Положителна нагласа за живота може да се получи с чаша кафе

| от |

Кафето не за пръв път попада в центъра на вниманието на учените.

Така например, наскоро изследователи от университета в Рур са установили, че кафето подобрява настроението и прави хората по-оптимистични. Това заключение е  направено след експеримент, в който възрастни хора са разделени в две групи.

Първата група трябвало да пие всеки ден по няколко чаши кофеиново кафе, докато втората група трябвало  да пие безкофеиново кафе. В този експеримент  участниците  редовно докладвали за тяхното настроение и здраве.

cafe

 
 

Ден на предизвикателството: какво да правим, докато животът си тече

| от chronicle.bg |

Може да свързвате предизвикателствата с поливане с кофи с лед или постване на икони във Facebook, но да предизвикаш себе си всъщност е нещо съвсем различно и много утвърждаващо.

Ленивостта в човешката природа понякога ни превръща в инертни марди, които се носят блажено по течението и гледат как се случва животът им отстрани. Училище, абитуриентски бал, университет, някаква работа, семейство, дете, бит, пенсия…всичко си върви в едни утвърдени от обществото граници и всичко е „нормално“.

И точно тогава, понякога, се появява някой симптом. Може да е дълбоко усещане за неудовлетвореност. Паническа атака. Депресивен епизод. Психолозите казват, че това са сигнали, че личността има нужда от промяна. „Но каква промяна, като всичко ми е наред?, може да се запитате вие.

Един от възможните отговори е, че дори всичко да ви привидно наред, може да сте спрели да се предизвиквате. Да сте се сгушили в лаическия израз „зона на комфорт“ и я бъркате с щастието. В много случаи обаче отпускането в „нормалността на живота“ е като отпускането в морската вода. Усещате се в безтегловност, слънцето напича лицето ви, водата е топла и е прегърнала тялото ви и ви е много добре. Но ако останете в тази поза твърде дълго, течението ще ви завлече навътре и в един момент може да видите брега твърде отдалеч. И да изпаднете в паника.

За да избегнете това, е добре да се предизвиквате. Даваме няколко предложения за предизвикателства, които може да отправите към себе си, но често те са строго индивидуални. Така че списъкът може да се допълва до безкрай.

Общувайте с хора, които не познавате или не харесвате

Някои от хората, на които сме сложили етикети, например „чалгар“, са вън от обкръжението ни и ние нямаме идея какво се случва с тези хора и как живеят те. Общуването с хора, които на пръв поглед намирате за антипатични, може да открива нови хоризонти и да обогатява живота ни.

Заминете на екскурзия, която не сте планирали до последния детайл

Вземете си билети до Милано и отидете с влака до езерото Комо. Разходете се до Лугано. Постойте на върха на катедралата Дуомо. Не планирайте всяка секунда от екскурзията си, оставете се да бъдете изненадани.

Вземете си почивен ден в средата на седмицата

Не е нужно да трябва да подавате данъчна декларация, да сте болни или да трябва да минавате на преглед с колата. Вземете си един ден отпуск, без да го пълните предварително със задачи. Излезте на разходка в града, четете книга на пейка в Южния парк, обядвайте сами.

Започнете спорт, с който не сте се занимавали досега

Може никога да не сте изпитвали влечение към волейбола и да поддържате форма във фитнес залата, или пък да не спортувате изобщо. Ами запишете се на волейбол. Движете тялото си, усетете потта по врата си, насладете се на уморените мускули.

Запишете се на курс за език, който не сте изучавали

Всички знаем английски. Запишете се на нещо, което не сте учили в гимназията или във Фарос. Запишете се на немски например, въпреки че е езикът на Хитлер и получавате уртикарии като чуете някой да го говори. Или научете италиански. Като отидете на езерото Комо, ще може да си вземете джелато на италиански. Не е лошо.

Занимавайте се с някакво изкуство

Може никога да не станете Микеланджело, Пикасо, Достоевски или Моцарт. Всъщност, най-вероятно няма да станете. Но изкуството има окриляващ ефект върху личността и дори закупуването на книга с насоки как да нарисуваме куче, може да ни запали по рисуването и да открием терапевтичния му ефект. Може да нямате талант за писане, но това не пречи да се пробвате да напишете някой разказ. Наблюдавайте, вижте какво ви впечатлява, какво искате да изразите и го направете през изкуството. Напишете го, изсвирете го, нарисувайте го. Ще се почувствате добре.

Ходете на непознати места

Освен ако не живеете в някое малко селце, едва ли познавате като пръстите на ръцете си местообитанието си. Една новооткрита градинка в квартала или тиха, тясна улица през юни в центъра на града, могат да ви дадат нови усещания.

Идете на концерт на някой мега изпълнител или група

И няма значение на колко години сте. Когато баба ми отиде на концерт на Том Джоунс, беше изключително, ексклузивно щастлива.

 
 

Най-екстремният мощен Jaguar е тук (видео)

| от chronicle.bg |

Special Vehicle Operations (SVO) на Jaguar Land Rover обяви най-мощния, пъргав и екстремен Jaguar създаван до сега: новия XE SV Project 8.

Прототипната версия на спортния седан Jaguar XE с 600 к.с., украсена с ексклузивен камуфлаж, създаден от SVO Design, и предлагаща динамика на суперавтомобил, премина дебютния си тест на предизвикателната писта Nürburgring Nordschleife. Можете да видите прототипа Project 8 в действие тук:

С най-тунингованата версия на 5-литровия двигател V8 с компресор суперчарджър на Jaguar Land Rover Project 8 ще стане вторият колекционерски автомобил от SVO след успешното лансиране на Jaguar F-TYPE Project 7 през 2014 г. Не повече от 300 автомобила, всички ръчно сглобени в Техническия център на SVO в Ковънтри, ще бъдат създадени за продажба в световен мащаб.
Пълни спецификации за Jaguar XE SV Project 8 ще бъдат публикувани на www.jaguar.bg на в края на юни, малко преди световния му динамичен дебют на Фестивала на скоростта в Гудууд, Западен Съсекс, във Великобритания.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.