Парниковите емисии повишават „с безпрецедентна скорост“ киселинността на океаните

| от |

Парниковите емисии повишават „с безпрецедентна скорост“ киселинността на океаните и те стават все по-негостоприемни за живот, установи изследване с участието на 540 учени от цял свят.
Скоростта на подкиселяване на океаните е най-голяма от 300 милиона години. Най-обезпокоително обаче е как то ваимодейства с другите фактори на глобалното затопляне. Ако тенденцията се запази подкиселяването ще се увеличи със 170 процента до края на века. Около 30 процента от океанските
видове няма да оцелеят в тези условия.

Вече е известно, че киселинността на океаните се е увеличила с  26 процента от 80-те години на 19-и век заради увеличения въглерод във водата. Учените са правили и измервания как океаните се затоплят заради въглеродния двуокис от изгаряните въглища, нефт и газ. Установиха също, че на различни дълбочини в океаните се движи по-малко кислород заради затоплянето.

„Заедно всички тези фактори се усилват взаимно“ – каза Улф Рибезел от Центъра за океански изследвания Геомар в Германия. Затова учените все по-често определят перспективите на океаните
като „горещи, киселинни и задушни“.

Докладът, издаден от ООН и няколко научни организации, обединява най-новите данни от изследванията на океаните и климатичните промени, представени на научна конференция миналата година.

Начинът, по който океанът край американското тихоокеанско крайбрежие става все по-разслоен, например, означава, че във водата има по-малко кислород и той не се движи между различните
пластове. Най-новите изследвания показват, че „киселинността е с 80 процента повече, отколкото първоначално е предвиждано“.

Тъй като някои видове като сепиите могат да живеят само при определена температура, киселинност и кислородни нива, такива места се намират все по-трудно.

Стойността на рН на световния океан вече е спаднала от 8,1 на 8,0. Смята се, че това е 26 процента повишаване на киселинността, защото за отчитане се измерват водородни йони.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Как да си направим самолет?

| от |

Един Boeing 737-800 тежи 41,145 килограма. При това празен. Как нещо, тежащо 41 тона, успява да излети във въздуха и то по 6 пъти на ден?А нашите хартиени самолетчета падат почти веднага. Авиационната техника е изключително комплексно съчетание от математика, физика, химия, механика и куп други науки. Затова се срещаме с Ейлийн. Тя ще ни открехне по темата как човекът успя да полети в небето.

 

Ейлийн Бакалова е на 21 години, родом от град Неделино. Завършва езикова гимназия СОУ „Отец Паисий“ в град Мадан. В момента е трети курс в Техническия университет със специалност „Авиационна техника и технилогии“.  Мечтата й е един ден да стане пилот. В свободното си време обича да прекарва с приятелите си и да чете книги.

 

 

Мартин: Разкажи ни за специалността си – „Авиационна техника и технологии“?

Ейлийн: Целият курс е от 45 човека и сме разпределени в две специализации – „Експлоатация и ремонт на въздухоплавателни средства“ и „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Разделението по специализации става в трети курс. Аз специализирам в „Експлоатация на електронно-приборната авиационна техника“. Основните предмети, които изучаваме са – „Аеродинамика на летателни апарати“; „Навигация“; „Динамика на полета“; „Летателни апарати и авиационни двигатели“; „Обслужване на въздушното движение“.

Как да си направим самолет?

По принцип става много лесно. Нужни са около 430 млн. щатски долара, няколко ролки изолирбан и много свински опашки. Шегата настрана. Необходими са специализирани екипи, които отговарят за всеки един компонент от конструкцията, двигателните системи, електронно-приборната техника. Процесът е сложен и преминава през множество проверки, преди самолетът да бъде готов за експлоатация.

Как, за бога, самолетите успяват летят?!

За да може един самолет да полети е необходимо постоянно да има съперничество между подемната сила и силата на тежеста, както и между тягата и силата на челното съпротивление.  Подемната сила трява да е достатъчно голяма, за да се противопостави на теглото, а тягата е необходимо да бъде достатъчно силна, за да се противопостави на челното съпротивление.

Знаеш ли нещо за авиокомпаниите, което ние не знам?

Може би не знаете защо например нискотарифните компании са толкова евтини? Основното правило на нискотарифните компании е да правят максимален брой полети на ден. Това обикновено означава по 6 излитания и кацания на ден. Ето защо нискотарифните компании по прицнип не извършват дълги полети. Друго нещо, което намалява цената на билетите ни, е правилото „не повече от 30 минути на земя“. От престоя на земя не се печели и за да може да се осъществят 6-7 излитания и кацания на ден, след всеки полет самолетът е максимално бързо разтоварван и натоварван отново. Друго важно нещо е самолетите да са само от един тип, за да може да са взаимнозаменяеми. Ryanair например използват само Boeing 737-800.

Можеш ли да ни обясниш как да направим най-доброто хартиено самолетче?

Когато бях малка много обичах да правя хартиени самолети, но след това се увлякох по истинските. Колкото и техники да ви кажа, хартиените ви самолети няма да полетят по-бързо от Airbus А380.

Какво трябва да знаят хората за самолетите? И има ли нещо, което масово разбираме по грешен начин?

Всеобща заблуда е, че летенето със самолет е опасно. Всъщност това е най-сигурният транспорт. В днешно време на пътя умират в пъти повече хора. Проблемът при самолетите е само, че хората на борда при всеки полет са от 100 – 300 човека и при злощастен случай загубата е наистина голяма. Но, съвременните самолети са изключително добре проектирани и оборудвани, за да може броят на катастрофите да намалава с всяка изминала година. Екипажите вече са достатъчно добре обучени, за да приземят самолет дори когато двигателят откаже.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.