калории средно. При червеното вино – 125 калории, бялото – 121 калории, пенливото вино – 113 калории, а десертното – 72 калории.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Рецепта за експериментална торта с безглутеново брашно и кафява захар

| от Росица Гърджелийска |

Когато Роси ходи на гости, Роси носи торти. Ето един пореден експеримент, който се случи в 2 сутринта. И разбира се, кучо одобри рецептата с много мляскане и протести, защото не получи парче…

Нужни съставки:

Нужни продукти:
За блата:
100 гр масло
230 гр крема сирене
6 жълтъка
13 белтъка
60 гр безглутеново брашно
60 гр царевично нишесте
160 гр кафява или кокосова захар
ванилия
кокосово брашно за поръсване

за крема:
500 гр маскарпоне
500 гр кисело мляко
150 гр кафява захар
ванилия
какао на прах
1 ч. ч. силно подсладено кафе

Начин на приготвяне:

  • Загрейте фурната на 160 градуса
  • Разтопете маслото и крема сиренето в малка тенджерка на слаб огън и бъркайте до получаване на хомогенна смес.
  • Разбийте жълтъците в голяма купа и бавно започнете да добавяте кремата с маслото. Не спирайте да разбивате.
  • Добавете брашното и нишестето и разбивайте за още около 2 минути.
  • Измийте и подсушете бъркалките и в голяма тенджера разбийте белтъците до получаване на меки връхчета.
  • Започнете бавно да добавяте захарта към белтъците и разбивайте няколко минути до получаване на твърди и лъскави връхчета.
  • На няколко етапа добавете белтъците към останалата смес и бавно разбъркайте до получаване на гладка смес.
  • Добавете ванилията и разбъркайте добре.
  • Покрийте с хартия за печене дъното и стените на дълбока тавичка.
  • Изсипете сместа и разклатете добре, за да елиминирате по-големите балони.
  • Сложете тавата в друга дълбока тава, пълна със студена вода.
  • Пече се на 160 градуса за 25 минути, след което температурата се намалява до 130 градуса и се пече още 55 минути.
  • Вади се от фурната. Не използвайте чиния, за да обърнете кекса, а ръката си. Бързо обелете хартията от кекса и оставете да изстине върху решетка.
  • Разрежете на 2 или на 4 блата като използвате дълъг конец. Аз разрязах кекса на 4 блата и направих две отделни торти.
  • В голяма купа пригответе крема като разбиете киселото мляко със захарта. След това добавете маскарпонето и продължете да разбивате, докато всичко се смеси добре и стане леко и пухкаво. Не прекалявайте, защото може да се пресече. Добавете ванилията и разбъркайте внимателно.
  • Сиропирайте един блат с кафе, поръсете с какао и нанесете обилно от крема. Сложете отгоре още един блат и повторете.
  • Това цялото нещо се превръща в един мек разкош от аромати и прелестни цветове.

рецепта, торта