Мултиетническата Одеса се бори с последиците от деня на убийствата

| от |

opera-odessa

Александър Васович от Ройтерс

Одеса – само като чуеш името, си представяш ексцентричен оазис на толерантност и многообразие и царско пристанище с имперско величие, обезсмъртено във филм.

Но може ли един град, останал завинаги свързан с клане на цивилни от преди повече от век, да не стане известен като мястото, където регионалните вълнения в Украйна прераснаха в национален конфликт?

Величествените Потьомкински стълби, които се спускат от елегантния център на Одеса към пристанището, получили името си от централната си роля в съветския пропаганден филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин“, би трябвало да са пълни с туристи и моряци.
Вместо това, по-малко от седмица след като най-малко 37 проруски активисти загинаха в горяща сграда след уличен бой с футболни фенове, скандиращи антируски възгласи, стълбите са напълно пусти, а Одеса се страхува за идентичността си, както като главното гражданско пристанище на Украйна, така и като пристан на толерантността.

„Миналата година по това време, това място бе пълно с туристи и моряци. Сега няма кой да купува пощенски картички и сувенири“, каза 68-годишният Валентин Попов, докато подреждаше няколко пощенски картички. „Всички трябва да дойдат, за да видят стълбите“.

Кадрите от „Броненосеца Потьомкин“ – как бебешка количка се търкаля надолу по стълбите посред тълпи, бягащи от дулата на царските войници по време на Революцията от 1905 г., майка пада на земята, умирайки – са сред най-известните в историята на киното.

„Украйна е като това безпомощно дете в количката, която лети надолу по стълбите“, каза Попов.

Той имаше предвид, че прозападните сили, които свалиха от власт проруския президент през февруари, са били безсилни да попречат на Русия да завземе украинския Кримски полуостров, който се намира малко по-нагоре по черноморското крайбрежие, или да попречи на добре въоръжените милиции да установят контрол над големи части от предимно рускоговорящата Източна Украйна – докато войските на Москва стоят в готовност от другата страна на границата.

Одеса – която е известна със своята смесица от руснаци и украинци, араби и арменци, грузинци и българи, евреи и татари – винаги се е чувствала „различна“, имунизирана срещу опростенчески предразсъдъци и нетолерантност – макар че голямата й еврейска общност неведнъж преживява погроми през 19 век.

„ГОРДИ С РАЗЛИЧИЯТА“

Одеса може да е предимно рускоговоряща, за разлика от по-голямата част на Западна Украйна, но нейните жители не искат и да чуят за идеята, че градът сега може да се превърне в арена на етнически конфликт.

Мария Попова, главен редактор на излизащ на български език вестник и депутат от Партията на регионите, която преди оглавяваше Виктор Янукович, каза, че има 133 народности, „горди с различията“, които живеят във и около едномилионния град.

„Одеса не познаваше кръвопролития“, посочи тя. „Трябва да търсим компромис, иначе ще има гражданска война“.

Одеса е малко татарско селище, преди императрица Екатерина Велика да основе град на това място през 1794 г., който става четвъртият по големина в имперска Русия от 19 век – и е свободно пристанище през голяма част от това време.

Едно от най-големите опасения е, че руските сили може да нахлуят в източната част, за да завземат цялото черноморско крайбрежие, и Украйна да остане без излаз на море. Загуба на Одеса с нейните две пристанища, включително голям петролен терминал, ще бъде голям удар.

Руският президент Владимир Путин, обвиняван от Запада, че подклажда сепаратизъм на изток, заяви от своя страна, че няма никакви планове за територията на Украйна извън Крим, и обеща вчера да направи всичко възможно за намаляване на напрежението в Украйна. Но възгласите на демонстрантите „Одеса е руски град“ от края на миналата седмица разтревожиха мнозина.

Новият областен губернатор на Одеска област Ихор Палица, назначен на поста, след като Киев уволни цялото командване на полицията и окръжно ръководство, каза при встъпването си в длъжност, че не идва за силова конфронтация и обяви създаването на кръгла маса за уреждане на различията.

„Задачата ни е да покажем, че всички – украинци, руснаци и чужденци – можем да живеем в Одеса“, заяви той.

Поне засега насилието спря и няма никакви признаци да се разпространява навън като вълненията, заливащи Източна Украйна.

Но животът е далеч от обичайното в този град с трилентови булеварди и величествена архитектура, варираща от руски имперски през италиански и френски до неокласически стил.

ЖИВОТЪТ Е СПРЯЛ

Концерт на Потьомкинските стълби и танци на крайбрежната алея по случай честванията на годишнината от победата във Втората световна война бяха отменени. Властите имат опасения, че събитието – което поставя въпроси за отношенията на Украйна с бившия й имперски господар на север – може да породи ново насилие.

Украинският вътрешен министър също така поиска за остатъка от сезон 2014-2015 г. професионалните футболни отбори от Одеса, наред с други, да преместят мачовете си в други по-малко нестабилни градове и да не пускат зрители на стадионите.

Насилието от миналия петък, при което имаше стрелба с огнестрелно оръжие и петролни бомби, избухна, след като привърженици на два отбора преминаха през града, скандирайки антируски лозунги и се сбиха с проруски активисти.

Киев изпрати в Одеса специализиран отряд на милицията на основата на „граждански активисти“, за да замени местното командване, за което властите казаха, че не само е толерирало, но и е сътрудничило с радикали.

35-годишният Ганем Фаяд, който е избягал от родния си град Хомс в Сирия преди три години, за да потърси убежище в Одеса и 10 000-та й арабска общност, свързва надеждите си със Запада.

„Сирия беше далеч; Европейският съюз е на прага на Украйна и Европа няма да може да се справи с милионите бежанци, ако започне голям конфликт – затова ще направят всичко, за да възпрат това“.

Тигран, 28-годишен етнически арменец, който продава слънчеви очила на сергия в центъра на Одеса, каза, че „ако просто ни оставят на мира“, градът сам ще намери решение.

„Можем да седнем и да говорим за това, можем да постигнем разбирателство“, каза той. „Така се прави в Одеса – говорим и си стискаме ръцете, и продължаваме напред“.ме напред“.

 
 

Най-добрите филми за наркотици

| от chronicle.bg |

Какво прави човек, когато иска да добави много екшън към филма си за малко пари? Добавя наркотици.

Днес е Международен ден за борба с употребата и нелегалния трафик на наркотици (ООН) и по този повод сме събрали в галерията ни 15 от най-добрите филми с, за и с участието на наркотиците.

Оказа се, че Холивуд е правил филми за всякакви наркотици – леки наркотици, тежки наркотици, както и за всички, които се занимават с наркотици – дилъри, трафиканти. Има от всичко!

Ще сметнем, че знаете разликата между канабис, марихуана и коз.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

„Гластънбъри“ завърши с концерт на Ед Шийрън

| от chronicle.bg |

Фестивалът Гластънбъри приключи с концерт на Ед Шийран пред хиляди фенове, съобщи БТА.

Изпълнението му – както обичайно сам на сцената само с лууп педал, раздвои почитателите му.

Ед Шийран изпя хитовете си, като „Castle on the Hill“, „The A-Team“, „Shape of You“. Той направи също снимка на публиката и заяви, че не е и мечтал да успее да стане хедлайнер на фестивала. За финал обаче реши да демонстрира майсторството си на китарата. То не се оказа чак на такава висота и някои го определиха като посредствено, особено след изпълненията на Найл Роджърс и „Шик“ на същата сцена няколко часа по-рано.

В последния ден на фестивала Гластънбъри концерт в програмата „Легенди“ изнесе и Бари Гиб. Той вдигна цялата публика на крака с хита „Stayin’Alive“, а песента „Words“ посвети на пострадалите от терористичните атаки в Манчестър и Лондон.