Най-великият албум на всички времена

| от |

Точно преди 33 години излиза най-продаваният музикален албум на всички времена… И мисля и до този момент той държи абсолютния рекорд. Разбира се, че става въпрос за „Thrillerна Майкъл Джексън.

Годината е 1982-а, Майкъл Джексън, дете-звезда от Jackson 5 е само на 24 години. Той е единственият велик певец в многолюдната си артистична фамилия и десет години по-рано е решил да преследва солова кариера и издава първия си албум „Got to Be There“. От 1972-а до 1982-а, която е най-важната година в кариерата му, Майкъл пуска общо пет албума. Всички те успешни по един или друг начин, но на Джексън му трябват точно десет години, за да се отърве от имиджа на малкото чернокожо момченце, което пее с братята си в Jackson 5 и да се превърне в мегазвездата, която помним днес.

Преди „Thriller“ да се появи на пазара, музикалният гигант по онова време MTV, отказва да върти парчета на Майкъл Джексън по чисто расистки причини. Да, именно. Не го правят само защото той е чернокож. До този момент каналът не пуска нито един цветнокож певец в изключително чисто бялата си екранна политика, независимо кой и какъв е той.

Малко след излизането на „Thriller“ обаче, президентът на CBS Records се обажда в MTV и им казва: “Няма да ви давам повече видеа на Майкъл и освен това ще публикувам изявление, в което ще разкажа как не искате да въртите клиповете на един изпълнител, защото е чернокож”. Явно това стряска достатъчно канала, защото още на другия ден или някъде там, MTV за първи път завъртат парчето „Billie Jean“, а после и  „Beat it“. Когато клипът на „Thriller“ излиза, прави революция и само преди няколко години, именно MTV го обяви за най-великия видеоклип на всички времена.

„Thriller“ е тиражиран в над 100 милиона копия в света, 122 седмици е бил в класацията на Billboard, като 37 на първо място, а 80 в челната десетка. Седем са сингълите, издадени от него, които са станали номер 1 почти веднага. Самият албум съдържа 9 парчета.

През 2001 година е преиздаден на CD, в което освен деветте песни, са включени интервюта с музикалния продуцент на албума Куинси Джоунс и композитора Роб Темпъртън, както и не влезлите навремето парчета „Someone In The Dark“ и „Carousel“. Същото така в специалното CD са поместени и home-демо запис на „Billie Jean“ и Voice over сесията записана за „Thriller“ от актьора Винсент Прайс.

След излизането на „Thriller, „Ню Йорк Таймс“ пише, че поп-музиката вече се дели на две части – Майкъл Джексън и всички останали.

Зомби видеото към клипа на „Thriller“ трае 14 минути, а в него главната роля се играе от тогавашен модел на Плейбой – актрисата Ола Ред. През 1980 година тя се снима за корицата на еротичното списание, а две години по-късно се увековеча и в това видео. В случай че някой се чуди – това са двете най-големи роли в кариерата й.

Клипът към „Thriller“ е сниман от режисьора Джон Ландис и e по идея изцяло на Майкъл Джексън. Той се вдъхновил от тогава наизлезлите филми за зомбита и по-конкретно – от класиката „Американски върколак в Лондон“, която всъщност е дело на Ландис. Поради тази причина, Майкъл Джексън кани именно него да снима видеото към „Thriller“. На снимачната площадка на клипа даже пристига самата Джаки Кенеди. Да, по онова време Майкъл Джексън е на абсолютния връх на славата си.

„Thriller“ е поп-културен феномен и не само Ню Йорк Таймс и MTV признават, че без появата му, днешната музика едва ли би изглеждала по този начин. „Thriller“ връща „черната музика“ и R&B стила по радиата, от които те най-нагло са изхвърлени през 70-те години.

Макар и най-великият, това не е най-скъпият клип, който Краля на попа е правил в кариерата си. Той всъщност е едва на 20-то място по разходи и струва само 800 хиляди долара. Хиляда от тях отиват при актьора Винсент Прайс, за да прочете прословутия creepy voice over на видеото.

Самият Джако пък е първият чернокож музикант появил се на корицата на списание Rolling Stones, както е и един от първите чернокожи изпълнители, които са били увековечени с кукла по техен образ и подобие.

33 години по-късно, „Thriller“ и Майкъл Джексън-зомби, ни докарват тръпки по кожата и вълнение, равносилно на първия сняг, първия сладолед, първата целувка с някого… Затова ви го пускаме още веднъж. И след това на repeat.

 

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).