Множат се евроскептиците в България

| от |

9145952283_d4da4eec63_c

Неусетно се изнизаха седем години от началото на българското членство в клуба на богатите европейци. В началото, след като закрихме първите четири 440-мегаватови реактори на АЕЦ “Козлодуй” – едно от условията за прехваления прием в Европейския съюз, българските евроскептици се брояха на пръсти, пише Гласът на Русия.

Защото обещанията за един по-добър и по-богат живот, който ще настъпи скоро, бяха много щедри. Мнозинството българи очакваха бърза промяна, големи инвестиции от европейските фондове, изгрждане на инфраструктура в рамките на броени години и широки възможности за инициативта на всеки един. За очакванията и настроенията тогава говори любопитният факт, че на картата на България, в Пазарджико, се появи крайпътна табела с надпис “Калугерово – първото евросело”. Тогава в селището с 1300 жители имаше няколко малки предприятия и пълна трудова заетост. Табелата на “първото евросело” просъщетвува само три месеца. Отмъкнаха я събирачи на вторични суровини. С кражбата отнеха и мечтата на “първопроходците” на село за по-достоен живот. Днес икономиката на Калугерово, което имаше добре развито лозарство и животновъдство, крета в очакване на многообещаваните чужди инвеститори, а много от младите са емигрирали в търсене на възможности за препитание на семействата им. Така първото българско “евросело” не намери европейския си път. Залутана и неориентирана встрани от този път остана цялата страна.

За изминалите седем години тя не успя да се отлепи от дъното на всички класации. С това се обяснява и евроскептицизма у голяма част от българите днес. Неотдавнашно проучване на социологическата агенция Alpha Research показва, че 51 процента от анкетираните не виждат съществена промяна за страната откакто е член на ЕС, а 73 процента зявяват, че до момента не са усетили реална промяна в своя живот. Песимистите са 17 процента. Едва 15 процента от респондентите смятат, че България е спечелила от членството си. Те са предимно млади и образовани, както и хора с по-високи доходи.

Картината на разочарованието не би могла да бъде по-различна след като над 1.6 милиона българи са напуснали страната с надежди да припечелят в богатите европейски държави – предимно в Германия, Испания, Великобритания и Италия. Въпреки това безработицата в страната продълава да е 12-13 процента. А прехвалените еврофондове не са повлияли забележимо за развитието на редица ключови сфери на икономиката. През 70-те и 80-те години на миналия век България е сред най-големите в Европа износители на домати. Днес доматите на българската трапеза са предимно внос от Турция, Гърция и Македония. Затова когато стане дума за еврочленството ни на преден план излиза калкулацията “полза-вреди”. Още повече че членството в ЕС вече не дава гаранции за по-добър живот.

Най-бедната в Съюза страна е на опашката по доходи, пенсии, здравеопазване, образование, производителност, конкурентноспособност и енергийна ефективност. Тя продължава да получава незадоволителни оценки за правната си реформа, управлението на субсидиите, борбата с корупцията по високите етажи на властта, организираната престъпност и трафика на хора. Брюксел е наложил специални стандарти за София и тя все още е под своеобразен контрол. Но критичните доклади на Европейската комисия за вътрешната политика на България и спирането на фондове все още не водят до забележима промяна. Негативна е оценката на 49 процента от анкетираните за развитието на селското стопанство, на 53 процента за опазване на околната среда, 62 процента за социлната политика, 59 процента за науката, 71 процента за борбата с корупцията и т. н.

Тези смущаващи цифри не говорят за характерно националистическо поведение при което хората се доверяват повече на собствената си държава отколкото на ЕС, а по-скоро са израз на убеждението, че членството в ЕС не води до подобряване жсивота на обикновите българи.

 
 

Титани на киното и литературата търсят таланти в „Заешка дупка“

| от Кристина Димитрова |

Титани от българското кино и литература се захващат с търсенето на таланти. Те ще преподават творческо писане като част от лекторския състав на новооткритата Академия за творческо писане „Заешка дупка“. Тя отваря врати по идеята на отличената с 6 международни награди актриса от лентата „Безбог“ Ирена Иванова.

„Питат ме защо „Заешка дупка“. Предлагам всеки сам да си отговори на този въпрос и да попътува отвъд реалността, там където властва само въображението. Там ще намери отговора на въпроса. Има едно друго измерение, което си има свой директор и той е писателя и читателя“, описва вижданията си Ирена Иванова.

Творческата академия вече е започнала прием на студенти, които ще бъдат отбрани и разпределени в писателски групи. Специалната селекция от прочути в сферата на киното и литературата български имена е дело на Ирена Иванова.

„Академията освен че е за писане, е творческа, тъй като планувам да добавя и други дисциплини в бъдеще време. Иначе защо не Академия за писане? Мисля, че имаме нужда от това. Събрала съм на едно място едни от най-големите ни имена в литературата, киното, театъра и литературата. Какво по-хубаво от това да се учиш от най-добрите, които да ти помогнат да се качиш по хлъзгавата стълба на успеха. Моята цел е да открием и да реализираме възможно най-много писателски таланти“, разкрива още Ирена Иванова.

Известните кинаджии и писатели ще обучават младите на тънкости писането на проза, поезия, киносценарий, телевизионен сценарий, драматургия и реклама. Сред преподаватели са режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева („Слава“, „Урок“), Ралица Петрова („Безбог“), творческият тандем Мина Милева – Весела Казакова („Звярът е още жив“), режисьорът на сериала „Откраднат живот“ Павел Веснаков, Димитър Коцев-Шошо („Маймуна“), Любен Дилов – син и много други.

Писателите Захари Карабашлиев, Ина Вълчанова, Емануил А Видински, Ангел Игов, Владимир Зарев и Владимир Трифонов ще осветяват учениците в тънкостите на добрия роман, а поетите Иван Ланджев, Тома Марков, Петър Чухов и Аксиния Михайлова ще поведат младите в дебрите на поетичното писане и усещане.

Правда Кирова ще говори за теория на киното и тв сценарий.
 
Деляна Манева, Иван Добчев, Елена Алексиева и Ана Васева  ще обучават курсистите в направление „Драматургия“.
За рекламното писане ще отговаря Мартин Димитров.

 

В програмата на академия „Заешка дупка“ са предвидени Поетични Двубои за групата по Поезия, както и подобаващо завършване с открито четене на пиеси – изиграни от професионални актьори. „Заешка дупка“ предвижда и стажове за отличилите се по време на лекциите в телевизии, снимачни екипи и медии.

Академията ще проведе своите обучения в рамките на 3 месеца – в периода 25 септември – 16 декември. Приемът ще продължи до 25-ти август.

 
 

Новият трейлър на Game of Thrones: „Врагът е истински. Винаги е бил.“

| от chronicle.bg |

Нов трейлър на Game of Thrones беше пуснат от HBO снощи – по-малко от месец преди премиерата на седми сезон.

В двуминутното видео лорд Бейлиш съветва Санса Старк: „Бий се във всяка битка, винаги, в ума си“. Виждаме и как Денерис се завръща във Вестерос на фона на островната крепост „Драконов камък“, наследствения замък на Таргариен.

Воините й влизат в сблъсък с армията на Ланистър край Кастърли Рок. Джейми Ланистър също се появява – яздещ кон през бойното поле с пика в ръка.

„От векове родовете ни са се изправяли заедно срещу общия си враг. Независимо от различията си са се обединявали. И ние трябва да сторим същото, ако искаме да оцелеем“, казва Джон Сноу в трейлъра.

„Защото врагът е истински. Винаги е бил“

Българската премиера на най-новия сезон на Game of Thrones е на 17 юли по HBO.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.