Повечето „натурални” храни в САЩ съдържат ГМО

| от |

По-голямата част от пакетираните храни в САЩ, носещи етикет „натурално” и тествани от „Консумър репортс” съдържат значителни количество генетично модифицирани съставки. Това става ясно от доклад на неправителствената организация за тестване на хранителни продукти, съобщава вестник Shanghai Daily. Потребителите биват подвеждани от етикета „натурално”, казва Урваши Ранган, изпълнителен директор на поделението за безопасност на храните в „Консумър репортсю”.
Организацията посочва, че е провела проучване на над 80 различни обработени храни, съдържащи царевица или соя – двете най-широко отглеждани генетични подобрени растения в Съединените щати – за да определи дали данните от етикета за съдържание на ГМО са верни. / Агенция Фокус

 
 

Как да не бъдем идиоти в университета

| от Дилян Ценов |

 Еуфорията около матурите вече мина и сега предстои следващото важно събитие за зрелостниците – кандидатстването в университета. Това ще доведе до десетки хиляди млади хора, които ще се втурнат към съответното висше учебно заведение.

И да, много е хубаво да си студент и да се измъкнеш от стръвната хватка на даскалото, което те следи на всяка крачка. Никой вече няма да те мъмри, че не си пишеш домашните, майка ти няма да ти иска бележника, а класната няма да ти иска обяснение за поредното неизвинено.

Дотук чудесно! Но университетът и социалният живот са две различни неща. Това, че вече никой не ти е над главата и си „на свобода“, не отменя някои основни правила и норми, които налага животът в университета.

Ето няколко съвета за хора, които скоро ще са студенти (или вече са), как да не бъдат идиоти в университета.

Без джапанки и къси гащи

Не че ще те върнат на входа на университета, ако си неподходящо облечен, но със сигурност ще изглеждаш смешно с любимия си анцуг „Адибас“, който слагаш на официални срещи с приятелите, или ако си момиче и се появиш така все едно след малко отиваш в чалготеката да слушаш Андреа. Анцузи, скандално къси рокли, много грим, и изложените на показ части от тялото не са окей, просто не са (и не защото сме консервативни). Ясно че всеки си има собствен вкус и се чувства удобно в дрехите си, но все пак никой не иска да слагаш смокинг.

„Пешооооо, Пешоооо! На кой етаж смеееее?“

И това не се отнася само до университета. Навсякъде говоренето на висок тон е проява на изключително лош вкус. Когато обаче целият коридор се оглася от драматичната история за това колко те дразни оная изрусената по Основи на правото, или как си се „напра’ил на ж’вотно“ снощи, нещата съвсем излизат от контрол. Особено когато оная изрусената чува всичко от кабинета на третия етаж, докато изпитва колегите ти.

Няколко титли, ама важни

„Госпожата“ остава в училище, подарил си й цветя на последния учебен ден и веднъж годишно – около датата на бала, може и да се запитваш „Абе как се казваше тая по немски?“. В университета госпожи няма. И да има – не е твоя работа. Преподавателите имат по няколкостотин студенти всеки семестър, но въпреки това значителна част от тях се стараят да запомнят имената поне на онези, които идват редовно на лекции. От теб се иска да запомниш десетина имена. Тези имена не принадлежат на „Госпожо, т’ва на коя страница е?“, а на професор Андреева, доцент Стоянов, доктор Петров и т.н. Колкото и да не ти допада този или онзи от тях, те са свършили доста повече неща в живота от теб (засега). Дори да не искаш, трябва да се съобразяваш с йерархичната структура. Разговор, в който казваш, че „тая/тоя по еди-какво-си не ти е приел/а курсовата работа“, дава доста информация за самия теб, отколкото за „тая/тоя“, имай го предвид.

Не бъди зубъра, когото всички мразят

Университетът не е училище. Никой не те задължава да бъдеш там.  Ако не искаш – недей. Ако искаш – учи. Никой няма да проверява дали преписваш всяка дума по сто пъти, нито ще се вълнува особено дали си си написал курсовата работа. Това ще вълнува теб в края на семестъра. Затова да си изряден и да учиш методично не е лошо, дори напротив – това е едно от най-хубавите неща, които можеш да свършиш като студент. Но когато се превърнеш в онзи, който има всички лекции, но ги кътка, все едно на тях е написана рецептата на „Кока кола“, това е тъпо. Дай му ги на човека да пробва да изкара три, най-много да те черпи бира. Нищо няма да изгубиш от това. От пазене на лекции от колеги никой не е станал милионер.

„Имах домашно, но кучето го изяде“

Преподавателите се срещат всеки ден с десетки студенти и не са роботи, за да помнят всичко. Мислиш ли, че има смисъл да казваш, че нямаш домашно, защото леля ти от Америка снощи се е прибрала и заедно сте яли традиционна българска кухня до 3 през нощта на семейното събиране? Не. Никого не го интересува. Затова просто не се оправдавай. Няма смисъл, а и честно казано това е доста примитивен училищен навик, който е добре да забравиш. Както на бъдещия ти работодател, така и на преподавателя, не им пука за причината – работата трябва да се свърши и е твое задължение да намериш времето за това.

ПП: Оправдания от типа на „нямах време“ от момчето с анцуга или момичето с многото грим едва ли си струва да бъдат обсъждани.

 Слон в стъкларски магазин

Лекцията е започнала преди 15 минути. Преподавателят говори или диктува нещо, дали другите пишат или слушат – отделен въпрос, но със сигурност мълчат. Тогава влизаш, без да чукаш, естествено, затваряш силно вратата и си избираш хубаво място, на което да седнеш. Но за да стигнеш до там вдигаш трима колеги, чиито столове стържат по пода, след това ти също изстъргваш пода с твоя стол и следват пет минути за удобно наместване. Нещо нередно има ли?! Ако не искаш да изглеждаш като идиот, просто почукай, влез тихо, седни на най-близкото място до вратата, и не шуми – другото е неуважително спрямо всички в стаята.

 В един са и хлябът, и ножът 

Не се появяваш на лекции и упражнения цял семестър. Но в последната седмица идваш с дебела папка с всички домашни и курсови задачи. Настояваш да си получиш заверката, оценката или каквото там трябва да получиш. Ами не става. Преподавателят нямал право? Хм…  Освен ако той не е злобен човек, който наистина, ама наистина те мрази без причина, обикновено има право – правото на хляба и ножа. Така или иначе при настоящата система за висше образование вероятно ще завършите и то с повече от 3. Недейте да кълнете човека, че все още има някакви критерии.

 
 

Палеонтолози откриха останки от морско чудовище на брега на Волга

| от chronicle.bg, БТА |

Международна група учени откри останки от плиозавър на брега на р. Волга край Уляновск.
Огромното чудовище Luskhan itilensis (главния дух) е живяло преди 130 милиона години. Само черепът му е бил дълъг 1,5 м.

Плиозаврите с къси шии са разновидност на плезиозаврите. Те в действителност не са били динозаври, но са живели заедно с тях и са били топ хищници. Имали са необичайно тяло с четири големи плавника, твърд торс, а дължината на шията им е варирала.

Новооткритото чудовище е било с тънка и дълга муцуна, която изненада специалистите. Тя е характерна за речните хищници. Според специалистите това означава, че плиозаврите са имали по-широка екологическа ниша.

Чудовището от Волга не е най-големият известен плиозавър. През 2009 г. в Дорсет беше открита фосилизирана двуметрова глава на Pliosaurus kevani.

 
 

AlphaGo победи най-добрия играч на Го и спира да се състезава

| от chronicle.bg |

Преди няколко дни AlphaGO, изкуственият интелект на DeepMind, за първи път победи Ке Жи, най-добрия играч на древната китайска бордова игра Го.

Сега хората от екипа на AlphaGO започват да работят по други проекти.

През изминалата година Хасабис и екипът му значително подобриха изкуствения интелект. Това доведе и до безапелационната победа на AlphaGo във Вужен, Китай – три успеха срещу Ке Жи за изкуствения интелект. Когато DeepMind представи AlphaGo, сериозните Го играчи попитаха дали е достатъчно умен, за да предизвикат най-добрите от тях. Когато той победи южнокорееца Лий Седол, мнозина се оплакваха, че изкуственият интелект по някакъв начин имитира интуицията, която се изисква, за да се играе тази изключително сложна игра. Но тъй като екипът на DeepMind продължи да подобрява тази изненадващо мощна система, топ играчите на Го не можеха да развият достатъчно уникален и понякога превъзхождащ стил на игра.

AlphaGo може би ще бъде използвана в областа на роботиката и автомобилите, обявиха от DeepMind, подразделението за изкуствен интелект на Google. Важното е, че изкуственият интелект надви най-добрите в сфера, за която се твърдеше, че е невъзможно. Или поне не би трябвало да е възможно днес. AlphaGo повече няма да се състезава, а ние ще следим с огромен интерес към следващия проект на екипа зад него.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание