Мутиращите крайни десници в Европа

| от |

Жан-Ив Камю / Монд Дипломатик

От тридесетина години насам почти навсякъде в Европа партиите от крайната десница имат попътен вятър. Реториката на някои от тях е изпъстрена с препратки към неонацистката идеология. Повечето обаче се стремят да бъдат уважавани и навлизат мощно в социалната сфера. Представят се като последна надежда за хората и бастион срещу предполагаемата ислямизация на обществото. И така предизвикват прегрупиране на десните партии.

ЗАРАЖДАНЕТО на крайнодесния популизъм започва в началото на 80-те години на ХХ век, което означава, че са изминали над 30 години, без да кристализира никаква точна и същевременно оперативна дефиниция на тази политическа категория. Ето защо, за повече яснота, трябва се види какво точно се разбира под „крайна десница“ и „популизъм“.

В Европа от 1945 г. насам понятието „крайна десница“ се отнася до най-различни явления: ксенофобски популизми и популизми срещу системата, национал-популистки политически партии, а понякога и прояви на религиозен фундаментализъм. Състоятелността на понятието е проблемна, тъй като движенията, на които се дават подобни квалификации, се определят от една по-скоро политически ангажирана, отколкото обективна гледна точка. Представят се като последователи на националсоциалистически, фашистки и авторитарно-националистически идеологии и техни производни, понякога адаптирани към изискванията на времето. А това не отговаря на действителността.

Вярно е, че немският неонацизъм – и в известна степен Германската националдемократическа партия – и италианският неофашизъм (сведен до „Каза Паунд Италия“, „Трицветен пламък“ и „Нова сила“, които събират общо 0,53 % от гласовете) се вписват добре в идеологията на своите предшественици. Същото важи и за късните превъплъщения на движенията от 30-те години на ХХ век в Централна и Източна Европа: Лига на полските семейства, Словашка национална партия, партия „Велика Румъния“. Въпреки това, в електорален план само вече несъществуващото Италианско социално движение (което през 1995 г. се трансформира в консервативна формация по инициатива на своя лидер Джанфранко Фини) успя да излезе от семейството на маргиналните партии в Западна Европа. В Източна Европа днес крайната десница също тъпче на място. И макар успехите на „Златна зора“ в Гърция и на Йобик в Унгария да доказват, че крайната десница не е окончателно погребана, през 2014 г. тя се ползва с много малка подкрепа.

Extreme_droite_Europe_2014-e8367

Крайната десница и парламентарната демокрация

НАСТОЯЩАТА епоха не цени особено високопарните идеологии, проповядващи идването на власт на нов ред или личност. Затова ценностната система на традиционната крайна десница се оказва отживяла. Култът към един лидер или една партия не се вписва в очакванията на разпокъсаните, индивидуалистични общества, където мнението се изгражда чрез телевизионни дебати и социалните мрежи. Въпреки това основен продължава да бъде идеологическият завет на „някогашната“ крайна десница. Той представлява преди всичко етнически ориентирана концепция за народа и националната идентичност, от която произтича ненавист едновременно към външния враг – личност или чужда държава, и към вътрешния – в лицето на етническите и религиозните малцинства, на всички политически противници. Той представя също така един органистичен (холистичен) модел на обществото, описвано като едно цяло, често с корпоративна ориентация, основано на икономически и политически антилиберализъм, отричащо първенството на индивидуалните свободи и съществуването на социални противоречия, освен на тези между „народа“ и „елита“.

80-те и 90-те години на миналия век бяха белязани от изборния успех на друго политическо семейство, което медиите и много анализатори продължиха да наричат „крайна десница“, макар някои да усещаха, че сравнението с фашизма от 30-те години вече е неуместно и пречи на левицата да отговори подобаващо на своите противници. Как да наричаме скандинавския ксенофобски популизъм, Националния фронт във Франция, „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес) във Фландрия или Австрийската либерална партия? Така започна големият терминологичен спор, който все още не е приключил. Бяха предложени названия като „националпопулизъм“ (използвано от Пиер-Андре Тагиеф), „радикална десница“, „крайна десница“. Само за да се опишат семантичните противоречия, разединяващи политическите анализатори, ще е необходима цяла книга. Затова нека просто приемем, че въпросните партии са преминали от крайната десница към категорията на радикалните и популистки десни партии.

Разликата е в това, че формално и най-често искрено тези партии приемат парламентарната демокрация и идването на власт само чрез избори. Въпреки че институционният им проект остава неясен, очевидно той отдава предпочитание на пряката демокрация – чрез подети от народа референдуми, за сметка на представителната. Свойствено им е да говорят за „чистки“, които да свалят от власт елитите, смятани за корумпирани и откъснати от народа. Исканията им за чистка са насочени към социалдемократите, либералите и консервативната десница.

За тях народът е непреходна цялост, включваща мъртвите, живите и идните поколения, свързани чрез непроменящо се и единно културно наследство. Това води до разграничаване на „коренните“ представители на нацията от имигрантите и по-конкретно от неевропейците, чието право на пребиваване, както и икономическите и социалните им права, трябва да бъдат ограничени. Традиционната крайна десница е антисемитска и расистка, но радикалните десни партии извеждат на преден план нова фигура на врага (който е вътрешен и външен) – исляма. И към него се причисляват всички, идващи от страни с традиционно мюсюлманско вероизповедание.

Радикалните десни партии защитават пазарната икономика, доколкото тя позволява на хората да проявяват своята предприемчивост. Проповядваният от тях капитализъм обаче има строго национален характер. Поради това те са враждебно настроени към глобализацията. Накратко, това са национал-либерални партии, които приемат държавната намеса не само при упражняването на суверенните права на държавата, но и когато тя трябва да закриля отхвърлените от глобализираната и финансиаризирана икономика. За това свидетелстват речите на Марин Льо Пен, председателка на Националния фронт.

Тогава по какво в крайна сметка радикалните десни партии се различават от крайнодесните? Най-вече по не толкова силното си противопоставяне на демокрацията. Политологът Уве Бакес твърди, че съществуващата в Германия юридическа норма приема за легитимно и законно да се критикува установеният икономически и социален ред. Същевременно тя определя екстремизма като опасност за държавата, тъй като отхвърля всички ценности, съдържащи се в Основния закон. Въз основа на това изглежда уместно „крайнодесни“ да се наричат движенията, които напълно отхвърлят парламентарната демокрация и идеологията на човешките права, а „радикално десни“ – тези, които се приспособяват към тях.

Явна или прикрита етническа дискриминация

ТЕЗИ две партийни образувания заемат различно място в политическата система. Крайната десница е в ситуацията на „третия изключен“, по израза на италианския изследовател Пиеро Иняци. В това обаче намира поводи за гордост и трупа дивиденти. Радикалните десни партии пък приемат да участват във властта, било като партньори в правителствена коалиция (Северната лига в Италия, Центристкият демократичен съюз в Швейцария, Партията на прогреса в Норвегия), било като парламентарна сила, подкрепяща кабинет, в който не участва, например Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и Датската народна партия. Сигурно ли е дългосрочното им оцеляване? Този тип партии се движат по ръба на бръснача. Залитат или към маргинализацията, която в дългосрочна перспектива би могла да им осигури непостоянна и посредствена електорална подкрепа, или към нормализацията, която (ако бъде прекалено очевидна) може да ги доведе до упадък.

Гръцкият пример е христоматиен. След близо тридесетгодишно съществувание като малка група неонацисткото движение „Златна зора“ спечели около 7% от гласовете в проведените на два пъти парламентарни избори през 2012 г. Това означава ли, че проповядваният от него езотеричен, нацистки расизъм внезапно е спечелил 426 000 избиратели? В никакъв случай. Същите тези избиратели първоначално предпочетоха традиционната крайна десница в лицето на ЛАОС (Народен православен сбор), влязла в Парламента през 2007 г. Но между двете изборни кампании от 2012 г. се случи ключово събитие. ЛАОС влезе в правителството на националното съгласие начело с Лукас Пападимос, чиято пътна карта предвиждаше Парламентът да одобри „спасителен“ план, предложен от „тройката“, с цената на драстични мерки за финансови ограничения. По този начин ЛАОС се превърна в радикална дясна партия и загуби симпатии за сметка на „Златна зора“, която отказа всякакви компромиси. И обратното, в повечето европейски страни радикалните десни партии или напълно изместиха своите по-крайни съперници (Швеция, Норвегия, Швейцария и Холандия), или успяха подобно на Партията на истинските финландци да се появят в страни, където екстремистите бяха претърпели провал.

Последният често срещан случай е, когато радикалната десница се намира в електорална конкуренция със „суверенистки“ формации. Същността на програмата на тези партии е желанието да се излезе от Европейския съюз. Те също експлоатират темата за идентичността, имиграцията и културния упадък, без обаче да са обременени с екстремистки и расистки възгледи. Ще споменем „Алтернатива за Германия“, Партията за независимост на Обединеното кралство, „Тим Стронах“ в Австрия и ръководената от Никола Дюпон-Енян „Република на крак“ във Франция.

Това, че терминът „популизъм“ се използва с повод и без повод, съвсем не е безобидно. Чрез него всъщност се дискредитира всяка критика към идеологическия либерален консенсус, всяко преосмисляне на двуполюсния европейски политически модел, противопоставящ либерал-консерватори и социалдемократи, всеки израз на народно недоверие към недостатъците на представителната демокрация. Университетският преподавател Пол Тагарт, например, въпреки че дава относително прецизна дефиниция на десния популизъм, не може да се въздържи и прокарва паралел между дясно-популистките партии и антикапиталистическата левица. Така той премахва една фундаменталната отличителна черта на крайните и радикалните десни партии – а именно явната или прикрита етническа дискриминация, която те проповядват. Според него, както и според много други изследователи, популизмът на радикалната десница се определя не от някаква особена идеология, а от нейното противопоставяне на политическата система, в която като единствено легитимен се смята изборът между либерални и лявоцентристки формации.

По същия начин защитаваната от Джовани Сартори теза, според която политическата игра се подрежда около разграничението между партиите на консенсуса и партиите на протеста, поставя проблема за демокрацията чрез кооптация в една затворена система, в която само партиите на консенсуса имат капацитет да упражняват властта и да бъдат приемлив коалиционен партньор. Ако източникът на всяка легитимност е народът и немалка част от него (между 15 и 25 % в много страни) гласува за радикална „популистка“ и „антисистемна“ десница, в името на какъв принцип трябва да пазим тази част от народа от самата нея и да твърдим, че тези партии трябва да бъдат низвергнати от властта? Без впрочем да можем в дългосрочна перспектива да ограничим влиянието им.

Този проблем на политическата философия е още по-важен поради факта, че засяга и поведението на тези, които формират общественото мнение за алтернативните и радикални леви партии. Легитимността на последните се поставя под съмнение, защото искат да променят, а не да поправят обществото. Според старото и невярно схващане, че „крайностите се допират“, те често са представяни като огледален образ на радикалната десница. Така политологът Мейндерт Фенема създава широката категория „протестиращи партии“. По дефиниция те се противопоставяли на цялата политическа система, заклеймявали я заради всички злини в обществото, но не предлагали никакъв „точен отговор“ на проблемите, които повдигат. Какво обаче означава „точен отговор“ на проблемите, които социалдемокрацията и либерално-консервативната десница не са успели да разрешат?

Впрочем дали проблемът на Европа е във възхода на крайнодесните и радикалните партии или в промяната на идеологическата парадигма на десницата? Едно от основните явления след 2010 г. са все по-малкото задръжки на класическата десница да приема за партньор в управлението радикални формации – като Северната лига в Италия, Центристкия демократичен съюз в Швейцария, Австрийската либерална партия, Лигата на полските семейства, партията „Велика Румъния“, Словашката национална партия, а вече и Партията на прогреса в Норвегия.

Тук не става въпрос само за изборна тактика и аритметика. Това личи от все по-голямото преливане на избиратели между Националния фронт и Съюза за народно движение във Франция. До такава степен че моделът на трите десници – контрареволюционна, либерална и плебисцитна (с мита си за Спасителя), създаден неотдавна от Рене Ремон, вече не отговаря на френската действителност. Дори ако към тях се добави четвърта дясна партия в лицето на Националния фронт. Несъмнено се върви към конкуренция между две десни партии. Едната от тях (каквато е Националният фронт) е национал-републиканска и може да се разглежда като суверенистки и морално-консервативен наследник на вече приета традиция и на радикалната десница. Това би било завръщане на „националното“ семейство. Другата би била федералистка, проевропейска, привърженик на свободната търговия и либерална в социално отношение.

Навсякъде в Европа, разбира се с вариации в отделните страни, борбата за власт в голямата мъглявина на десните партии се разиграва около едни и същи разделителни линии: държавата-нация срещу европейското управление; идеята за „една земя, един народ“ срещу мултикултурното общество; първенството на общността срещу „тоталното подчинение на живота на печалбарската логика“ [13]. Преди да помисли как да победи радикалните десни партии на изборите, европейската левица ще трябва да приеме, че противникът ѝ се е променил. Все още сме далече от това.

 
 

Скандинавски криминални сериали, от които ще настръхнете

| от chronicle,bg |

Скандинавците са добри в правенето на телевизия, а криминалните им истории са толкова страшни, че ще накарат всеки косъм по тялото ви да настръхне. Със сигурност познавате много от телевизията, създавана на север, в нейните американски версии.

Най-ярък е примерът със сериала „Мостът“, който тръгва като датско-шведска продукция, но по-късно получава своята британско-френска версия. В американо-мексиканската пък участва Даян Крюгер. Ако изгледате трите версии последователно обаче, ще се уверите, че никоя от тях не е толкова добра, колкото оригиналната скандинавска. София Хелин е толкова убедителна и запомняща се като Сага Норен, че всяка друга актриса в тази роля изглежда като бледо повторение на блестящата й игра.

Това обаче не е единственият скандинавски сериал, придобил световна популярност. Американският „Убийството“, който търси отговор на въпроса „Кой уби Роузи Ларсън“, стана известен в целия свят. Той обаче е само копие на скандинавския „Forbrydelsen“.

В галерията ви предлагаме няколко скандинавски сериала, на които задължително трябва да дадете шанс, ако обичате криминални сериали и добра телевизия. Никой не разказва страшни истории така, както го правят скандинавците.

 
 

68 на 100 от българите не са си купували книги през последната година

| от chronicle.bg |

Най-малко 68% от българите и техните семейства не са си купували книга през последната година. Това сочат данни на „Галъп интернешънъл“, публикувани по повод 24 май.

32% от анкетираните твърдят, че те или семействата им са купили поне една книга в последните 12 месеца.  13% заявяват, че са вземали книги от библиотека в последната една година. Останалите 87% казват, че не са.

Проучването е проведено сред 819 пълнолетни българи между 4 и 11 май.

Данните показват, че в сравнение с 2010 година процентът на хората, които не са закупили нито една книга през последната една година, се увеличава.

 

Засилващата се тенденция към ползване на онлайн литература вероятно също допринася за това увеличение.

Затрудненият достъп до книги е другата ключова причина за отчетените резултати. Според данните, делът на четящите закономерно е съставен предимно от млади хора с висше образование, населяващи по-големите градове. Жените, които са закупували книги или са вземали от библиотека, са два пъти повече от мъжете.

Проучването обаче показва позитивна тенденция сред младите – повече от половината на възраст между 18 – 35 г. са си купували книги през последната година, а една четвърт от най-младите са взимали книга от библиотека.

 
 

Кендъл и Кайли Дженър пуснаха своя втора модна колекция

| от chronicle.bg, по БТА |

Втората модна колекция на Кендъл и Кайли Дженър е вдъхновена от Кристина Агилера и Парис Хилтън, съобщи Контактмюзик.

21-годишният топмодел и телевизионна знаменитост Кендъл Дженър и 19-годишната й сестра, която също е модел и звезда от риалити шоу, пуснаха „продължение“ на дебютната си колекция, създадена за едноименния им лейбъл. Новата колекция включва латексови рокли бюстиета в ярки тонове, бодита, тениски и ниски обувки. Кендъл и Кайли разкриха, че изпълнителката на хита „Genie in a Bottle“ е повлияла върху проектираните от тях облекла и обувки.

„Късата пола от плат деним в новата ни колекция е вдъхновена от Кристина Агилера – поясни Кайли пред сп. Дабъл Ю. – Кристина носеша подобна пола през 2000 г. Тази година се облякох като нея за празника Хелоуин. Агилера е изумителна.“

Кендъл, която е участвала в дефилета на „Викторияс сикрет“, „Балмен“ и „Фенди“, отбеляза, че Парис Хилтън, която е близка приятелка на нейната полусестра Ким Кардашиян Уест, също е повлияла върху облеклата в новата колекция.

„Парис е семейна приятелка и затова, както и по-големите ни сестри, винаги сме се възхищавали от усета й в областта на модата – поясни Кендъл. – За 21-ия си рожден ден носех рокля, вдъхновена от онази, която Парис бе облякла за партито по повод нейния 21-ви рожден ден.“

 
 

„Междузвездни войни“ навърши 40 години

| от chronicle.bg, по БТА |

През 1977 г. никой не бе чувал за лазерен меч или за медни бикини и не се обръщаше към непознати с думите „Нека Силата е с нас“, предаде Франс прес.

Нещата обаче бяха на път да се променят. Предстоеше да се появи по екраните третият филм на младия 33-годишен режисьор Джордж Лукас – за борбата между доброто и злото.

40 години по-късно „Междузвездни войни“ е най-рентабилната филмова сага на всички времена, а поклонници на джедайската религия има в много страни. „Не ми достигат епитети, за да опиша влиянието на „Междузвездни войни“ – заяви експертът Шон Робинс от специализирания сайт BoxOffice.com. – Четири десетилетия, свързани с рекорди, с нов вид развлечения посредством филмите от поредицата, с видеоигрите, книгите, играчките и всички артикули, вдъхновени от сагата. Това говори много.“

Първият филм от поредицата, излязъл по екраните на 25 май 1977 г., е с бюджет 11 милиона долара. Прожектиран е в само 32 киносалона и донася 1,6 милиона долара приходи през първия уикенд след появата си по екраните.

Актьорският му състав включва малко известни по онова време актьори – Марк Хамил /Люк Скайуокър/, Кари Фишър /принцеса Лея/ и Харисън Форд /Хан Соло/. Вестта за интересния филм обаче се предава между фенове „от уста на ухо“ и не след дълго се извиват големи опашки за билети пред киносалоните. В края на краищата първият филм от поредицата събра 221,3 милиона долара приходи, които дори се удвоиха след новата му редакция, извършена от „Туентиът сенчъри фокс“.

„Предпремиерата му е в емблематичния Китайски театър в Лос Анджелис, където филмът е прожектиран пред пълна зала 5 пъти дневно повече от година“, припомни кинокритикът Леви Тинкър. Той отбеляза, че тълпите фенове буквално протрили мокета в залата.

Двата следващи филма от поредицата – „Империята отвръща на удара“ и „Завръщането на джедаите“, събраха по над 200 милиона долара приходи.

Следващите три филма, излезли по екраните между 1999 г. и 2005 г., обаче не бяха толкова успешни. Действието в тях се развива преди случващото се във филмите от поредицата, появили се по екраните през 1977 г., 1980 г. и 1983 г.