Най-добрите филми за порно индустрията

| от Големият Лебовски |


Ценителите на покварата, перверзията, провокацията и други здравословни неща няма как да останат безразлични към филми, посветени на порно индустрията. Отношенията между сериозното кино и жанрът на чистата аудио-визуална сексуална стимулация са динамични и плодоносни. (В галерията можете да видите повече за тези филми).

Най-мащабният филм, който предлага интимен поглед към света на порното, е шедьовърът на Пол Томас Андерсън от 1997-а година “Буги нощи”. Тук Марк Уолбърг доказва, че все пак може да играе, изграждайки пълнокръвния образ на млад мъж с огромен пенис, но ограничен ум, призван да стане екранен идол с пасващ като презерватив псевдоним Дърк Диглър.

Бърт Рейнълдс е титаничен като порно режисьора Джак Хорнър – покварен патриарх, който се отнася към снимачния екип на своите евтини мръсотии като към семейство. Джулиан Мур е гениална в образа на опитната порно ветеранка Амбър Уейвс – перверзна персонификация на майчинството и закрилата. А Хедър Греъм просто е екстремно секси като младата стaрлетка, позната с името “Момичето с кънките”.

Филмът е любовно писмо към отдавна изчезналата епоха на порно кината от 70-те години, изтребени от навлизането на видео касетите през 80-те. Андерсън създава богато, нюансирано платно, което напомня на “Добри момчета” на Скорсезе само, че с порно звезди вместо с гангстери.

Другият велик филм, проникващ във влажната вътрешност на порнографските произведения, е вдъхновеният опус на маестро Милош Форман “Народът срещу Лари Флинт”, влязъл в кината година преди “Буги нощи”. Биографичната драма проследява възхода на Лари Флинт и неговата издателска империя Hustler – много по-хард версия на Playboy на Хефнър.

Лари Флинт е обрисуван като перверзен мечтател, който се превръща в неочакван герой на свободата на словото в Америка и печели в съда битката да пълни своите страници с мръснишка сексуална сатира.

Филмът е страстна апология на свободното изразяване, празнува силата на човешкия дух, тържествува върху желанията на плътта. Милош Форман създава изключителен портрет на възбуждащо време, в което хора като Лари Флинт извоюват важни победи на страната на свободата, а Уди Харелсън предлага актьорско откровение в главната роля.

Друга биографична драма за турбулентния живот на ключова знаменитост от света на порното е “Ловлейс” от 2013-а. Линда Ловлейс е един от най-ярките символи на жанра, звездата от върховния порнографски opus magnum “Дълбоко гърло”, възбудил колективното културно въображение през 1972-а година.

филми за порно, ловлейс, лъвлейс

В “Ловлейс” Аманда Сейфрид постига много с ролята на Линда – срамежлива тийнейджърка, която се оказва изключителен природен талант в областта на фелациото. Нейният морално развален приятел, изигран великолепно от Питър Саарсгард, решава да капитализира невероятните орални умения на младата Линда и я пробутва на продуцентите на порно проекта “Дълбоко гърло” – нейният пръв и последен “филм за възрастни”.

Традиционно през 70-те години на миналия век зад порно индустрията стои мафията, а историята в “Дълбоко гърло” представлява авангардно парче драматургия – млада дама, която не може да изпита оргазъм осъзнава, че клиторът й е локализиран в гърлото.

Добавете към това и политическите алюзии около пресния президентски скандал “Уотъргейт” и получавате рецепта за модерна класика. И до днес “Дълбоко гърло” остава най-иконичният порнографски филм, правен някога, а на моменти “Ловлейс” успява да улови духа на епохата и да покаже по емоционално ангажиращ начин живота на една почти обикновена жена, която сякаш на шега се превръща в световен символ на пълния разврат.

Най-бруталният и нихилистичен филм в импровизираната селекция е “Сръбски филм”, похитил ограничен брой кина и неограничен брой кошмари през 2010-а година. Творбата действително е от Сърбия и представлява трансгресивна алегория на болезненото разпадане на Югославия и всички форми на човешко хищничество, надигнали се по време на политическия и социален хаос.

Сюжетът описва пътуването на един порно актьор до ада на злото. Той е нает от съмнителни продуценти за участие в по-екстремен секс проект с обещание да получи по-висок от обичайния си хонорар, ако се навие. Той го прави, без да подозира за чудовищните измерения на “проекта”. Един от многото травматични моменти в “Сръбски филм” е, когато протагонистът се надрусва с нов дизайнерски стимулант, който действал като “виагра за коне”. Резултатите от досега му с дяволската субстанция са опустошителни.

сръбски филм, филми за порно

“Сръбски филм” беше забранен в много страни и получи ограничено разпространение и показ по периферни фестивали заради екстремната природа на образите и натуралистичното сексуално насилие. На моменти този филм прилича на колекция от най-болните възможни фантазии, които досега никога не сте си представяли, че могат да бъдат материализирани на кино. Подгответе са сетивно изнасилване, което ще ви остави омърсени и омерзени, виновни и гневни като след някаква сюрреалистична, кошмарна кръвосмесителна оргия.

Кевин Смит, известен като автор на филми, наситени с мръснишки диалози, като “Продавачи” и “Джей и Тихият Боб отвръщат на удара”, също се изкуши да изследва света на порното със своята романтична комедия “Зак и Мири правят порно” от 2008-а.

Филмът започна почти обещаващо с малката симпатична история на модерна градска двойка във финансово затруднение и просветление, че могат да си набавят необходимите средства, ако заснемат домашен порно филм и го продадат за масова консумация и мастурбация.

Драматургичната конструкция постепенно се изменя и в крайна сметка сексуално-сатиричният момент остава изгубен в сладникавата, романтична мъгла. Филмът разполага с няколко автентични момента на покварено проникновение, но в крайна сметка отплува като разочароващо произведение, пропиляло потенциала си.

След другите интересни заглавия в този поджанр са “Оргазмо”, “Бъки Ларсън: Роден да бъде порнозвезда”, “Уондърленд”… Никой от тях обаче дори не се доближава до хардкор кино качествата на “Буги нощи” на Пол Томас Андерсън.

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

Имате още една седмица

| от |

„Имате още една седмица“. С тази реплика Румен Радев се опита да засегне част от депутатите. И успя. Седмица по-късно обаче това изречение се връща като бумеранг към него. „Г-н президент, имате още една седмица“.

Президентските пълномощия може и да не са големи, но президентът Радев има една седмица, преди да ги поеме в най-пълния им смисъл по Конституция, назначавайки служебен кабинет.

Тази работа можеше и вече да е свършена, а очакванията успокоени, ако новият президент беше приел предложението на Росен Плевнелиев за съставяне на общ служебен кабинет. Но макар и самият той още да не е политик, Радев-президент е чисто политически продукт. Затова и логично, той избра да приеме реториката на съветниците си от „Позитано“ 20 вместо обществената потребност от разумен консенсус.

Румен Радев има време да обмисли чии съвети ще следва в следващите 5 години, но първите впечатления са особено важни.

Изборът на президентската администрация е трудна задача, още повече за дебютант в политиката. Видяхме го и при Плевнелиев, чиято липса на експертиза и то не толкова негова лична, колкото институционална, беше най-слабото му място в целия мандат.

Паралелното съставяне на служебно правителство прави задачата на Радев още по-трудна. Ако първото е почти приключило, за второто той има още една седмица.

Основното предизвикателство пред Радев ще трябва да е институционалното разграничаване от БСП. Не само заради онази част от гласовете, които просто бяха протестен вот срещу ГЕРБ, а основно заради риска да стане жертва на собствените си създатели. Както се знае „Революцията изяжда децата си“.

Партията-майка ще се изкуши да използва победата на Радев за своя бъдещ електорален успех на приближаващите избори, което е прекалена ниска миза за началото на мандата на един президент.

Подборът на министрите е ще е първата голяма разделителна линия, която ще не ще, ще трябва да прокара Радев – тези, които искат, няма да се харесат на обществото, останалите най-вероятно ще откажат. За половината от гражданите кабинетът ще е прекалено близък до БСП, за другата половина – прекалено далеч от социалистите.

И номинацията за нов български комисар тропа на вратата. Мантрата „жена от Източна Европа“ е ясна, но която и да е тя, ще предизвика вълна от недоволство особено след като споменът за двуглавата ламя Бокова-Георгиева е толкова пресен. Радев веднъж вече излезе с позиция номинацията на следващият комисар да е плод на следващото редовно правителство, но няма гаранция, че обстоятелствата няма да се променят.

Депутатите оставиха и кипящия казан, наречен „Референдума на Слави“. Президентът нищо не може да направи, но недоволството си е недоволство. А и ако трябва да сме честни бащата на референдумите в българската политика не се казва Слави, а Георги Първанов.

Радев скоро ще разбере, че когато се опиташ да се харесаш на всички, получаваш удари от всички страни.

Високите очаквания в избирателите са нож с две остриета. Печелят избори, но бързо губят доверие. Утре част от избирателите на Радев ще разберат, че той можете да им вдигнете пенсиите, че не може да спре корупцията, че няма как да направи правосъдието или здравеопазването по-справедливи. Не може да свалите цените на бензина, нито да върне България на три морета.

Предимството на всеки следващ президент е, че може да се учи от грешките на предшествениците си и да не ги повтаря – Боянските ливади на д-р Желев, „Иване, кажи си“ на Петър Стоянов, международната изолация на Първанов, и вътрешната на Плевнелиев.

Колкото до медийната любов, тя е ден до пладне и две обществени поръчки. А и доброжелателите често са по-вредни от враговете – ако не вярвате, прочете прясната биография на ген. Радев.

 
 

Новото летище на Берлин няма да заработи и през 2017

| от CHR Aero с БТА |

Дългоочакваното откриване на новото летище на Берлин няма да стане факт и през 2017 г., потвърди ръководителят му Карстен Мюленфелд, цитиран от ДПА.

Въпреки отдавна обявеното откриване все още има затруднения пред пускането в експлоатация на новото международно летище на германската столица. Първоначалните планове бе то да заработи през 2011 г.

Откриването през тази година бе поставено под въпрос по-рано тази седмица, след като възникнаха проблеми с вратите на летището.

Летище „Берлин-Бранденбург“ се строи в Шьонефелд, извън града, на мястото на старото берлинско летище с ограничен капацитет. Новият аеропорт трябва да замени летище „Тегел“, което е близо до центъра на столицата и няма възможност за разширение.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.