Пламен Манасиев – 50 години на сцената на живота и 25 в Театър „София“

| от |

Пламен Манасиев отпразнува 50-тия си рожден ден на сцената на Театър „София“ с постановката „ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА“.

25 от своите 50 години Пламен Манасиев радва публиката на Театър „София“.

10171809_10152390439484548_1053057050098277610_n

В момента можем да го гледаме в ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦАРЕВИЗОРКОВАРСТВО И ЛЮБОВ,ПОКАНА ЗА ВЕЧЕРЯ.

Познаваме го с ролите на Фердинанд в „Бурята” от Шекспир, Лазар в „Любовни булеварди” от Ст. Цанев, Жулиен Портал в „Хотел между тоя и оня свят” от Е. Е. Шмит, Омуртаг в „Конят на Александър Велики” от Ст. Цанев, Джонатан в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг, Гремио в „Укротяване на опърничавата”, Тибалт в “Ромео и Жулиета” от Шекспир, Нягул в “Албена” от Йордан Йовков, Земляника в „Ревизор“ от Н. В. Гоголи др.

Не по-малко любими са ролите му в сериалите „Стъклен дом“ и „Под прикритие“, както и в първия български хорър филм „Вила Роза“.

Гласът на Пламен Манасиев е изключително разпознаваем и за широката публика благодарение на отличната му работа по озвучаването на български език на ключови роли на актьори като Хю Грант, Том Круз, Уил Смит, Брус Уилис, Мат Деймън, Пол Уокър и др.

Пожелаваме му още много хубави роли и още много години той да радва публиката и любовта на публиката да радва него!

Ето какво сподели той с нас в навечерието на юбилея си.

На рождения си ден повечето хора си правят равносметка, твоята каква е?

Моята равносметка чисто като сметка излиза 50 години, 25 години в Театър „София“, Nброй представления, N брой филми, 1 син – общо взето това са нещата, за които се сещам в момента.

Може би – удоволствието, че имам възможността професията ми да е моето хоби.

1922245_10152390438984548_2879107152679058755_n

Винаги ли си искал да бъдеш актьор? Имало ли е друга професия, която си искал?

О, имаше, разбира се. Като дете не ми е и минавало през ума за актьорската професия. Гледах на актьорите по-скоро като на божества, като на недостъпни хора. Аз исках да бъда археолог. Но това си остана мечта. Занимавал съм се с фотография, с плуване, с различни неща. Чак в гимназията, след като ходихме да гледаме едно представление на една бургаска детска група, тръгна желанието и накрая се превърна в професия. 

Имаш ли любима роля?

Честно казано не мога да кажа една. Аз си обичам ролите. Знам че сигурно е клише, но няма как да не си обичаш ролите, това е твоят живот. Всеки един герой, който играеш, ти си длъжен да го защитаваш. Независимо добър, лош, какъвто и да е. Така че не мога да кажа най-любима роля. Всяка роля е част от мен, голяма доза труд, много репетиции, много текстве в главата, много публика, с която съм се срещал. Наистина са ми носили голямо удовлетворение. Обичам си работата, съответно и ролите.

10154893_10152390438969548_3770854896645287607_n

А има ли роля, която ти се иска да имаш шанса да изиграеш?

По-скоро искам да имам нови предизвикателства, интересни роли, които ме карат да откривам нови неща, които все още не съм открил в себе си. Конкретна роля не мога да кажа, мина времето за Ромео, за Хамлет, освен ако не е доста осъвременен вариант.

Като цяло, въпреки че много хора критикуват структурата на театрите, ниеимаме възможността да се докосваме до наистина висока драматургия. Това е уникално, защото навън не навсякъде това се случва. А ние имаме буквално всяка вечер различна пиеса, различна сложност, висока драматургия.

В едно друго интервю споделяш, че „Най-важна е почтеността в тази професия. Към себе си, към колегите си, към сцената, към публиката.“ Има ли я в достатъчни количества тази почтеност в съвременния български театър?

Честно казано, аз съм оптимист в тази посока. Когато се качим на сцената ние наистина трябва първо да бъдем почтени към себе си. Почтени към себе си означава почтени към сцената. Съответно към публиката, към автора. Това са различни етапи на почтеност, но както казваше моя професор, светла му памет, когато ние горе на сцената се забавляваме, има шанс и хората долу, в публиката също да се забавляват. Ако ние не се забавляваме и не си вършим работата като хората и публиката е обречена. Аз мисля, че що се отнася до театралното пространство, да, ние сме почтени хора. Оттам нататък хората са различни характери, но това е нормално.

1972436_10152390438964548_6480321422407072863_n

Каква е според теб ролята на театъра в съвременното общество?

Нишата на театъра винаги ще си остане едно непревземаемо място. Винаги ще има хора, които да влизат в театъра. Това, че ги има телевизията, киното, интернет – те няма да изместят театъра. Театърът е нещо неповторимо, това, което се случва всяка вечер на сцената е докосване до живия живот. Киното и телевизията не могат да го заместят.

Не знам дали все още е запазена тази възрожденска нотка, нас ни учеха навремето, че театърът възпитава.  Театътрът е мястото, откъдето ние си казваме, каквото имаме да кажем. Публиката получава толкова, колкото иска да получи. Това е един взаимен обмен.

Според мен мисията на театъра е винаги да върви една стъпка напред, едно стъпало нагоре. За съжаление понякога се получават някакви разминавания. Може би периодът в момента е такъв. Факт е че театрите са пълни с хора, след едно голямо затишие и едва ли не беше обявено, че театърът загива. А сега залите отново са пълни с хора. Публиката се върна.

Какво ново предстои до края на годината?

Да сме живи и здрави, в момента работим по един проект с мои колеги, с които участвахме в сериала Под Прикритие. Това няма нищо общо със самия сериал, но подготвяме една изненада за публиката. Засега сме решили първо да посвършим малко работа и хапка по хапка да пускаме информация, когато сме готови.

След това може би още едно разпределение в моя театър (бел. ред.: „моя театър“ – смее се).

Предстои ми да довърша снимките на един български филм с Асен Блатечки.

И може би… вече се коментира, че може би предстои 5-ти сезон на сериала Под Прикритие, това също. Уверенията са такива, ако нещо извънредно не попречи, ще има 5-ти сезон.

Това са най-близките и краткосрочните планове.

Честит рожден ден на Пламен Манасиев от целия екип на Театър „София“ и от нас в Chronicle.BG! Много здраве, все така да си обича работата и още много години да радва публиката.

 
 

Да свалиш близо 20 килограма заради рокля

| от chronicle.bg |

Свалянето на килограми винаги е предизвикателство. Работата с кратки срокове често означава йо-йо ефект и връщане на загубеното тегло. Има обаче и друг вариант – да се получи наистина.

Блеър Хелуик е поканена за шаферка на сватбата на своя приятелка. Събитието е през ноември 2016 година, а роклите за шаферките вече са поръчани още през май. Блеър си взима размер 10 и размер 12, но остава недоволна от начина, по който й стоят. Осъзнава обаче, че до ноември има шест месеца, в които може да направи промяна в живота си. Решава, че това е достатъчно време, което да посвети на свалянето на килограми. Така започва приключението.

Блеър работи в телевизията и чува за треньорката Кайра Стокс покрай работата си. Прави проучване на цените и преценява, че може да си позволи да се пробва. Започва да ходи при нея на тренировка всеки четвъртък сутрин в продължение на месец, преди да събере смелост да пробва по-интензивни тренировки. Първоначално й е ужасно трудно – с темпото на тренировката, скачането на въже се възприема за почивка. Но постепенно Блеър свиква в ритъма и задобрява – всяка тренировка е насочена към различна мускулна група, всеки път е изтощително, но получава уверенията на Кайра, че колкото повече тренира, толкова по-добре ще се справя.

С тренировките тя трупа увереност и започва да тренира по-често. Агресивният й подход към тренировките води до това, че започва да тренира 5-6 пъти седмично.

блеър халуик

В началото не променя особено хранителните си навици, само въвежда дребни промени,з а да се храни по-разумно. Започва деня си с протеинов шейк или овесени ядки. Обядът й е салата и чисти протеини. Опитва се да вкара повече протеини в първите си две хранения за деня, за да има повече енергия. Вечер често хапва зеленчуци и сьомга. Опитва се да избягва въглехидратите вечер, защото я карат да се чувства подута на следващия ден.
Сред важните решения, които взима, е да не съхранява сладки храни и джънк в дома си. Тя осъзнава, че ако няма вредна храна наблизо, няма желание да я консумира.

В един момент от диетата, когато вече е свалила доста килограми, кантарът забива на 64 килограма и тя не може да разбере защо не може да продължи да отслабва. Тогава си дава сметка, че в този период често й се налага да работи през уикендите от офиса, където компанията осигурява кетъринг – когато срещу теб стои десертът и те „гледа“, не можеш да кажеш „не“. Разчитайки на подкрепа от семейството, колегите си и приятелите, успява да направи необходимите промени, за да следва режима си.

Днес, когато вече е постигнала идеалните килограми, не иска да отслабва, а да задържи теглото си. Затова понякога си позволява да хапне хляб или пица, но в умерени количества.

А наградата за усилията е ясна – в рамките на шест месеца е отслабнала толкова, че от размер 10 да стане размер 4 и 17 килограма по-малко. Предстои й да бяга на маратон и е готова за всякакви предизвикателства. В крайна сметка шаферската рокля се оказва само повод да постигне много по-голяма промяна в живота си.

блеър халуик

 

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Игра, разработвана у нас, събра над 500 000лв. за няколко часа

| от chronicle.bg |

 

Игра на софийското студио Snapshot Games събра над $300 000 или 540 хил. лева за по-малко от 24 часа.

Phoenix Point беше пусната за подкрепа от фенове в 19 ч. вчера, като до края на кампанията й има цели 42 дни.

Ветеранът в гейм индустрията Julian Gollop е избрал България за своята дейност преди повече от 10 години и това е втората игра, разработена от него и софийския му екип.

PhoenixPoint_Screen_02

Разработчиците създават предстоящата походова стратегия от офиса си в Дианабад и са уверени в качествата на своята творба. Това е и причината да си сложат иначе амбициозната цел от $500 000, които да съберат от почитатели, вместо да се договорят с голяма корпорация.

Предишната игра, направена на нашенска територия от Julian Gollop, събра над $200 000 в платформата за публично финансиране Kickstarter. Заглавието й е Chaos Reborn и все още върви отлично в Steam.

Новият амбициозен проект на местното студио – Phoenix Point – разказва за пост-апокалиптичен свят, в който извънземна раса превзема планетата ни и малкото оцелели хора се опитват да отвърнат на удара.

Планът за пускане на играта предвижда това да се случи в края на 2018 г., като за целта екипът на Julian Gollop трябва значително да се разрастне.

 
 

Онова, което интернет ни даде

| от |

Телефоните ни днес са милиони пъти по-мощни от апарата, с който НАСА са изпратили човек в космоса. Ние обаче ги ползваме, за да пишем коментари под видеата на Адел в YouTube за това колко Миле Китич е по-велик. Да оставим и че интернет даде живителна сила на троловете. Това са естествени негативи – като хората, които са против яденето на месо. Винаги ще има някой, който ще свикне последен с хубавото. Тъй като всяка революция върви със своите глупости, лесно е да се сещаме за тях.

По случай деня, в който се появява компютърната мишка, решихме да се съсредоточим върху позитивите, които интернет ни дава, но пренебрегваме с необяснима усърдност.

Google

Ако ми даваха по левче всеки път, когато някой ме пита глупост от рода на „коя е столицата на Азербайджан“, щях да седя на плажа на Малдивите и да пиша коментари под видеата на Адел в YouTube колко Миле Китич е по-велик.

Туториалите в YouTube

Джъстин Бийбър тръгна от YouTube. На сайта има всякакви уроци за всичко. Като почнеш от най-необходимите неща: оказване на първа помощ, оцеляване в пустошта, гримиране. И стигнеш до страхотни глезотии като:

гримиране.

 

Аудио книги

И преди да е станало мазало, искам да подчертая, че ситуацията не е или-или. Може и двете.

Някои хора „обичат да усещат книгата в ръцете си“. Хубаво. Не се съмнявам, че и едно време монасите са казвали на Гутенберг : „обичаме да усещаме перото в ръцете си“. Нищо лошо, кой каквото го кефи. Аудио книгите са подценявани, това ми е мисълта.

 

GPS

Ако едно време Калин Терзийски казваше, че Зелените са хубави, това е, защото не е виждал джипиес. Зелените са нищо пред тази технология. Няма да се луташ, няма да се маеш, няма ама това на тая пряка ли беше или на следващата. Цъкаш два пъти – аз съм тука, трябва да стигна там и то само тегли чертата. Ти само трябва да ходиш по нея. А ако се страхуваш, че те следят – да, следят те. Сергей Брин и Лари Пейдж (които само звучат, че са от Лед Цепелин, иначе са собственици на Гугъл) седят в офиса си и се чудят „Тоя па къде ще кърка тая вечер“.

 

Бонус:

Хапчета за всичко

За гъбички, за газове, за мускули, за сваляне на килограми, за простата, за по-надолу от простата. На практика тази медицинска част от интернет е като рекламите, докато вечеряте. Само, че на стероиди. Купени от интернет. А ако нямаме пари да си купим хапчета за всичко – споко. Един нигерийският принц иска да ни даде милиони долари.