Момичето, направено от огън

| от |

Само на 25 години, Дженифър Лорънс е новата любимка на цял Холивуд и не само на него – феновете й я обожават, режисьорите искат да я снимат  и е само въпрос на време Академията да й връчи още един „Оскар“. Говори се, че това ще стане след ролята й във филма „Джой“ на Дейвид О. Ръсел. И е факт, че Дженифър Лорънс е една от най-добрите актриси в Холивуд от своето поколение. Тя може да вдига бунтове, да съблазнява мъжете или да бъде истинска дама. Но вместо това тя пищи по Джеф Бриджис („Защото „Големият Лебовски“ е един от любимите ми филми“), печели награди, плези се на червения килим и както самата тя се определя е най-обикновено момиче.

Звездата на младата Дженифър, тогава на 20 години, изгрява през 2010-а, когато актрисата получи първата си номинация за „Оскар“. Още тогава фенове и критици й вещаят светло бъдеще. „Когато бях номинирана за първи път (за “Зимен дар“ през 2010 година – бел. ред.) беше като да се озова от един свят в друг. В един момент си обикновен човек, момиче от Кентъки, а в другия се разхождаш по червения килим в тясна рокля и всички обсъждат как ти стоят обувките и какво мислят за прическата ти. Освен това не познавах никой и ми беше много неприятно. Помня, че хората се разхождаха около мен и се поздравяваха. “Хей, Джон“, “Здрасти, Джордж, радвам се да те видя.“ И аз бях просто… окей, не познавам нито един от тези хора, затова поеми въздух, стой спокойно.“ Днес тя може и да не ги познава, но всички познават нея.

Никой обаче не можеше да предвиди, онова което ще се случи, когато излезе първата част на хитовата поредица “Игрите на глада“, с което актрисата показа, че освен в независими продукции – като „Зимен дар“, който й носи първа номинация за „Оскар“ и „Златен глобус“ и „Бобърът“ – режисиран от Джоди Фостър, тя може да играе и в комерсиално кино, без това непременно да е лошо. Или пък това да навреди на кариерата й.

Когато печели „Оскар“, година е 2013-а, Лорънс вече работи по втората част на „Игрите на глада“ и екипът, начело с един от най-близките й приятели Джош Хътчерсън, не спират да я бъзикат за наградата. Но всички и досега твърдят, че въпреки наградите – един „Оскар“ и общо три номинации за наградите, два „Златен глобус“ и отново три номинации – Дженифър Лорънс е едно обикновено момиче. „В началото кариерата ми се състоеше в четене на сценарии, разговори с продуценти и режисьори, и решения, които трябва да взема. Но филмите, в които участвах бяха от типа нискобюджетни или независими проекти. В следващия момент вече съм известна и  стигнах до положението, в което хората ми казваха: “Сега трябва да носиш високи токчета, тесни рокли, да се усмихваш, за да могат всички да те харесват.“ Затова, когато прочетох книгата, а след това и сценария си мислех – да, знам точно как се чувства Катнис.“

Освен актьорския подем, Джен се оказва и с личен такъв. Без много шум тя успява да забие британеца Никълъс Холт, с който се запозна на снимачната площадка на “X-men: Първата вълна“. Впоследствие двамата се разделиха, но без драми, сълзи и писаници в жълтата преса и са приятели и досега. След това актрисата беше гадже с Крис Мартин. А пък е изключително близка с Брадли Купър – все пак двамата имат 3 филма заедно до момента. Но най-важото – Дженифър Лорънс е пример за подражание на много момичета по света. Защо? Защото предпочита да бъде себе си преди всичко и без да мисли какво ще кажат другите за нея. „Когато започвах да ставам известна и очевидно вече бях приела да играя Катнис, изведнъж всички започнаха да ми обясняват, колко важно веднага да сваля между 5 до 7 килограма, да бъда слаба и вталена, за да изглеждам по-добре на камера. И аз си казах няма да стане. Ние сме хората, които контролираме този модел на подражание. Смятам, че кино-индустрията не поема достатъчно отговорност за това, което прави за нашето общество. Спомням си какво почувствах, когато бяха на 14 години и гледах едно ревю на Victoria’s Secrets и си казах: „Аз никога няма да изглеждам така.“ Не искам да карам никой да се чувства по този начин.“

Най-важното, което е добре да знаете за Джен обаче е, че тя предпочита да изглежда малко по-пълна на екран, но като нормален човек в живота, че е фенка на Джеф Бриджис и не се срамува да му поиска автограф, докато той й обяснява как страшно е харесал актьорската й игра в “Наръчник на оптимста“, и че най-доброто за нея тепърва предстои. „Когато имаш опит с даването на интервюта, сигурно говоренето за себе си става по-лесно, но за мен това все още е трудно и ново. Най-големият ми страх е да не свикна с това и да се превърна в един от тези надути лоши хора, които понякога виждам по телевизията.“

Ние лично я очакваме във филма „Джой“, а след това и в екранизацията на „Великолепната жена“.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Най-смешната жена в Instagram и пародийните снимки на звездите

| от chronicle.bg |

Ако все още не сте в Instagram, имате страхотна причина, за да се присъедините към социалната мрежа. И тя е Селесте Барбър.

35-годишната австралийска комедийна актриса пародира звездите, изваждайки най-известните им снимки и опитвайки се да ги наподобява. Резултатът е смях в най-чиста форма.

Наскоро Барбър дори бе обявена за най-забавната жена в интернет от платформата WhoHaHa, която се опитва да насочи вниманието към смешните жени във виртуалното пространство.

Профилът на Барбър наброява повече от 1,8 милиона последователи, които редовно се смеят на снимките й.

През 2016-а написа статията „Женена съм за мъж, който е по-секси от мен. По-трудно е, отколкото си мислех”, в която разкрива какво е мъжът до теб да получава повече комплименти от теб.

Дори сама признава, че постоянно му натяква, че заради красотата си, получава всичко наготово, докато определя себе си като просто „умна” и „забавна”.

Да, донякъде думите й и целият й образ в Instagram могат да бъдат приемани като поредното феминистично недоразумение, но пък Селесте наистина е дяволски смешна.

Nothing like a night swim. #celestechallengeaccepted #celestebarber #funny #nicolescherzinger @nicolescherzy

Публикация, споделена от Celeste Barber (@celestebarber) на

Подбрахме част от най-добрите й снимки, за да ви докажем. Разгледайте ги в галерията.

 
 

Мастифът Марта е най-грозното куче в света

| от chronicle.bg, БТА |

Мастиф, който тежи 56 кг и е кръстен Марта, бе обявен за победител в 29-ия ежегоден конкурс за най-грозното куче в света, организиран в Петалума, Калифорния.

Неаполитанският мастиф Марта бе фаворит за спечелване на титлата още от началото на конкурса, като често се просваше на земята с клюмнала глава, когато се предполагаше, че е наблюдаван. „Марта бе спасена, когато бе почти ослепяла. След няколко хирургични интервенции тя възвърна зрението си“, заяви собственичката й Шърли Зиндлър.

Шърли и нейният домашен любимец получиха като награда 1500 долара и пътуване до Ню Йорк, за да се появят пред медиите.

16-годишният Моу, който е кръстоска между брюкселски грифон и мопс и бе най-възрастният участник в конкурса, зае второ място. Той е загубил зрението и слуха си, но има остро обоняние.

Миналата година победител стана 17-годишно женско чихуахуа.

 
 

Сериалите, които гледаме, когато ни е топло

| от |

Лято е. Топло е. Потно е. Хубаво е.

Докато още не сме се насочили към безбрежните плажни висини, където ще пием коктейли, бири и други субстанции и ще се излежаваме на плажа, се забавляваме с малко телевизия.

Защото телевизията е киното, което може да си гледате вкъщи винаги и по всяко време.

Ние сме избрали пет готини сериала, които си пускаме стане ли топло. От задължителната cheesy класика „Спасители на плажа“ до новия сезон на Wet Hot American Summer – имаме всичко.

Вижте ги горе в галерията.